Северен Виетнам: все някъде ще изляза
Част 3 — От слънчевите завои обратно до гаража в Ханой
Все някъде ще изляза
Когато поехме към Бак Кан, времето най-после реши да опита нещо различно. Това се оказа единственият изцяло слънчев ден от пътуването — и точно тогава успяхме да се изгубим един от друг.
За известно време се оказах най-отпред. За пръв път от началото на обиколката небето беше напълно чисто и Северен Виетнам най-после се виждаше целият.
Остри планински върхове, дълбоки зелени долини, малки обработени парцели и пътища, които се виеха между склоновете. Далечните планини се редяха една зад друга чак до хоризонта. Дотогава ги бяхме виждали само за секунди през мъглата. Сега нямаше какво да ги скрие.
Реех се по завоите и се наслаждавах на пътя. Навигацията беше в телефона ми, но не я бях пуснал. Следвах главния път, а километричните камъни потвърждаваха, че се движа в правилната посока.
Малко зад мен Желязко водеше Петър и Дарин по навигацията.
Преди миньорското градче Тин Тук неговият GPS решил, че главният път е прекалено очевиден, и отклонил тримата по черен път, който бил едновременно разбит и в ремонт. Пътят минавал през малки села, които по думите им не изглеждали особено заможни.
Аз продължих направо, без да подозирам, че групата вече се движи по две различни версии на маршрута.
Минах през Тин Тук и покрай паметника на Хо Ши Мин. Малко след градчето спрях на отсрещния хълм. Тин Тук остана долу в ниското, а пред мен отново се разкриха планините.
Разтъпквах се край мотора, ядях вафла и се наслаждавах на гледката, докато чаках останалите.
След половин час обаче реших, че няма как да са изостанали толкова много. Обадих се на Петър да попитам къде са.
Тогава установихме, че никой не знае къде точно се намира другата част от групата.
Притеснение нямаше. Драми — също. Нямаше как да позволя на някакво загубване да ми развали единствения слънчев ден във Виетнам.
Разбрахме се, че крайната ни цел е Бак Кан и рано или късно ще се намерим някъде по пътя. Те продължиха по маршрута на GPS-а, а аз — по главния път.
Следващите два часа карах сам. Спирах да снимам и продължавах през завоите, без особено да се интересувам колко километра остават. За пръв път пътят не беше нещо, което трябваше да преодолеем. Можех просто да му се наслаждавам.
Накрая видях трите мотора, спрени на видно място в центъра на едно село. Останалите си почиваха и очевидно не изглеждаха особено разтревожени от отсъствието ми.
Посрещнаха ме с предположението, че сигурно съм карал назад или съм бутал мотора дотук, щом са успели да пристигнат преди мен.
След това ми благодариха, че съм се отделил от тях и така съм им позволил да видят слънце. Всички знаят за връзката ми с дъждовете.
GPS-ът им беше осигурил разбит път, ремонти и няколко малки села. Липсата на включена навигация ми беше дала главния път, вафла с панорама и два часа сам сред едни от най-хубавите гледки от цялото пътуване.
От селото продължихме заедно и вечерта стигнахме до Бак Кан.
Този път всички бяхме на правилното място. Даже по едно и също време.
Докато обикаляхме центъра в търсене на място за вечеря, попаднахме на две табели, които сякаш се допълваха. На едната пишеше „missha o hui“, а на другата — „cii cii – lets us make your day“.
Първата звучеше като обобщение на приключението с навигацията, втората — като обещание за остатъка от вечерта.
Малко по-нататък намерихме капанче с нормални по нашите представи маси и столове. Това заслужава уточнение, защото на много места във Виетнам мебелите изглеждаха предназначени за деца в детска градина.
Поръчахме рибни специалитети, жабешки бутчета, телешко с ориз и пържени картофи. Жабешките бутчета се оказаха изненадващо вкусни, телешкото беше отлично, а пържените картофи имаха вкус на пържени картофи. След досегашните ни преживявания подобна предвидимост се оценяваше високо.
Когато поръчахме бира, се оказа, че предлагат няколко вида. Не успяхме да се разберем коя точно искаме.
Жената, която ни обслужваше, реши проблема по най-практичния възможен начин. Донесе по една каса от всеки вид и ги нареди до масата.
От този момент нататък превод не беше необходим.
Вземаш каквото искаш, изпиваш го и оставяш празната бутилка. Накрая сервитьорката, която беше и готвачка, а най-вероятно и чистачка и собственичка, преброи празните бутилки и ги включи в сметката.
Бирата беше студена, вечерята — отлична, а системата за отчитане не допускаше недоразумения.
Не беше като по телевизията
За пръв път чух за Ха Лонг Бей от Top Gear и тяхното виетнамско приключение. В края му те плаваха из залива със собственоръчно направените си плавателни средства.
Аз си представях малко по-надеждна версия — да стигнем дотам с моторите, а после да обиколим островите с джонка.
Оттогава Ха Лонг стоеше в списъка ми „трябва да видя“.
Първата част се получи.
Втората — не съвсем. Вместо джонка ни чакаше обикновен туристически кораб. Очевидно никой не беше счел за необходимо да се съобрази с представите ми.
Бяхме резервирали евтин хотел почти на първа линия. Цената ми се стори подозрително ниска, но го отдадох на факта, че сезонът още не е започнал.
Пристигнахме в късния следобед. Хотелът се намираше на втора линия, непосредствено зад вилните комплекси край брега. Още при настаняването ни предложиха да вкараме моторите във фоайето и да ги оставим точно пред рецепцията.
Не се поколебахме. След всичко преживяно четири Honda XR150L във фоайето ни изглеждаха като напълно разумна част от хотелското обзавеждане.
Улицата отвън приличаше на декор от филм. Чиста, добре осветена, с поддържани градинки. Сградите бяха нови, прясно боядисани и подредени като по конец.
Красота.
В същото време усещаш, че нещо не е наред, но първоначално не можеш да разбереш какво точно.
След няколко минути думата „декор“ престана да бъде подходяща. По-точната беше „призрачен град“.
Цели улици с построени и изоставени сгради. Десетки празни огромни хотели, затворени увеселителни паркове и цели вилни комплекси в европейски стил. Всичко изглеждаше почти ново, но нямаше хора, движение или признаци, че някой възнамерява да използва построеното.
На нашата улица работеха само хотелът, в който се бяхме настанили, и още два.
По сградите все още се виждаха и следите от тайфуна Яги, преминал през района няколко месеца по-рано.
По-късно се разрових, за да разбера как се е стигнало дотам. Една причина не беше достатъчна. Прекомерното строителство беше създало много повече хотели, отколкото туристите можеха да запълнят. След пандемията китайските посетители се връщали по-бавно от очакваното, а през септември 2024 г. Яги нанесъл сериозни щети на туристическата зона Бай Чай.
Стаята не беше нищо особено — две легла, телевизор, хладилник и микроскопична „тераса“. На нея не можеше да се излезе по две причини. Първо, вратата беше прекалено тясна. Второ, на самата тераса нямаше място за друго освен обувките ни.
За сметка на това гледката към залива беше добра.
Вечерта се разходихме из туристическия център Бай Чай, който се оказа епицентърът на празните хотели. След известно търсене намерихме работещ ресторант и вечеряхме. После се прибрахме в хотела и се качихме по стаите. Моторите останаха да нощуват пред рецепцията.
На следващата сутрин ни взеха от хотела за еднодневен круиз. Върнаха ни чак по тъмно, така че имахме цял ден да видим залива.
Първото впечатление не бяха карстовите скали.
Беше водата.
Мътна, мазна и пълна с плаващи найлони и всякакви други предмети, чието място определено не беше там. Отпадъците не останаха само около брега. Виждаха се и навътре между островите.
Успоредно с туристическите кораби постоянно се движеха баржи и товарни съдове. Между самите острови се извършваше товаро-разтоварна дейност, сякаш заливът едновременно беше природна забележителност, пристанище и работна площадка.
При местата за слизане ставаше още по-интересно. Туристическите кораби не просто чакаха реда си да акостират. Те буквално се избутваха един друг, за да стигнат до кея.
След пустите улици на Бай Чай беше очевидно къде са отишли всички хора.
Програмата включваше няколко острова, каране на каяк и Пещерата на изненадите. Пещерата се оказа значително по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. През нея се движеше неспирна върволица от туристи, така че изненадата беше по-скоро колко хора могат да се поберат вътре едновременно.
Слънцето се показа едва в ранния следобед — няколко пъти и само за кратко. Тогава мъглата се разтваряше и между островите се появяваха високите варовикови скали, които дотогава само се досещахме, че са там.
Гледката наистина беше впечатляваща.
За няколко минути Ха Лонг изглеждаше точно както трябва.
После слънцето отново изчезваше и в кадъра се връщаха мъглата, мръсната вода, баржите и корабите, които се блъскаха за място на кея.
Останах със смесени чувства. Заливът беше достатъчно красив, за да разбера защо толкова години съм искал да го видя. Но не беше достатъчно красив, за да скрие всичко останало.
Някъде по време на престоя ни в Ха Лонг Петър получи имейл от авиокомпанията. Вторият полет по обратния маршрут беше изместен с дванайсет часа, което означаваше около петнайсет часа престой в Шаржа. Поискахме компенсация за престоя или хотел.
Авиокомпанията избра трети вариант — премести отпътуването ни с един ден и така ни осигури още един ден във Виетнам.
Използвахме го, за да поемем към Муа Кейв край Нин Бин.
Още един ден във Виетнам
По пътя към Муа Кейв моторът на Петър реши, че е време за следващия по-сериозен протест, и спука задна гума.
Петър караше последен и на поредния светофар просто изчезна. След няколко километра спряхме с Желязко, а Дарин продължи напред.
Желязко се върна да търси Петър, аз останах да чакам Дарин, а Дарин междувременно се върнал, подминал ме и намерил другите двама.
Така за кратко четирима души, тръгнали да обикалят Виетнам като група, се оказахме на различни места и всеки издирваше някого.
Накрая се чухме по телефона. Казаха ми къде са, но пропуснаха малката подробност, че се намират в другото платно. Направих две допълнителни кръгчета по около петнайсет километра, преди най-после да ги открия.
Когато пристигнах, Петър вече беше свалил задната джанта, а Желязко беше тръгнал с нея да търси гумаджия.
Помните ли трите резервни вътрешни гуми, които получихме в Ханой точно за подобна ситуация?
Ние не се сетихме за тях.
Изчакахме Желязко да се върне със залепената гума. При монтажа открихме и някои допълнителни проблеми по окачването, но на този етап вече ги определихме като част от ситуацията.
Сглобихме мотора. Цялата операция ни забави между час и половина и два часа.
Така трите резервни вътрешни гуми успяха да обиколят Северен Виетнам, без нито веднъж да бъдат обезпокоени.
Продължихме към Муа Кейв. На околовръстното шосе попаднахме на шествие — полицията беше отцепила движението, а по пътя бавно се придвижваше дълга колона. Участниците вървяха на групи. Едни носеха знамена, други — гонгове на дървени стойки и дървени фигури на коне, трети свиреха. Сред тях се виеше дълъг дракон, носен от много хора.
Спряхме да погледаме. Колоната често спираше и докато ние разглеждахме участниците, местните постоянно идваха да се снимат с нас.
При едно от спиранията драконът се оказа точно до нас. Отидох да се снимам с момчетата, които го носеха, а едното ми предложи да поема опашката. Тя беше закрепена на върха на висок кол. Взех го и когато колоната потегли, тръгнах с нея.
Отпред момчетата носеха останалата част от дракона, а накрая вървях аз, с моторджийските дрехи и найлоните. Не знаех какво празнуваме, но вече участвах.
Поносих опашката около двайсет метра, после върнах кола на момчето и отидох при моторите. Драконът продължи с шествието, а ние — към Муа Кейв.
До Муа Кейв все пак стигнахме. Основната забележителност там беше панорамата от върха, до която водеха близо петстотин стръмни каменни стъпала. В подножието обаче имаше толкова много хора и беше толкова задушно, че желанието ни за изкачване приключи още преди първото стъпало.
Разгледахме района долу, а после обиколихме с моторите и околностите. Наблизо попаднахме на впечатляваща пагода в комплекса Бич Донг, до която се стигаше по мост над езеро, цялото в цветя.
Вечерта стигнахме до мястото за нощувка.
Имаше бира.
Залепената гума издържа до края на пътуването и никой друг не спука. Моторите продължиха да проявяват особеностите си, но други сериозни технически проблеми нямахме. Така и не се наложи да търсим помощ от фирмата.
В края на пътуването, след около две хиляди километра, и четирите Honda XR150L се прибраха в Ханой на собствен ход.
От фирмата ни благодариха, че сме сменили маслото.
Ние бяхме благодарни, че четирите мотора, първоначално само отделени за нас, все пак успяха да ни върнат обратно.
Сметнахме отношенията си за уредени.