Северен Виетнам: четирима, четири мотора и почти никакво слънце

Част 1 — Моторите повеждат

До края на първия ден резултатът вече беше 2,5:0 в тяхна полза.
Пътуването беше замислено още предишната година — осемнайсет дни през Виетнам и Камбоджа и около две хиляди километра с мотори.
Първият проблем се появи още вечерта преди полета за Ханой, когато открихме, че визата на Желязко не е обработена. По навик първо заподозряхме системата, администрацията и международното положение. След кратка проверка и трите бяха оправдани — проблемът си беше изцяло в Желязко.
Така през февруари 2025 г. в Ханой пристигнахме трима — Петър, Дарин и аз. Желязко остана в България да решава проблема.
Докато го чакахме, трябваше да изберем моторите, с които да обиколим Северен Виетнам.
Фирмата ми беше препоръчана от Chris Bright — доста колоритен пътешественик, който вече беше използвал услугите ѝ. Имахме набелязани и други компании, затова отделихме цял ден, за да ги обикаляме пеша из Ханой. След около двайсет и пет километра тази фирма ни вдъхна най-голямо доверие.
В гаража ѝ имаше над петдесет мотора. Компанията беше най-голямата от всички, които посетихме, и това натежа достатъчно.

Избрахме Honda XR150L, защото изглеждаха най-удобни и надеждни за маршрута. Уговорката беше след пет дни четири мотора от този модел да бъдат напълно подготвени за нас.
Междувременно Желязко успя да пристигне — точно в деня на полета ни за Камбоджа. Четиримата отлетяхме, за да разгледаме Ангкор Ват. И там карахме мотори, но това ще бъде тема на друг разказ.
Така нямахме възможност предварително да проверим кои точно мотори са определили за нас и в какво състояние се намират.
Пет дни по-късно се върнахме в Ханой и в уговорения ден отидохме в гаража с целия багаж. Там ни чакаха четири еднакви Honda XR150L.
Умишлено казвам „чакаха“, а не „бяха подготвени“.
Първият лек намек за нивото на подготовката беше, че моторите нямаха бензин. Виетнамецът извади двулитрова бутилка и разпредели съдържанието ѝ между четирите резервоара. Увери ни, че ще стигне до бензиностанцията на километър от гаража.
Моторите бяха мръсни, а веригите — несмазани. После човекът извади три резервни вътрешни гуми. Бяхме с четири мотора, но вероятно се разчиташе поне един от нас да прояви солидарност и да не пука гума. Дали самите гуми бяха здрави, никой не знаеше.
Получихме и едно резервно жило, ако на някого се скъса неговото. След това започна издирването на въже, с което да заключваме моторите. Подготовката очевидно се извършваше в реално време и напредваше според онова, за което човекът се сетеше в конкретния момент.
Взехме онова, което бяха отделили, натоварихме багажа и започнахме същинската мотообиколка.

Маршрутът трябваше да ни отведе през Ханой, Лао Кай, Са Па, Ха Джианг, Йен Мин, Бак Кан, Ха Лонг и пещерата Муа, а след това отново да ни върне в Ханой.
На картата всичко изглеждаше подредено.
За осемнайсет дни щяхме да видим слънце общо около ден–ден и половина. Дори когато не валеше, влажността стигаше 85–90 процента. С дъжда се качваше до около 95.
Ако към това добавиш дъждобран и няколко часа върху мотора, получаваш нещо като виетнамско варене в собствен сос.
Отвън си мокър от дъжда. Отвътре — по собствени заслуги.
По-късно в Са Па щях да докажа, че за едно падане дори не е необходимо моторът да се движи. Но за това — когато стигнем дотам.
Кафето беше студено. Стаята също.
В девет и половина сутринта потеглихме от Ханой с четирите еднакви Honda XR150L. Планът за деня беше значително по-смел от онова, което в крайна сметка успяхме да изпълним.
Двулитровата бутилка изпълни предназначението си и четирите мотора стигнаха до бензиностанцията. Там чакахме около половин час да дойде редът ни, след което заредихме без проблем.
Това се оказа лесната част.
Напускането на Ханой беше достатъчно, за да започнем да преразглеждаме представите си за придвижване.
Движението изглежда хаотично, но явно има някаква вътрешна логика. Проблемът е, че никой не ти я обяснява предварително. Мотори, скутери, коли и хора се вливат отвсякъде, а всяко свободно пространство веднага се запълва.
Докато се опитваш да следиш останалите, трябва да наблюдаваш едновременно какво идва отпред, отзад и от двете страни.

Още в трафика един от нас се стресна, натисна спирачките по-силно и моторът поднесе. Успя да го задържи и не падна, но резултатът беше открит още преди истински да сме напуснали града.
Към стреса от движението се добавиха мокрият асфалт и гумите, чиито качества тепърва щяхме да опознаваме. Задната гума на моя мотор беше монтирана обратно. Предната на другия беше стара кросова гума, която и на сухо не вдъхваше особено доверие, а гумите на трети се държаха върху асфалта като кънки върху лед.
Само четвъртият мотор изглеждаше в относително добро състояние.
Думата „относително“ щеше да става все по-важна с напредването на пътуването.
Колкото повече се отдалечавахме от Ханой, толкова по-ясно ставаше, че денят няма да върви по план. Дъждът преминаваше от досадно ръмене към съвсем прилично валене. На места имаше мъгла, а пътят предлагаше всичко необходимо за едно спокойно начало — хлъзгав асфалт, кал, ремонти, боклуци по платното и тежък трафик.
На един десен завой дойде и първото падане. Малко повече спирачка, моторът на Желязко поднесе и се озова на асфалта. Той си го вдигна сам. Нямаше контузии, нямаше и щети, но уплахата си остана. Оттам нататък караше значително по-внимателно.
Второто падане стана зад мен и не видях нищо. В един момент шофьорът на камион, който се движеше отзад, започна настойчиво да ми присветва и да свири. Реших, че му преча, и се прибрах колкото можех вдясно.
Той обаче намали, изравни се с мен и с жестове започна да обяснява, че някой е паднал с мотор.
Спрях и зачаках пролука в трафика, за да обърна. Малко след това падналият се появи, каза, че всичко е наред, и продължихме.
Така сметката за деня стана 2,5:0 за моторите — двама паднали и един почти. За щастие, без контузии и без щети. Само самочувствието беше леко ожулено, но то по принцип не влиза в застраховката. Гумите не сменихме.
Към този момент вече бяхме започнали да приемаме подобни открития като част от оборудването.
Първи започна да протестира моторът на Петър. За щастие, той е много добър механик и още преди тръгването разчитахме повече на него, отколкото на фирмата. На една бензиностанция успя някак да закрепи положението, но моторът продължи да си живее собствен живот. Понякога се съобразяваше с желанията на водача, а понякога просто го уведомяваше за решенията си чрез оборотите.
Във Виетнам сто километра не са просто сто километра. В зависимост от пътя и трафика могат да отнемат между два часа и половина и три. Понякога и повече.
Някъде около втория час започнах да разбирам защо американците са предпочели авиацията.
Разстоянието върху картата беше само ориентир. Реалното темпо го определяха условията по пътя.
След поредната порция дъжд спряхме под навеса на импровизирано крайпътно заведение. Имахме нужда да се стоплим, да пием кафе и най-вече да обсъдим доколко е разумно да продължим по първоначалния план.
Там за пръв път разбрах, че когато във Виетнам кажеш „кафе“, това съвсем не означава непременно нещо горещо. Донесоха ми студено инстантно кафе, към него вървеше и чаша студен чай.
С доста усилия обясних на „бармана“, че искам горещо еспресо или поне варено кафе. След като някак успяхме да се разберем, му върнах студеното и казах, че не го искам и няма да го платя.
Той ме погледна така, сякаш току-що съм оспорил основите на търговията. После на развален английски попита как така няма да го платя, след като съм го поръчал.
В знак на добра воля предложи да долее студеното кафе с гореща вода и да постигнем консенсус. Не го постигнахме.
Накрая получих ново и действително горещо кафе. Тогава за пръв път видях странните им чаши-кафеварки — отгоре се налива горещата вода, в малко отделение по средата стои кафето, а готовата напитка бавно се отцежда в чашата.

Платих го. Сумата беше пренебрежимо малка, а аз вече нямах нерви за втори кръг от преговорите.

Прогизнали и измръзнали, единодушно си признахме, че за момента сме се надценили. Съкратихме рязко дневния маршрут и резервирахме хотел в Йен Бай — град, до който смятахме, че имаме реален шанс да стигнем преди съвсем да се стъмни.
Успяхме. На свечеряване, след около 150 километра, спряхме пред хотел Hoàng Hà River Town. Разтоварихме моторите и се настанихме по двама в две стаи.
Там суровата действителност продължи да ни шамаросва. Стаите бяха студени и без отопление, бойлерите — по петнайсет литра, чаршафите — влажни, а дрехите ни — мокри.
Поне имаше малки сешоари.
В нашата стая опънахме въжетата, с които връзвахме багажа върху моторите, и направихме импровизиран простор. Оставихме сешоара да духа срещу него на първа степен. Работи почти цяла вечер.
Не изсуши нищо, но за сметка на това ни наду главите от бръмчене. Явно и сушенето във Виетнам беше въпрос най-вече на вяра.

За вечеря отворихме консерви. Ракията пое функциите на несъществуващото отопление, поне за онези от нас, които пиеха. След това просто легнахме.
Първият ден от обиколката приключи след едва 150 километра вместо планираните около 250. Моторите бяха здрави, ние също. За останалото разчитахме на сешоара.

Любов, бетон и двама американци
На сутринта в Йен Бай ръмеше. Закусихме с остатъците от вечерта — този път без ракия.
Облякох мокрия панталон, суха блуза, мокрото яке и най-отгоре дъждобрана. Около девет натоварихме моторите и потеглихме към Тхан Уйен — предварително набелязаната цел за деня.
Предстояха ни около 130 километра през планински район. Пътят беше с добър асфалт, трафикът — по-слаб, а проходите най-после ни позволяваха да се огледаме и наоколо, вместо да следим едновременно дупките, камионите и посоката, в която се плъзга моторът.
Времето обаче продължаваше по собствената си програма. Влага, ръмеж и дъжд се редуваха през по-голямата част от пътя. После валежът спря за известно време, но това не промени особено положението.
При такава влажност и когато не вали, пак си мокър — или от въздуха, или от потта под дъждобрана. Панталонът и якето ми така и не изсъхнаха.

Малко преди да стигнем до комплекса, в който щяхме да нощуваме, по улиците на Тхан Уйен за пръв път видяхме да се продава кучешко месо. На маса върху тротоара бяха изложени нарязан труп и две глави.
Самият начин на продажба не беше необичаен. По същия начин често се предлагаха конско, свинско и птиче месо. Разликата беше само в това какво имаше върху масата.
Почти едновременно си зададохме един и същ въпрос — дали вече не сме опитвали, без да разберем. До отговор така и не стигнахме.
До Love Hill Than Uyên стигнахме следобед и се настанихме. Името не беше избрано случайно. Целият комплекс беше украсен с цветя, светещи сърца, любовни кули и закътани романтични пейки край малки езерца с декоративни рибки. Ако някой случайно не беше разбрал темата от табелата, украсата не оставяше място за съмнение.

Още с пристигането забелязах две жени, които бъркаха бетон под навеса, където паркирахме моторите. После го товареха в количка и го бутаха нагоре по стръмното към горната част на комплекса, където оформяха циментови пътеки.
За улеснение си бяха наредили дъски. Само че застъпването им образуваше ръбове точно срещу посоката на движение. Така към наклона и тежестта на пълната количка бяха добавили и поредица от малки препятствия.
Те просто продължаваха да бутат. Явно изграждането на любовта изисква бетон, постоянство и известно пренебрежение към механиката.

Настанихме се в стандартни двойни стаи с по две единични легла. Имаше и климатици. Както на повечето места дотогава, те работеха само като вентилатори — полезно удобство, ако в студена и влажна стая държиш въздухът поне да се движи.
Малко след като прибрахме багажа, над комплекса се изви силна гръмотевична буря. Този път я посрещнахме от сухата страна на прозореца, което вече минаваше за сериозен напредък.
След като бурята премина, отидохме пеша до ресторанта в комплекса. Освен нас там имаше само двама американци — също пътешественици с мотори. И двамата караха Honda XR150L. Седяха на съседната маса, играеха карти и се смееха.
На масата ни имаше ориз, нудли, месо, пържени рулца и задължителната бира. Не след дълго завързахме разговор с американците.
Не пропуснах да отбележа, че ние сме стигнали до Северен Виетнам преди тях, въпреки че те са тръгнали повече от петдесет години по-рано.
Приеха шегата много добре и се посмяхме заедно. Разговорът продължи съвсем приятелски.
След вечерята се прибрахме в стаите и отново опънахме импровизиран простор от въжетата за багажа. Малкият сешоар заработи срещу мокрите дрехи.
Нищо не изсъхна. Бръмченето обаче беше безупречно.
Тогава още не го знаех, но само след няколко дни щях истински да намразя този звук.
След Тхан Уйен дните постепенно изгубиха ясните си граници. Сутрин обличахме нещо, което не беше изсъхнало, вечер го окачвахме пред поредния сешоар, а между двете се редуваха проходи, мъгла, градове и срещи.
Маршрутът продължаваше да се движи по картата, но в главата ми останаха не отделните дни, а историите.
 

СЛЕДВА...

<< Пътеписи | Северен Виетнам: и когато не вали, пак е мокро >>