Стелвио 2021 - II Част
Слязох в Bormio. Долу адска жега, спрях да помисля сега накъде. Съхнах като пеликан до един сервиз за мотоциклети, до който бяха застанали двама-трима – кавазакита и ямахи. На кавазакито му стържеше на метал нещо в задната част на мотора, човека гледаше тъжно затворения сервиз. Беше обедно време, а както разбрах по обед затварят и отварят следобед към 17ч. Минаваха ми мисли – гледай какво нещо – човека очевидно тръгнал с мерак да катери Стелвио, обаче още преди това се натъква на проблем. Ще изтърве хубавото време, защото ще трябва да ги чака до 17ч., дано да се окаже нещо елементарно, но каквото и да е, да речем 17:30-18:00 най-рано ще е готов. От там нататък накъде да тръгва да качва… А следващия ден беше с дъждовна прогноза. На другите не знам какви им бяха грижите, единия се пробва да запали отново и пак не успя. Стана ми много тъжно за тях.
Мислейки си и за късмета, който имам, и за благодарността към мойта машина, почти изсъхнал се чудех да остана с термото и да гледам къде да хващам на високо или да търся къде да го свалям, че жегата си беше сериозна. Тайничко си мислех за Passo di Gavia още като се подготвях за пътуването. Виждаше ми се доста предизвикателно, защото информацията за настилката беше, че е доста лоша. Също, доста тесен на места, гледах разни видеа да се ориентирам – имаше участъци, където насрещнодвижещи се кола и мотор трябва да се изчакат. Да се пробвам или не. Казах си нещо от рода “абе ти ще караш ли или си дошъл да висиш в Бормио”.
Да, настилката на места беше доста зле. Но пък гледките бяха страхотни! Нямаше почти никой и можех да спирам от време на време да се любувам на красотите.
Трудно ми е да опиша колко красив е Gavia. Няма навалица, тихо и спокойно. Бях щастлив от това, че се движех по него, че времето беше разкошно (не се сбъдна прогнозата за превалявания следобед), моторът успяваше да се охлажда и се движеше прекрасно, просто страшен късмет.
Изкачих го!
Всичкото много хубаво, ама сега трябва и да сляза. Внимавам много за това да държа спирачките в някаква нормална температура, че са ми се запечатали в главата разкази за кофти преживявания с кипнали спирачки, както и лош спомен от Grossglockner, за който не ми се разказва.
На едно място виждам малко разширение на пътя от което тръгва кола – значи там има нещо. Подходих така, че да мога да спра на него. Gavia е наистина много тесен на места. О, каква гледка се откриваше от това място!
От този момент нататък настилката стана брутално зле, на един-два участъка си признавам, че ме хвана бая шубе, защото наклона беше много голям, урвата до мен не виждах долу къде свършва даже, евентуално хлъзване щеше да е .. даже не ми се мисли. Нямаше никой друг на пътя за мой късмет, даже се престраших да спра и да щракна снимка, защото гледката беше главозамайваща. На тази снимка се вижда и настилката в този участък, за какво иде реч. Предполагам за адвенчърите с рошавите гуми моите страхове може да изглеждат смешно, но в моята конфигурация си беше яко спек
След още някой и друг километър настилката стана що-годе нормална, урвите бяха все така страшни. На един тесен участък се разминах с голям мотор, който се изкачваше срещу мен и макар всеки от нас да беше в своята част на пътя, как не си пернахме огледалата не разбрах.
Долу спрях за кафе и да намеря нещо за спане. Реших, че ще спя някъде в или около Тренто.
Безкрайно доволен от това, че успях да мина Стелвио и Гавиа, вече се движих лежерно с мисълта как ще стигна до мястото за спане, ще намеря храна и ще има баня! Изведнъж пред мен табела – Passo del Tonale. О, виж ти, бонус!
Стигнах на мястото за спане по смрачаване. Имаше храна и баня, бях минал Стелвио, Гавиа, за бонус и Тонале – чувствах се прекрасно.
Ден 5ти, 21 юли.
Сутринта много приятна изненада – слизам долу за закуска и търся с поглед някаква блок-маса или нещо подобно за закуска. Наредени някакви неща за пиене, ама за ядене няма. Решавам да питам – виждам една пълничка възрастна жена, приличаща на готвачка (оказа се наистина, че е готвач) – breakfast? Последва някаква тирада на италиански, съчетана с обилно ръкомахане с двете ръце и продължителност поне две минути, от която нищо не разбрах. Приближи се обаче един възрастен господин с хубав английски с австрийски акцент. Закуската била каквото човек иска, госпожата го приготвяла на момента. Да кажа какво искам. Викам – някакви бъркани яйца и тук там някакво беконче ако има – ще е супер. Стана ясно, че господинът австриец е чест гост на хотелчето и се познава с персонала, знае на всичко какъв му е редът. Кафе. Италианско еспресо. Съживява мъртъвци. Идва леличка-готвачка след малко и носи една чиния с бъркани яйца (не знам колко бяха, като гледах препълнената чиния поне 5-6 имаше вътре), отделно друга чиния, в която сигурно имаше половин кило бекон, и трета чиния с две топли хлебчета. Честно, мина ми мисъл, че може би тая закуска е за двама ни с австриеца и сигурно всеки ще си взема от тия чинии и ще си слага в своята. Леличка-готвачка с тържествена усмивка ми стоварва трите чинии пред мен и чака да ми види реакцията и да кажа дали е добре така. Австриеца се посмя и възпитано ми обясни, че тука е така, да не се шашкам, само да кажа на леличка-готвачка дали ми харесва. Опитвам и се възхищавам колко е вкусно, а тя безкрайно доволна отиде да ми налее още една чаша портокалов сок и енергично ме подканва да ям. И стои и ме гледа. Хубаво, че беше чичко австриец нещо да я заговори на италиански, че да си отиде, че се чувствах като малко дете пред баба си.
След като преядох решавам да си изпия кафето отпред, пред хотелчето. Изобщо не обърнах внимание къде точно спрях вечерта като пристигнах – бутнах се до някакви мотори, ама изобщо не погледнах какви са. Гледам един КТМ голям и австриецът се суети нещо край него. От дясно наляво бяха моят мотор, КТМ-а, хонда sh300 (скутер) и един бус. Отварям приказка с австриеца – пита ме ама аз ли съм с тоя мотор до него, от къде съм. Обяснявам. И дойде от там на ход до тук? Ми, да. Оле... Викам - добре де, ти от къде си? От Виена. Бил пенсиониран учител. Е, викам, то пак не е много близо май от Виена, а? А..., той вече такива дълги пътувания не правел. Като се пенсионирал, си направил подарък тоя КТМ по случай пенсионирането. Като ще кара тука из Италия – товари го в буса, товари и скутера в буса, и тръгва. Спира на някое хотелче като това. Разтоварва ги. Като има из града да се разходи – взема скутера. Като ще покара из проходите – качва се на КТМ-а. В тоз момент исках дълбок поклон да направя на този пенсиониран австрийски учител. Дай Боже всекиму! Полафихме малко и който на където.
Гледах си веригата – определено имаше нужда да се поопъне малко. Сетих се за разговорите с Оги при тръгването – да вземам ли ключове или да не вземам. За разлика от предни пътувания, този път реших да го послушам и не взех, щото аргументът ми се стори добър – „човек, в Европа отиваш, ти да не отиваш в Танганайка, че да се чудиш къде да си опънеш веригата. Сервизи бол, все ще немериш някой да опъне една верига там.“ Е, айде сега да намеря сервиз..
В покрайнините на Тренто мотосервиз, представители на Хонда, с много висок рейтинг... там съм.
Много любезни и добри хора, всички работни стендове им бяха заети и по всичките мотори работеха, ама като ме видяха откъде съм и за какво съм, веднага свалиха от единия стенд мотор и качиха моя.
Докато се занимаваха с моя, отвън дойде един син бърд с един много приятен възрастен италианец. Голяма радост един на друг се радвахме, че рядко се срещат вече нашите мотори. Човекът обясни, че от нов го има, 2003г., и за първи път нещо му се случва да се налага да сменя поради повреда – статор. Скъп му се видял оригиналния, ама все пак решил такъв да сложи и в този сервиз да му го сменят, защото държи мотора да е в оригинален вид и съдържание. След 10тина минути бях готов – веригата опъната както се прави по сервизно ръководство (старшия използва момента да обяснява на двама младежи новобранци как трябва да се случват нещата, че не трябва да е на централна степенка, че трябва да мерят, а не да гледат „на око“, че трябва да съобразят, че има и товар и т.н.), оглед на накладки, стягане с динамометричен ключ според колкото пише, че трябва да е стегнато... 10 евро. Безкрайно щастлив и доволен си тръгнах от сервиза. Ще каже някой – то пък за една верига да опънат, толкоз пари. Сигурно е така, но хората си оставиха работата, свалиха мотор от една маса, за да качат моя, работиха професионално, огледаха всичко дали е ОК и всичко това супер бързо, без да се мотат.
И така, много доволен и вече с точен response от към задното колело, с голям кеф – към Cortina d‘Ampezzo!
На предното пътуване до Grossglockner имах голямо желание да мина да видя Cortina d‘Ampezzo, но заради лошо време в региона не можах, та ми беше останал мерак да отида.
Нямах идея през какво ще минавам, направи ми само впечатление, че разстоянието до там не беше голямо, но пък времето ми го показа като доста часове. Рекох си – тая навигация пак не знае къде се намира и нещо се е омотала та показва някакви огромни часове, ама айде, ще карам нататък, пък каквото стане.
Много красиви пътчета!
И изведнъж – проходче... San Pelegrino.
Страшни красоти, за които е трудно да се намерят думи, или поне на мен ми е трудно. Трябва да се види!
Колкото повече се движех, толкова повече узряваше в мен мисълта, че навигацията ще се окаже права. Не изминавах много километри, за сметка на това времето си въвеше... В някакъв момент от време се озовах до някакво езеро, крайпътно заведение до него – реших, че ще пия кафе.
Намерих си масичка с отлична гледка и след като почаках едно известно време, виждайки, че сервитьорите не сварват да обслужват народа, който е решил да се порадва на хубавото време, влязох в заведението направо на бара, да си взема кафе и вода. Страшна нужда от кафе имах, и понеже обожавам еспресото в Италия, нямах търпение да си взема едно и да седна на теферич. Мацето на бара виждам как натъпква главата на кафемашината, която изглежда като двойна, все едно две кафета ще пуска. Слага една чашка отдолу, пуска – това тръгна и почти веднага спря. Дърпа чашката, слага я в чинийката ѝ и ми я връчва. И тук дойдоха смесените чувства – от една страна страшна тъга, като видях, че дъното е едва покрито. От друга – знам си аз на италианците късите кафета и какво може да се очаква от тях. Излизам си на хубавата гледка навън и изследвам с поглед кафето, по-точно двете глътчици с тъмнокафяв плътен каймак. Ей, две глътчици, обаче мъртъвци изправят. Както и предполагах, така ме шибна в петите, че място не можах да си намеря.
Рязко енергията дойде и се самосръчках да стартирам. Ще го запомня това еспресо.
Виждам аз, че не съм далеч като разстояние до крайната цел в Cortina d‘Ampezzo, обаче по някакво много красиво пътче започвам да се изкачвам. Страшно приятно, много прилича на проходче по начина, по който се вие. Хоп!- табела – Passo di Giau! Каква изненада! Карам и страшно приятно изненадан се кефя на това колко е по-широк, настилката в колко по-добро състояние е... Самокритично си виках – абе, ти като реши, че ще ходиш някъде, да беше погледнал откъде минава пътя и какво има по него ли, кво...
В един момент ми се откри гледка, която ме накара направо да набия спирачките и да отбия.
Това е снимката, която най-много си харесвам до този момент.
Дали защото не беше в плановете ми и се оказа пълна изненада, не знам, но останах възхитен от прохода във всяко отношение – красота и гледки не мога даже да коментирам, пътна настилка, ширина на лентите – топ! А гледката горе...
Щракнах си за спомен и табелата:
Много дълго време не можех да откъсна поглед от гледките. Позицията на слънцето обаче в един момент ме подсети, че е добре да продължавам и да стигна до място за спане. На слизане към Cortina d‘Ampezzo спрях за малка почивка и няколко снимки:
Хотелчето, което намерих (Nord Hotel, Via La Verra 10, 32043 Cortina d‘Ampezzo) беше прилично, с отлична гледка:
За съжаление, заради мерките ресторантът им не работеше, но пък работеше този на отсрещния хотел (от другата страна на улицата). Там пък беше единственото място, на което ме помолиха да сложа маска и то докато мина през фоайето, за да вляза в ресторанта. Храната беше чудесна, снимах я по молба на Оги.
Ден 6, 22 юли.
От този момент нататък вече всичко започваше да тече наобратно. Бях постигнал целта си, че и много повече. Но, от тук нататък следваше прибиране обратно. Единият вариант беше да карам на юг през цяла Италия и с ферибот да мина в Гърция. Този вариант беше много изкушаващ, малко по-дълъг от „стандартния“ – през Солвения, Хърватска и Сърбия. Болката в лявата ръка от двата пъти спасяване на мотора от изтърване обаче ме накара да заложа на по-краткия – да, щеше да е по-скучен, вече известен, но общо взето пътят ми беше познат и знаех, че ще мога да разчитам на магистралите, за да си почива ръката. Тръгнах в посока Словения през Австрия, като се надявах да стигна някъде в района на Кранска Гора.
Малко след като тръгнах от Cortina d‘Ampzzo изведнъж попаднах на езеро с невероятен цвят на водата. Неописуемо красиво е, снимките не могат да пресъздадат колко зашеметителен е цвета на място.
Голямо изкушение настъпи в Австрия на едно кръстовище – моят път беше направо, но на кръстовището имаше голяма зелена табела сочеща наляво с надпис Grossglockner... набих спирачките и спрях пред разклона. Да ида ли пак, да не ида ли.. Невероятен е и ми е завинаги в сърцето. Ръката обаче ми напомни, че май по-правилно е да не се пробвам в такива моменти, да си карам по пътя. Глокнера не е майтап работа, ако и да е широк. И дребна неточност или секунда невнимание там са критични. Усещането ми беше, че не съм в кондиция в момента. В него момент обаче реших, че пак ще се върна при него. И ще го направя, живот и здраве да е.
Вечерта реших че ще спя в Kranj. Намерих нещо от типа на апарт хотелите – Dezman Bed & Breakfast на улица Betonova номер 2. Хората бяха много любезни и ме насочиха да скрия мотора в безистена, защото имало вероятност да вали.
Наблизо намерих някакво ресторантче с най-вкусните чебапи.
Ден вече-няма-значение-кой
Времето е аха-да-завали. Явно Емо мисли за мен, то се е видяло, направо да слагам дъждобрана, няма какво да му мисля.
От този ден ще ми останат две случки.
Едната – нейде из Хърватска, спирам за почивка и кафе на някаква бензиностанция на магистралата. Пия си кафето. Идва по някое време някакъв колега с гол мотор. Спира бая далече, взема си и той кафе, и идва при моя мотор, застава до него, и почва да го гледа като котка дето 2 дена храна не е виждала. Мълчи, пуши и нищо не казва, само гледа мотора. Пробвам да завържа разговор – от Косово бил по рождение, на там отивал, от Австрия, където живеел. През цялото време докато ми говори не ме поглежда даже, погледа му все в мотора моя. Млъквам, щото го усещам напрегнат, явно има нещо дето го трови. Тоя мълча малко и сочи с поглед моя мотор – This is good for highway. Маха с ръка към неговия дето е на далеч спрян – This is not good for highway.
Другата – спирам по-нататък, вече по-близо до Сърбия пак на бензиностанция да заредя и за кафе. Виждам два мотора – единия новичък cbr 600 от последните, другият nc 700 на Хонда (тук правя уточнение, че моделите на Хонда със спици не ги познавам твърде, може и да не е такъв модела). До cbr-чето младеж около 20тина годишен, нещо страшно ми се радва, маха, усмихва се. Поздравявам, викам от къде сте – от Франция били. Чак отидох зад моторите да видя номерата, френски наистина. А го направих, защото чак се изненадах на какво приличат. И двата мотора нямат куфари. Натоварени са обаче като мулета, по стария способ с ластиците. Ама то са палатки, шалтета, спални чували, канчета, стърчат вилици, чудо. И, викам, накъде сте тръгнали? Младежа – ами с дядо ми отиваме към Сърбия за две седмици, той има приятели там. Ъ, викам, къде е дядо ти? Ами той плаща в бензиностанцията.
Излиза дядото след малко и аз едва не паднах. От тези белите като памук французи, с леко розовки бузки. Шокиран бях от вида му, защото се виждаше, че човека е на доста сериозна възраст. Не се стърпях и питах младежа – аве... на колко годими е дядо ти?! Младежа се смее – на 83. Паднах. Евала! Дядото отива до мотора и за да се качи прави явно отработено движение – хваща си с две ръце десния крак и го вдига така, че да го сложи върху седалката. След това с дребни подскоци с левия крак и помощ на двете си ръце прехвърля десния крак от другата страна на мотора. В момента, в който успя – копчето, стартера и отцепи.
Нямам думите да изразя чувствата си в него момент. Поклон пред такива хора, пред духа. Съдбата ми даде добър урок с тази случайна среща – няма по-силно нещо от духа. На 83 години да натовариш мотора като муле с палатки, шалтета газови котлончета и прочее, и да тръгнеш от Франция за Сърбия ... дай Боже всички да имаме този дух и воля! И този урок няма да го забравя. Желанието за пътешествие е много силно желание.
Вечерта стигнах до Рума и традицията повеляваше да остана да спя там. Не се размина без преяждане, просто е трудно да се устои на сръбската храна. В хотела (Garnet Hotel & Event Center) хората ме предупредиха, че ще се празнува рожден ден вечерта и като така ресторантът е затворен, та си намерих друго място за атака на сръбската скара. Затвърдих със 100 от 100, че в Сърбия храната си е храна. Заспиването беше трудно, защото празнуването на рожденния ден вървеше както си трябва, по сръбски. За цяла нощ не чух една западна песен, както и една чалга. Пееха само сръбски естрадни песни, ама пееха с цяло гърло. И хем нарочно хората от хотела ми дадоха най-високата и отдалечена стая... Евала им на сърбите, че си пазят националното. Не знам колко стотин човека имаше в тоя ресторант - имах чувството, че бяха цял стадион хора на концерт на открито. Не се размина в малките часове и без стрелба. Излязоха една част от хората навън на паркинга и като се започна едно пуцане... Празнуват сърбите, няма тън-мън.
Ден пореден, който стана последен.
Тръгнах от Рума с първоначалната мисъл, че ще спра да спя някъде по пътя още една нощ, преди да се прибера. Трафикът беше ужасен, маса народ гастербайтери се придвижваха в посоката, в която отивах. Автомобили с немски, австрийски, швейцарски регистрации, а с пътно поведение не отговарящо на съответната държава. Всичко това ме изнерви до степен, в която си казах – няма да ги изтрая, прибирам се. Така и направих. На българската граница беше първото и единствено място, на което някой ми е искал сертификат. Че и ме накараха да ходя в някаква будка на РЗИ да ми го проверят - да не е фалшив. Няма как да не отбележа шоковата среща с действителността – пътя в ремонт, кара се по 4 пръста кал върху павета, с 3км/ч. Как никъде не срещнах нещо подобно, а на колко места хората си ремонтираха пътищата. Само се молех колоната да не спира, за да не се налага да стъпвам, защото калта беше до глезените. Минах без да падна и без да стъпвам. Направо съм горд.
С влизането Емил се извести да видим кой на къде е – каза, че ще бъде на MotoCamp в Идилево, разбрахме се да мина да го видя. Така и направих. Денят вече преваляше като стигнах, той много ме увещаваше да остана да спя там. Така бях бактисал от гастербайтерския трафик и мизерия, че само исках да се прибера и да стигна до баня. Стигнах във Варна късно, безкрайно доволен, че всичко мина живо-здраво.
Може би трябва да кажа няколко думи за заключение. Най-синтезираното, което ми идва наум е: един път Алпи - завинаги Алпи. Щастлив съм, че успях да постигна целта си. Очите ми видяха страшни красоти, запечатаха се в мен. Научих много уроци по пътя, най-важният от тях смятам, че е от 83-годишния французин.
Пътувайте!