Стелвио 2021

Автор: Денислав Братоев

 

Ден 1 – 17 юли – Варна-Sibiu
Няколко думи за траекторията на движение:
Цел ми беше Стелвио. Първоначалният ми план беше да тръгна от Варна към Игуменица, от там с ферибота до Бари, да мина цяла Италия на север, да подходя към Стелвио от североизток, след което да се връщам през Словения, Хърватска и Сърбия. Поради някакъв циклон, който удави Сърбия и Хърватска и слизаше надолу към Гърция се наложи да преправя плановете, и да го избегна от северната страна – през Румъния, Унгария, Австрия в Италия, а на връщане вече - според това как е времето.

И така - Старт:

Оги дойде да пием кафе и да ме изпрати. С бащинска загриженост ме препитва да не съм забравил нещо. Водихме дълъг спор за това да взема ли разни неща или не (масло за двигателя – не ми е горил никога, ама рекох да взема за всеки случай), в последна сметка взех едно малко шишенце, за душевно спокойствие - както се оказа – само го разходих, да си попътува.
И така – всичко е готово, старт. Оги ще идва да ме изпрати малко, вадя мотора от гаража евси облечен … на Оги мотора не пали. Спирам, започвам да се събличам да видим какво стана, обаче Оги ме гони:
– Махай се оттука, заминавай, че времето върви, аз ще се оправя.
- Оги, дай да видим какво му е, как така ще те оставя?!
- Абе ти чуваш ли какво ти казвам – изчезвай! Аз си го знам какво му е, ей сега ще запали, аз ще се оправя.
И след като физически ме забута до мотора за да тръгвам, нямах вече много опции. 

Тъй като в Сърбия и Хърватска прогнозата беше за проливни дъждове, реших да карам през Румъния, Унгария, Австрия.

През целия път до Русе ми беше криво и само се чудех как ще се оправи Оги, дали ще запали и прочее. Спирам в Русе да зареждам и веднага звъня. Естествено, запалил и се прибрал. Няма техника с която Оги да не може да се оправи, не познавам друг човек с толкова добро познаване на устройствата и механизмите, с толкова добри умения за диагностициране на проблем, вече няма такива. Но това е една отделна и дълга тема.
След като минах Дунав мост при Русе, навигацията ме прекара през всевъзможни села и паланки. Знаех, че първите два-три дни трябва да минавам по повечко километри, което значеше да ползвам магистрали, та решенията на навигацията ми малко ме учудваха.
Бях сигурен, че някъде до мен е магистралата, а аз се движа по някакви незнайни пътчета из забравени села – вярно, живописно, ама времето напредва, а километрите – не чак толкова. Идеята ми беше да стигна някъде около Сибиу и там да търся място за спане. Обзе ме едно съмнение и спрях, за да поровя настройките на навигацията. Естествено, както и предполагах – бях я оставил на Avoid highways… Минутка по-късно вече се движех към път по който да се движа по-бързо. Тук ще отворя една скоба – спецификата на мотора ми е такава, че при скорости под 90км/ч не се охлажда добре, вдига температура над нормалната, включва перка. Това е и друга причина да търся по-високоскоростни пътища, особено и когато пред мен за деня стоят повече километри.

Преди Сибиу – кратко спиране за почивка и търсене на място за спане.

Стигам Сибиу, някакво хотелче за баня и спане (нали съм чаршаф-турист). Спирам в дворчето на хотела и виждам, че не съм само аз. So far, so good.

 

Ден 2 – 18 юли – Sibiu - Donnerskirchen

Предстоеше един не много интересен, магистрален ден. Но, цел ми беше Стелвио и трябваше възможно по-скоро да стигна до него. Искаше ми се през този ден да напредна колкото се може повече с километрите. По магистралите всички знаят каква скука е, няма нужда да пояснявам. Някъде преди да вляза от Румъния в Унгария настигнах един колега моторист, който държеше да кара пред мен. Нямах против, разбира се, по няколко причини. Едната е, че мернах номера му, че е словашки и си казах – този сигурно се прибира, предполагам си знае пътя обратно. А защо ми беше да знае пътя – пак поради неразбирателството ми с навигацията. По идея, тя е с всички карти на Европа. Като тръгвах пуснах актуализация на картите, но стана ясно, че няма достатъчно място и трябва да избера кой регион на Европа все пак държа да го имам, и съответно останалите държави да отпаднат. За да съм обективен, ще кажа, че софтуера много услужливо ми предложи да вкарам SD карта, за да качи всички държави. Бях си приготвил SD карти за GoPro-то и нямах излишни, представих си как започвам да занимавам Емо да ми намери. Нали съм деликатен – реших да не му причинявам главоболия с особата си, пък и по план-скица няма да ходя към Франция, Белгия и изобщо много на запад, реших, че с държавите от източна и централна Европа ще съм ОК. Да, ама тръгвайки от Сибиу си казах – ей сега забивам като финална точка Виена и съм огън. Тръгвам да изписвам Austr... и няма такава държава. Шах. Пак пробвам – пак греда. Мат. 1:0 за навигацията. Няма да кажа какви думи, мисли и картини минаха през главата ми по неин адрес (на навигацията), картите, производителите им, близките им роднини, съседи и прочее. Реших, че просто ще я пусна без дестинация, поне да виждам на кой път съм, както и какви са ограниченията (после се замислих какво значи факта, че пущината знае ограниченията). Та, ето защо така се зарадвах на словашкия колега моторист пред мен, свежо-свежо напредващ към границата с Унгария.
Минахме границата без никой да иска да види какъвто и да е документ от нас, опашките с коли бяха доста добри, но отивайки най-отпред и спирайки моторите за да започнем да се бъркаме да вадим документи, служителите започнаха енергично да махат да минаваме, да си караме напред по пътя. Унгарците само извикаха „винет!“, „винет!“ и сочеха да спрем след като минем на будките за винетки. Така и направихме, като чакахме разменихме няколко приказки – словак, карал из Румъния и се прибира. Разбира английски, но не може да говори, за сметка на това говори руски чудесно. Предложи да караме заедно – еми добре, айде, едвам ме нави. Разбрахме се, че като минем Будапеща, той след това ще хваща към Братислава, а аз продължавам напред. Рече човека – около Будапеща по времето когато стигнем ще има много трафик, ако знам шорткътите, за да излезем бързо – да карам напред, инак той ще кара напред, защото ги знае – пак едвам ме нави. Господ здраве да му дава на тоз човек, откъде ни прекара, през какви слизания от магистрали, качвания, шорткъти и прочее – няма да мога да мина така втори път. А трафика стана адски, задръствания с километри, а ние се движим между колите, слизаме от магистралата на някакво незнайно място, хващаме някакъв път през нещо като индустриална зона, излизаме на някакъв друг път, слизаме от него, въобще... къде отиваме, нямам никаква идея. Като изключим един павиран кратък участък, всичко друго беше перфектно. Мислех си пак на темата за това, че никога нищо не е случайно. Ако не бях настигнал този човек щях да си отбиииича из задръстванията на магистралата и да се лутам по табелите сигурно доста време. Но – съдбата си знае работата. Минахме благополучно, в един момент се качихме отново на някаква магистрала и като видях на табелите, че Братислава и Виена са напред, страшно се зарадвах. Движейки се напред обаче забелязвам, че небето става все по-свъсено. Колкото повече напредвам, толкова повече насреща ми не ми харесва небето... В един момент словакът пусна мигач и тръгна да отбива в аварийната – спрях до него. Взехме си довиждане, понеже на следващата отбивка той хваща за Братислава. Жив и здрав да е човека, безкрайно благодарен съм му за това, че избегнахме адските задръствания, които се бяха заформили около Будапеща.
Продължавам напред, а времето става все по-зле... Започвам да виждам табели, че наближавам границата с Австрия. Казвам си – още малко, поне да вляза в Австрия, там ще търся къде да спя. Добре, ама времето става все по-зле и по-зле. Съвсем малко преди границата виждам табела за бензиностанция и решавам – спирам да заредя и да се ориентирам какво ще правя, капе слабо, но видимостта е ниска и имам чувството, че отстрани идва страшен облак, който ще се излее всеки момент. Излизам из мъгливото, виждам бензиностанцията пред мен и черния огромен облак с гръмотевиците встрани. Ясно, тук освен, че ще се зарежда, и ще се почака...
Заредих, прибрах кожата от седалката, извадих дъждобрана и чакам да се излее дъжда всеки момент. Емиле! Така и стана, ливна.
Седя и си мисля – ще чакам да намалее малко. Пристига един ктм – мокър като кокошка, чуди се къде да спре – махам му да се нареди до мен. Мушна се в свободното пространство и започна да съблича дъждобрани, да събува ботуши да излива от тях вода – викам си, ясно, ще чакам. Заприказвахме се – австриец, прибира се към Виена. Каза – нямам опции, утре съм на работа, ще почакам малко и ще карам. Кълнеше по екипировката си, явно вече за смяна, отвсякъде пропускал дъждобрана, ботушите... А около нас си вали яко, не дава изглед да намалява. Заразправяхме се къде отивам, откъде идвам. Каза – сега като влезеш в Австрия, не карай към Виена, а почти веднага след границата хващай на юг. Едно на ръка, че пътчетата са по-живописни, второ, че по пътя от Виена на юг има наводнени и затворени магистрали и очакват още лошо време. Пак ми мина през ума, че няма случайни неща и реших, че така ще направя. Човекът ми подари и винетка за Австрия – по грешка я купил предния ден на будката за винетки – на унгарските може да си купи човек и за Унгария и за Австрия. Служителят не разбрал и му пуснал австрийска. Разбрали се после, че му трябва за Унгария, ама нямало как да върне австрийската, та ето как се сдобих с австрийска винетка. А дъждът от известно време вали по-слабо, но без изгледи да спира. Питах и за акъл къде да търся място за спане – насочи ме към някакво зее (забравих името на езерото), след като се отклоня на юг. Било курортно място, все ще се намери хотел някакъв. Живо-здраво – младежът реши да стартира. Аз ще изчакам още малко. Е, почаках, почаках, ама изглед да спре няма. Видяло се е, ще ставам на прасе. Тръгнах.
На границата минавам между колите, вали си яко. Наближавам кпп-то и тръгвам да спирам под навеса, на десетина метра от служителя, за да вадя документи. Оня ми прави знак да отивам при него. Продължавам да бъркам за документите. Онзи ми прави знак да спра да ровя и да отида при него. Тръгвам насреща му и спирам на метър и половина от него, вдигам визьора. В тоз момент ми светна, че австрийците май искаха някаква декларация разпечатана и подписана за това къде ще пребиваваш докато си на тяхна територия. Шайзе.
- Where are you going?
- Italy!
- Go, go, go, go! (с енергични жестове да изчезвам по-бързо)
 Ох, викам, тука ми се размина.
Продължавам аз, гледам за табела за Еди-какво-си-Зее, виждам я и хващам междуселския път. А дъжда няма никакво намерение да спира, даже се увеличава. Мястото е открито и такъв вятър духа, че се движа под наклон. Поривите ме местят по метър встрани от желаната траектория. Австрия здравей, ама не ме кефиш такава. Знаем се от други посещения, това беше най-негостоприемното. Стигам някакво населено място, времето продължава да става все по-зле, трябва да намеря къде да спя. Трябва да спра, за да ползвам телефона, за да намеря спане, ама няма къде да се скрия. Пейзажът е като след атомна бомба – живо същество няма. Хора няма, кучета няма, птици няма, котки няма, нищичко. В този момент виждам един Lidl, затворен, нито една кола на паркинга, на входа му обаче има козирка – ето къде ще спра!

След кратко търсене намирам някакво място за спане, добирането до което обаче се оказа приключение, защото трябваше да ползвам телефона за навигация, а нямаше как да го закрепя. След търпелива борба с него и няколко спирания, за да го хващам по-добре и да не изхвърчи на пътя, успешно се добирам до „хотела“.

Живо същество не се вижда никъде. Влизам – никой. Тръгвам по някакъв коридор, в един момент пред мен фоайе с мека мебел, масичка и 5-6 човека на възраст, имащи вид на австрийци или германци - седят без да издават звук и си пият винце. Призрачно! Не можех да си обясня защо не си говорят, а и през стъклената фасада много добре са ме видели, че идвам. То каква ли картина съм бил в това време... Звук не издаваха. Викам – Халлоо! – Халло, отвръща само един възрастен господин. Питам ги хотела работи ли. Работел, ама трябвало да вляза зад рецепция и там на бюрото имало написан един телефонен номер – да се обадя. Хм... Отивам, намирам номера, звъня. Някакъв много вежлив глас ми обяснява, да взема направо ключа за стая номер еди-си-коя и няма проблеми. Хм.. Така и правя. Оставям си багажа, преобличам се, викам си – ей, тия хора трябваше да ги питам откъде да си взема вино. Газ към тях (да съм се забавил не повече от 2-3 минути) – няма никой, все едно са се изпарили и никога не са били там. Чашите им няма, бутилките, нищо. Много призрачно! Викам си – добре де, поне има баня и легло, каквото – такова.

 

Ден 3 – Donnerskirchen – Merano (за по-напряко през Словения)

Събуждам се сутрина и първата ми мисъл е от къде ще намеря кафе. О, чудо! Появил се е персонал, по австрийски изпънат в униформи, престилки и прочее. Като правих резервацията за нощувката не кликнах да включа закуска, отчетох го като грешка. Много бързо се ориентирах да включа една закуска, т.к. бърканите яйца и вурстовете, които видях докато търсех еспресо машината много рязко ме повикаха. Гледам – навън не вали, даже е изсъхнало, за сметка на това короните на дърветата извити на една страна. Тръгнах по междуселските пътища с ясната идея само за посоката, самоуспокоително си повтарях – има табели, все ще видя някой познат град който ми се пада в посоката и ще карам натам.
Вятър. Движа се под ъгъл, но напредвам. Много живописно пътче, минава от село в село, почти никакъв трафик. Започнах да мяркам табели за магистрала някъде напред, значи се движа в правилна посока (вечерта бях разгледал в maps за някакви ориентири). Колкото повече се приближавам към качването на магистралата, толкова по-интензивен става трафика и очарователните селца остават някъде зад мен. Качвам се на магистралата и хващам скорост, да мачкам километри. Планът ми е да стигна някое от по-големите градчета близо до Стелвио, за да спя там и да атакувам на следващия ден. Спирам, зареждам, пия кафе и малко почивам. Докато допивам кафето някъде наблизо по магистралата се чува доста силен тътен, не му обръщам много внимание, викам си – хайде, глътвам кафето, минавам wc и газ. Хубаво, ама като гледам магистралата в посоката в която отивам – станаха кола до кола всичките платна и спряха. Никой не мърда, всички коли стоят. Хм, май това не е добре. Минута-две по-късно чувам сирени, виждам как колите се разместват, за да направят път. Полицейска кола, пожарна, линейки... Лошо. Тръгнах и карам бавно покрай колите, които не мърдат изобщо. Имах чувството, че мина много, много време - само си мислех две неща – явно е станал инцидент, дано хората да са добре, и втората мисъл – тая работа да стигна близо до Стелвио става с всяка изминала минута със скорост 20 км/ч все по-съмнителна. Стигнах до инцидента – тир, който се е движил в моята посока пробива бетонните стени между двете посоки на движение на магистралата и се обръща в насрещните платна напречно. За пореден път се възхитих на организацията на австрийците – един нямаше да се почесва и да се мота – всички си действаха стегнато по задачите – пожарникарите работеха по задната част на камиона, полицаите – двама бяха спрели движението в насрещното движение малко по-долу по пътя, един беше в нашите платна и насочваше колите къде да преминават (въпреки, че бяха поставили конуси и беше ясно, все пак имаше граждани от източни държави, които бяха с идеята, че са по-хитри от останалите – е, не им минаваха номерата).
Минах. Мислех си преди да тръгна как не обичам магистрали и че ми се иска да карам по странични пътчета. Със загубата на толкова много време, обаче – вече нямах много избор. Съдбата обаче си знае работата – след като понапреднах малко се оказа, че магистралата е затворена за ремонт и движението е отбито по междуградски път. Значи – още забавяне. Задръстването е километрично, колкото и да минавам покрай колите, не напредвам особено. Температурата на въздуха е висока и много бързо моторът включи перката, и не я спря.  Коли, камиони, всички стоят на едно място и търпеливо чакат. Страшна жега, провирам се напред колкото мога, избягвайки светлоотразителните пирамидки между платната, но напредването върви тегаво. Стойностите на температурата на мотора стават такива, че се чудя в кой момент точно да го гася. Стигнах до кръгово, на което виждам, че колоната се е наредила по пътя, който излиза от кръговото на 3 часа (вдясно). Моментално съзирам, че по пътя на 12 часа (напред) никой не отива. Ей в тоя момент реших – стига толкова задръстване, хващам натам, ще спра някъде напред след като поохладя мотора, за да се ориентирам къде съм и ще решавам какво да правя. Пътчето се вие страшно живописно на изкачване, зеленина, красота, никакъв трафик. Стигнах най-високата точка, свих в странично пътче и спрях за ориентиране. А пред мен разкошна гледка:

Стоя, почивам си и съхна, и си викам – аз къде съм тръгнал да се вра в тоя трафик и задръствания, я да пусна аз от телефона да видя чичо Гошо какъв път ще ми начертае. Ще ми предложи алтернативи, все ще има някоя, която върви по пътища различни от тая гняз, от която излязох преди малко. Отварям Maps и какво да видя – магистралата отбелязана, че е в ремонт в доооооста дълъг участък. Главният път, който избягва ремонта и води към качване отново на магистралата след ремонта свети в червено – да, да, знам, че е задръстване, нали от там идвам. Поради неразбирателството ми с навигацията на нея изобщо не ѝ обръщах внимание, бях я пуснал там да виждам поне ограниченията, долу-горе имената на населените места и посоката. Рекох си – абе тя, че Австрия не знае, разбрах. Ама я да пробвам да забия някое градче в Италия, да видя дали ще го знае и какъв път ще измисли, да ѝ дам един шанс. О, чудо! Тя знае за Италия! Я ми намери път до там, моля те. И започна едно изчисляване. Не знам колко време изчислява, стори ми се адски много. На междуселския път по който дойдох спря тир, май и той като мен бактисал от трафика и търсещ друг вариант, или пък просто реши да спре да почине човека. Слезе, извади един сандвич, започна да яде. Навигацията продължава да изчислява, процентите се увеличават мъчително бавно. Викам си – няма да я прекъсвам, нали съм ѝ дал шанс. А и сигурно като не знае за Австрия и ѝ е трудно. Тираджията изяде сандвича, тая продължава да изчислява. Вече очаквах като приключи изчисленията, на екрана да се появи отговор 42. Не знам какво толкова смята, ама накрая успя – вади ми два маршрута – първият – да отида по този път със задръстването, от който се махнах. Не, мерси. Вторият? Да сляза надолу по пътчето по което се бях отбил, да вляза в Словения, там да покарам малко, след което да вляза обратно в Австрия, в южната част и от там направо към Италия. Ами, викам – то се е видяло, като ще е гарга, да е рошава. Отбелязах си едно наум за дистанцията, която ми изписа до Мерано и времето до там, изглеждаха ми доста сериозно, ама си казах по български – кой, аз ли ве? Само гледай.
С всеки километър, с който напредвах по въпросното пътче, бях все по-благодарен на навигацията и нейните изчисления. Страшна красота, никакъв трафик, пътчето лъкатуши на изкачвания и слизания из някакви алпийски селца, спънати завойчета едно след друго, с една дума – мечта. Усещам, че се изкачвам, настилката на пътя е уникална, няма такъв кеф. По едно време и селцата свършиха, малко подозрително ми се стори, че няма никакъв трафик, нито едно мпс ни в моята, ни в обратната посока. И както си се кефя по завоите – няма да го забравя – стигам до един ляв завой, ама страхотно изписан. В гориста планинска местност съм, не виждам изхода на завоя, ама го виждам как е оформен пред мен, и познавайки австрийците и техния строеж на пътища, ми е ясно как ще е на излизане. Ау, глей ся какво става… motogp пасти да яде. Влизам аз страховито в завоя, лакътя ми до асфалта, амен-амен степенки, мигачи, спойлери и квото друго има ще стържа, ама легнал съм като Марк Маркез на свободна тренировка. Като по учебник главата ми изправена като на кокошка - гледам напред, търся с поглед изхода на завоя. Прехвърлил съм си тежестта на торса и на задника от вътрешната страна, направо по учебник съм страшно залегнал, голям кеф! Асфалтът е като шкурка, няма такова сцепление!
И виждам изхода на завоя. И на него – двама граничари с автомати в ръцете, бетонни тетраедри и табела Словения. Значи, искам да кажа, че изправих мотора само както Дани Педроса го изправя на излизане от завоя. За милисекунда ми пробягва мисъл – тез ако ми махнат да спра, нямам никакъв шанс. А те някакви млади граничарчета, само си свалиха едната ръка от автоматите и ми помахаха поздравително. Е как да не има помахам и аз! Движейки се надолу по пътчето по-културен от културтрегер си мисля – абе тез хора що не сложат някакви табели, че наближава човек граница. Не за друго, ами най-малкото да се държи човек прилично. Дълго време след това се смях под каската на ситуацията. Е, какво пък – Словения, здравей отново! Невероятно живописен път, с уникално сцепление.
Горивото на привършване, спрях да заредя, кафе и вода.

Времето напредва, а километрите пред мен не са малко. Гледах да не се мотам излишно. Трябваше да покарам малко в Словения и да вляза отново в Австрия през граничен пункт, който е на запад. Полюбувах се отново на словенските пътчета, стигнах до границата. Граничен пункт с нещо като будка и двама служители. Спирам както на всяка граница близо до служителите и гася, за да си изровя документите. Единият униформен докато ме видя, че угасих мотора и тръгна към мен, като ми прави знаци да паля. Последва разговор от типа – На къде отиваш? – Към Италия. – Туризъм ли? – Туризъм. – Хубав ден.
Абе тез хора що не щат да ми гледат документите?
От там нататък, в Австрия просто трябваше да мачкам километри, за да мина в Италия и да видя там вече къде ще спя. Бях решил, че на следващия ден ще атакувам Стелвио, няма какво да стане. Причина за това беше прогнозата за времето горе. Следях всяка вечер и страничката на Стелвио – предния ден горе ги беше валяло дъжд, град и мокър сняг след това. За по-следващите дни прогнозата беше за сигурни валежи. Единствено за следващият ден изглеждаше да е ОК времето, като в следобедните часове имаше вероятност да вали. Тъй, че – бях решил, I’ll take my chances. Само да се добера първо някъде в околност на точката…
За Австрия искам да отбележа само още едно нещо – начинът на движение на австрийците. Извън града ограничението е 100. Всички карат със 100. Достигаме примерно знак 70 – всички карат със 70. Следва знак за край на ограничението. Всички отново карат със 100. Влизаме в населено място. Всички карат с 50. Излизаме от населено място – всички карат със 100. Дисциплината и културата са голяма работа.
Виждам, че наближавам Италия и ми минават мисли пак за КПП-та, дали ще има опашки, дали ще мина бързо… На един прав участък малко след населено място виждам от другата страна на пътя четирима униформени и полицейски автомобил – карабинери. Викам си – тез пък какво правят в Австрия? Странни хора. Малко по-напред виждам къщи и малко разширение преди къщите – ей тука ще спра за малко да се ориентирам. Спирам и какво да видя:

А бонджиорно ве, тути!
Ама то май вече отива повече към бона сера… аз къде ще спя? Не, не, трябва да напредна още.
Покрай мен гледките стават все по-планински. Спирам да щракна снимка набързо и продължавам, че слънцето започва да пада ниско.

И както падна ниско, така и изчезна, не след дълго настана пълен мрак. Обикновено още в края на светлата част на деня забивах някакво място за спане. Този ден обаче така и нямах идея до къде ще стигна и не го бях направил, което вече започваше да ме тревожи. За разнообразие, резервата се размига. Мрака е пълен, движа се на фар по непознат път, трафик почти нула, от момента в който започна да мига резервата срещнах две или три коли в противоположна посока, в моята нито една, населено място не виждам наблизо. Мислех си – ей ся ако остана без гориво тука в тая тъмница, адвенчъра не само ще ме издебне отвсякъде (както казва Гошо), ами и ще ме настигне. Не обичам да стигам до резервата, обикновено на всяко спиране зареждам. В случая обаче явно толкова съм бил фокусиран в това да напредна, че този резервоар съм го издухал без да спирам. От други колеги с ХХ знам, че като се размига резервата, от там нататък има за около 50 км. Понеже моят е в мили, постоянно тревожно умножавах наум колко от тези 50 съм изминал. Разгеле, като станаха някъде около 30 виждам насреща ми бензиностанция в нищото. Мисля, че няма да я забравя, защото аз толкова на бензиностанция до сега не съм се радвал. Заредих, видях, че до Мерано ще стигна, проверих и колко е от там до Стелвио за следващия ден и реших, че ще спя там.
Намерих някакво хотелче и си наточих зъбите, че като стигна ще ям някаква хубава италианска храна. Всичко много хубаво, ама се оказа, че го държат китайци и в ресторанта има само китайска храна, а наоколо друго за ядене няма. Хапвам си аз някакви нудъли със зеленчуци и пилешко, пия си биричката и си викам – ееей.. дойде в Италия да ядеш китайско..

 

Ден 4 - Денят
Стелвио ми беше цел за 2020. Поради стеклите се обстоятелства нямаше възможност да го направя, през 2021 вече можеше да се пътува и сега беше моят шанс да си реализирам тази цел и мечта. Двете години чакане минаха в изглеждане на де що има видеа из тубата, изчитане на де що има писано, набелязване на източници на метеорологични прогнози и текуща информация за времето горе, какво ли не. 
Е, денят дойде.
Как стигнах до началото му не помня. Беше ми в ума вероятността следобед горе да завали, за това исках да стигна възможно по-рано. Особено много се радвах, че времето е разкошно, направо идеално. Ето го!

И се започна изкачване и любуване на гледки. Няколко думи за Стелвио. Този проход предизвиква два вида реакции – „невероятен е!“ и „кво пък толкоз“. Аз съм от първите. Тесен е. Разминаването с други мпс на места е невъзможно, трябва да се изчаквате. Денивелацията на фибите е сериозна. Колкото и видеа да бях изгледал, колкото и да бях изчел за това и да предполагах в главата си на база опит от други проходи, колкото и да ми бяха разказвали познати, които са си изтървали моторите там и да ме предупреждаваха за това – като стигнах на влизане на една фиба и като виждах къде горе излиза завоя, тогава разбрах за какво става въпрос. Уникално! За разнообразие, настилката на места не е най-добрата, на моят каприз това не му хареса особено, но не е нещо драматично, просто повече внимание. А внимание на Стелвио трябва. Друго нещо, за което трябва внимание – водачи на двуколесни. За велосипедистите нищо няма да кажа. Възхищавам им се да тръгнат да го катерят с велосипед. От друга страна обаче, като пътно поведение и позициониране в пространството – нищо няма да кажа, за да остана позитивен. Другите като мен – ще кажа, че започнах да ги познавам кой откъде е само по пътното им поведение. Наближавам фиба. Поглеждам – няма никой отгоре. Влизам. Докато съм в средата виждам, че отгоре идва мотор. Той намалява скоростта си, за да ме изчака да изляза и след това да влезе той. Австриец, швейцарец или германец. 100 от 100. Същата ситуация, само че идващият насреща, много добре виждайки, че няма как да се разминем, продължава да дава яко газ, може би разчитайки на това, че аз някакси рязко ще се изпаря, не знам. Италианец или тъмен балкански субект. На два пъти на десни фиби заради такива почти изпуснах мотора, за да се свия да избегна удар, вследствие на което се сдобих с болка в лявото рамо, нещо го напрегнах в повече. 

На тази снимка се добива представа за разликата в нивата на изхода на завоя за кратко разстояние:

Спирах на средата някъде, за да се полюбувам на гледката и да щракна няколко снимки:

Времето беше просто прекрасно – слънчево, ясно, голям късмет! Изкачвайки се нагоре все повече разбирах хората, които казват, че Стелвио е „King of Passes“ или „Queen of Passes“. Различен е. Да, има много и които казват, че има твърде много народ по него, че е станал „комерс“, ширпотреба, прекалено прехвален, нищо особено. Сигурно го има и това, но според мен всичко е въпрос на нагласа и подход. Заслужава си всеки метър от него, всяка гледка. Едно от нещата, които ме впечатлиха е как трасето някак естествено следва релефните извивки на склона. Да, тясно е. Да, опасно е. Но е невероятно. А гледките са страхотни.
Стигнах горе. Успях!!!
За мен това значеше много. Чувството в този момент няма да го забравя. Две години мечтаех да изпълня тази цел. Толкова притеснения – ще успея ли да пътувам до там, ще случа ли на хубаво време, ще успея ли да се опазя от инциденти, да го изкача. И да сляза, разбира се (това предстоеше). Да, моторът ми не е най-подходящият за къси тесни фиби. Страдахме малко и двамата от това, ама пък успяхме!
Виждам прословутата табела, до която се снимат всички, които се изкачат и гледам – пред нея мястото празно. А!, викам си, ето къде ще спра, а и ще направя снимка.

Тръгвам като малко дете да разглеждам, отивам до мястото, от което се открива прекрасна гледка към изкачването (от където дойдох), виждам дядото с вурстовете, за когото толкова четох и си набелязвам, че няма как да не си взема храна от него. За тези, които не знаят – станал е нещо като икона за Стелвио, защото всеки ден, в който проходът е отворен от осемдесетте години насам, той е горе с количката с вурстовете. Докато подскачам напред-назад в пълна радост ми се мярна мисъл в главата къде оставих мотора. Не го виждам, защото съм се отдалечил доста, а и народ щъка и закрива мястото където го спрях под табелата, не го виждам. Викам, абе да взема да го преместя малко настрани, за всеки случай. Приближавам се и какво да видя – пет-шест човека се наредили на опашка – и с велосипеди, и с мотори – и чакат да се махне моя мотор, за да се снимат на табелата. Въъййй.. няма такъв срам. Десет пъти им се извиних на всички и бързичко се метнах да го изтикам, да освободя забележителността.
Докато избутвам мотора, от долу по пътя по който дойдох идва мацка с honda cb600 или 650 мисля беше, от новите (ако и да съм фен на honda, продуктовата гама на cb-тата не ми е сила). Вижда ме как тикам мотора и идва спира пред мен, вдига визьора и започва да вика нещо на италиански, от което аз едно на ръка не разбирам какво ми говори, второ – не схващам дали ми се кара за нещо. Казвам ѝ sorry, I don‘t understand, което нея още повече я надъхва, още по-интензивно да ми вика нещо и да сочи надолу към пътя от където и аз, и тя сме се качили. Хм, пробвам да се сетя да съм изпреварвал някого гаменската, да съм сякал на някого пътя или изобщо да съм правил някакви простотии спрямо други участници в движението – еми няма такова нещо, не мога да се сетя, и не мога да разбера какви претенции има тази дама. Тя пък не спира. Включи и другата си ръка в разговора. Продължавайки да вика, започна и с двете ръце да ръкомаха, да ми сочи мотора, и да сочи пътя. От движенията с ръцете разбрах – да стоя, да не мърдам, да чакам тук и че има нещо по пътя по който сме се изкачили. Пробягна ми мисъл да не би нещо да съм направил надолу по пътя и тая ся ще вика полиция ли, защо да не мърдам... ама тая мисъл я отхвърлих, защото 5 пъти наум си превъртях изкачването и бях все по-сигурен, че на никого нищо не съм направил. Хубаво, добре, стоя и не мърдам, ай да видим, ще се разправяме ако трябва. Мацето изгаси мотора, махна си каската – гледам – хили се нещо, явно не е на проблем работата. Започнах да се разгипсирам, отпадат всички мисли за драма. В този момент от долу се появява сив бърд като моя, явно приятелят ѝ. За един миг всичко ми се изясни. Видяла е мотора ми и е искала да изчакам приятеля ѝ, защото сме с еднакви мотори. Абе хора, ще ми изкарате акъла. Той пък така се зарадва по италиански човека, сочи с ръка къде да преместим моторите, че има повече място, там да спрем. Спираме. Скача от мотора, идва, то са ръкостискания, то са прегръдки, все едно сме първи приятели, които не са се виждали от пет години, снимки, радости, разглеждане в детайли на моторите. Истина е, че бърда не е много популярен мотоциклет, рядкост е да срещнеш друг, и обикновено радостта е голяма. Страшно лъчезарни, усмихнати и позитивни хора, които няма да забравя. Аз не разбирам италиански, те не разбират много английски, но се разбрахме за основни неща. Излезли хората да покарат малко и да пият по една бира на заведението на върха. Много ме каниха да ходя да пия бира с тях, но отказах. Исках да мина да взема вурстове от дядото и да продължа, защото имах някакви идеи в главата си за след Стелвио, около които имах въпросителни, не исках да губя време. А и имам принцип – докато карам не пия, дори и бира да е.

Нямаше как да не снимам от известната площадка, от която се вижда изкачването, по което дойдох:

Посетих и дядото с вурстовете:

Настана време да продължа. Имах идея преди да сляза към Бормио, да хвана и Umbrailpass, който влиза в Швейцария. Толкова се бях отплеснал да се любувам на пътя и гледките, че така и не разбрах кога и как ми убягна. Усетих се чак на слизане по едно време, ама си казах – няма да се връщам, нека да остане пък и за друг път.

 

СЛЕДВА...

 

<< Пътеписи | Стелвио II Част >>