Северен Виетнам: и когато не вали, пак е мокро
Част 2 — През мъглата до един работещ климатик
И когато не вали, пак е мокро
Петър нахлузваше найлонови торби върху мокрите си чорапи, преди да пъхне краката си обратно в мокрите ботуши.
Намирахме се в поредния виетнамски град, чието име така и не запомних. От дни не спираше да вали. От приблизително толкова време и ние не бяхме обличали напълно сухи дрехи.
Бяхме спрели под някакъв навес, уж да починем на сухо. Напълно безсмислено занимание, но действаше успокояващо. Вече не се опитвахме да останем сухи. Опитвахме се само да не ставаме още по-мокри, което във Виетнам се оказа съвсем различна дисциплина.
До нас ремонтна група на местното енерго работеше по един от стълбовете. Желязко работи в енергото в България и при вида на виетнамските си колеги веднага почувства професионален дълг да установи международно сътрудничество.
Опита се да завърже разговор с комбинация от английски, жестове, сочене към стълба и наивната вяра, че хората от енергетиката по света някак се разбират без превод.
Те го гледаха абсолютно неразбиращо. Ние също, но за сметка на това се хилехме на ентусиазма му.
Петър продължаваше да опакова мокрите си чорапи в найлон. Всеки помагаше за развитието на българо-виетнамските отношения според възможностите си.
Малко преди да спрем, бяхме минали под греда с камери за контрол на скоростта. Светкавиците проблясваха над нас като новогодишни лампички. Не разбрахме дали снимат всички, или нашите чудовищно бързи Honda XR150L най-после бяха привлекли вниманието на виетнамското правосъдие.
Така или иначе успяхме да избягаме.
Когато Петър приключи с найлоните, подготовката за високопланинската експедиция общо взето беше завършена.
Тръгнахме отново. Дъждът продължи, вече придружен от толкова гъста мъгла, че ориентацията ни окончателно изгуби научния си характер. Някъде из оризищата се отклонихме от пътя. После вероятно се отклонихме и от отклонението.
Около час обикаляхме, без да знаем къде точно се намираме. Гледахме картата, после пътя и пак картата, с надеждата при следващото отваряне тя да е променила мнението си.
Междувременно започна да се смрачава. Това по принцип помага изключително много, когато си мокър, изгубен и караш мотор със спорни технически качества.
Накрая видяхме една силно криминална пътека. Поне според моите разбирания. Беше тясна, стръмна и минаваше на три-четири метра над оризищата. Приличаше на последния маршрут на хора, за които после никой не е чул.
Тогава по нея мина местно момче със скутер. Навигацията не беше категорична, но никой не предложи по-добър вариант.
Тръгнах пръв — не толкова от смелост, колкото за да не взема да размисля.
Пътеката беше дълга около двеста метра — достатъчно дълга, за да обмислиш решението си, но прекалено тясна, за да го промениш. Надявах се само да не се появи някой насреща. За щастие, не се появи, което предвид виетнамския трафик си беше малко чудо.
В края излязохме на нормален път и започнахме да оглеждаме околните къщи в търсене на мястото за нощувка, с увереността на хора, които нямат представа как изглежда то. Накрая решихме да завием надясно, да минем по моста и да проверим от другата страна.
Този път уцелихме.
Посрещнаха ни много добре и ни приготвиха вечеря с местни ястия. Домакинът предложи и нещо, което наричаха „wine“ — местна напитка, наподобяваща бренди, с около трийсет градуса алкохол.
За нашите балкански разбирания това граничеше с обида.
Върнахме жеста със сливовица от четирийсет и пет градуса. Домакинът се просълзи. Дали от благодарност, или от непосредственото въздействие на балканското гостоприемство, не стана ясно.
Стаята изглеждаше екзотично: матраци на пода, големи прозорци към реката и никакъв таван. Тънки стени от ПДЧ, високи около два метра, разделяха помещението на стаи, без да стигат до покрива. Получаваш лично пространство, но само до определена височина.
Банята и тоалетната бяха общи за етажа. В стената на банята очевидно беше оставен отвор за прозорец. Самият прозорец обаче липсваше.
При моя ръст от 192 сантиметра отворът към улицата разкриваше изцяло съществото ми. След толкова дни във Виетнам вече и местното население заслужаваше някакво преживяване.
Единственият отоплителен уред беше оставеният сешоар.
Нощта мина спокойно и хладно. На сутринта нищо от дрехите не беше изсъхнало. Реално нямаше и как да стане.
Облякохме отново студените и влажни дрехи. Закърпих с изолирбанд скъсаните найлони, които носех върху ботушите. Сбогувахме се с домакините, натоварихме моторите и потеглихме.
Заваля отново точно десет минути по-късно.
Мъглата преигра
Дъждът и влагата продължаваха да се държат на ниво. По пътя към Са Па към тях се присъедини и третият играч — мъглата.
И реши да преиграе.
На места видимостта падаше почти до нулата. В съчетание с трафика по тесните планински пътища усещането беше епично. Също като гледките, които се появяваха за секунди, когато мъглата внезапно се разкъсваше.
Върхове, долини, села и огромни оризища на тераси — едни още ги оряха и пълнеха с вода, а други вече започваха да зеленеят. Виждахме ги колкото да разберем какво изпускаме, след което мъглата се връщаше още по-гъста и мокра.
На превала на един от проходите ни чакаше полиция. Спираха всички мотористи и проверяваха международните книжки. Това се оказа единствената проверка на документи за цялото пътуване.
Ние бяхме подготвени.
Документите — също.
Достъпът до тях — не съвсем.
Моята международна книжка беше натикана дълбоко в сака, за да остане суха. Сега трябваше първо да сваля найлоните върху ръкавиците, после самите ръкавици, да развържа багажа, да го сваля от мотора и да започна да ровя под дъжда.
Полицаят ме погледна със съчувствие, но въпреки това държеше да види книжката.
Започнах бавно и методично да разопаковам всичко, докато мислено поздравявах женската част от рода му. След известно ровене намерих документа и му го показах. За благодарност той ми помогна да завържа багажа обратно.
Към Са Па мъглата отново се отдръпна за кратко и ни позволи да видим планините. Точно тогава спряхме пред една панорамна площадка край града.
При слизането от мотора наклонът, хлъзгавият асфалт и гравитацията обединиха усилия.
Якето ми падна на земята.
Аз бях вътре в него, а моторът падна с мен.
Щети нямаше, ако не броим самочувствието. Огледах се набързо с надеждата никой да не е забелязал. Само Петър ме гледаше и се хилеше на глас.
Един свидетел — мога да го преживея.
Другите двама вече бяха стигнали до мястото, което бяхме резервирали, и ни чакаха отпред, за да ни съобщят, че няма да спим там. В Booking стаите изглеждаха прилични и дори имаха тераси. На живо мястото приличаше повече на гараж, в който някой е сложил спалня.
Беше късен следобед и се наложи експедитивно да търсим друг подслон. Това се оказа по-трудно, отколкото очаквахме, но накрая намерихме две стаи над детски център, който пък се намираше над бар.
Стаите бяха семпли, с по две единични легла, които по мекота напомняха нарове. Отопление нямаше, но под чаршафите бяха постлани електрически одеяла.
Излязохме на кратка разходка из Са Па. Беше студено, мъгливо и продължаваше да ръми, затова намерихме една кръчма, хапнахме и се прибрахме да спим.
Преди да легна, завих якето и панталона си с електрическото одеяло.
Не съм си и помислял, че ще изсъхнат. Исках само на сутринта да са топли, когато отново ги облека мокри.
Най-северната точка може да почака
В момента, в който климатикът в Йен Мин духна топло, най-северната точка на Виетнам изгуби един посетител.
Дотогава вече бяхме свикнали с местната система за удобства: бойлер, който стига, ако не държиш да измиеш цялото си тяло наведнъж; климатик, който разпределя студа по-равномерно; електрическо одеяло и легло с твърдостта на продължителен медицински експеримент.
В хоумстея в Йен Мин обаче открихме голям бойлер. Климатикът действително работеше на топло. Леглото беше меко.
След дни на дъжд, студ и влажни дрехи това не изглеждаше като място за нощувка. Изглеждаше като цивилизация.
Първоначалният план беше да останем една вечер.
Обявих, че оставаме две.
Възражения нямаше.
За свободния ден бяхме планирали да отидем до пилона Лунг Ку — символ на най-северната част на Виетнам. Огромно знаме близо до китайската граница и гледка към околните планини.
При хубаво време.
На следващата сутрин станах, погледнах навън и взех важно туристическо решение.
Нямаше да мръдна от леглото.
Другите трима все пак облякоха екипировката, качиха се на моторите и тръгнаха. Това беше достойно поведение на хора, дошли да видят страната, а не да оценяват отоплителните системи в местата ѝ за настаняване.
Върнаха се след около половин час.
Мъглата била толкова гъста, че не се виждало на повече от пет метра. Да продължат към място, чиято основна забележителност е гледката, им се сторило неоправдано.
Така Лунг Ку остана там, където си беше, а ние се разходихме из Йен Мин. Обиколихме няколко сервиза, спазарихме приемлива цена и сменихме маслото на четирите мотора. Изпратих снимки на фирмата като доказателство. Съдейки по първоначалната подготовка на машините, имах известни съмнения колко редовно се е случвало това преди нас.
След като планът за най-северната точка отпадна, а моторите получиха необходимото обслужване, реших да посветя остатъка от свободния ден на възстановяването на един от водачите. Открих местен масажен салон и избрах най-скъпата и най-пълната процедура, която предлагаха.
В представите ми това трябваше да бъде заслужена награда за натрупаните километри, мокрите дрехи и твърдите легла.
Процедурата започна с билкова вана.
Ваната всъщност беше половин бъчва, в която трябваше да вляза. Само че съдът очевидно беше проектиран според местните антропометрични стандарти, а аз със своите 192 сантиметра не участвах в тях.
Успях да вляза донякъде.
Девойката се опитваше да промуши черпак около мен, да загребе от хладката билкова вода и да полее частите, до които все още имаше достъп.
След известно количество поливане последва обработка с нещо като пемза. Започнах да подозирам, че не съм дошъл на възстановителна процедура, а на първоначална подготовка за готвене.
Следващият етап беше леден душ.
Водата действително беше ледена, а струята — толкова слаба, че организмът ми я получаваше на малки порции. Докато се чудех каква акробатична поза да заема, за да попадна под нея, изплуваха някои казармени спомени.
Разликата беше, че тогава никой не се опитваше да ме убеди, че това е най-скъпата процедура в програмата.
Леденият душ не беше техническа повреда, а задължителна част от възстановяването, което сам си бях избрал. След толкова дни студ и дъжд го приех не като терапевтичен контраст, а като продължение на пътуването.
Накрая стигнахме до самия масаж. За известно време всичко вървеше добре и започнах да вярвам, че инвестицията все пак ще се оправдае.
После масажистката се качи върху мен и продължи с крака.
Вероятно това беше напълно нормална част от процедурата. Проблемът беше, че тя ходеше боса по студените плочки, които не блестяха с особена чистота. Краката ѝ бяха успели да съберат в себе си целия студ на Северен Виетнам.
Когато ги усетих върху гърба си, възстановителната ми философия претърпя внезапна промяна и я накарах да слезе.
Тя слезе. Дали от възпитание, или защото не знаеше как да продължи международното спа сътрудничество след подобен дипломатически инцидент, не разбрах.
Масажът приключи няколко минути по-късно.
В този ден не стигнахме до най-северната част на Виетнам. Аз обаче преминах през хладка билкова бъчва, задължителен леден душ и два от най-студените крака в страната.
Когато се върнах в хоумстея, климатикът продължаваше да духа топло.
Повече туристически експерименти за деня не бяха необходими.
СЛЕДВА...