От Иберия до Северозапада: едно европейско пресичане - част II
Утрото бе свежо и прекрасно – Скалата се очертаваше добре на безоблачното небе.
Днес идеята бе кръгче и маршрутът ми бе в главата. Тези които ме познават, знаят, че обичам да сканирам и запаметявам пътя си, а реално да ползвам GPS а си по – скоро за точно позициониране, от колкото за рутиране. Предпочитам да зяпам наоколо, от колкото да следя тамагочито. Губенето си е бонус.
Сутринта всъщност не тръгнах директно на път, а минах до Пуерту Банус в сервиза на БМВ да купя задни накладки, че бяха финиширали. Самото място е известно като топа на топа, от яхти и коли до дрога и забавления, лъскави витрини, нацепени батки и още по нацепени каки. Едните гледат страшно, другите мръсно, всеки в собствен филм, както и да е. Това не е моят свят, за добро или лошо. На мен обстановката там ми се видя повече като в Мароко.
Тоя сервиз който се намира там, не е нещо особено, паркирах отвън, и плахо се опитах да питам за накладките. Не ме взеха много насериозно, и влязох в подземието, а там се оказа, че поназнайват английски. Показах талона, казах какво търся – но проблемо, извади оня пликчето, и каза цената ( трицифрена). Извадих и аз картата да платя, ама викам си, чакай да звънна все пак на Иван, моторът е негов. Снимах му накладките и ги пратих. Получих отговор „Тия са луди! Даже и накладките не са същите, не ги купувай, аз ще намеря“. Връзката бе тегава, , свързах се трудно и отне време, тъкмо сложих картата на постерминала, но не бях вакрал ПИН а .Прибрах я бързо и си тръгнах с обяснението ,че не ме кефят.
Имах подобно преживяване в Лисабон, с Тайгъра. Там пак за задни накладки, отиваме група в представителството на Триумф, искаме накладки. Те, че бяха златни, ясно, ама искаха и доста евра за смяна. Смяната обаче, за смайване на колектива, който излезе да гледа , бе извършена за 15 мин на паркинга отвън. Булгар, Булгар!
Първи чекпойнт – Ронда. От Естепона до Сан Педро(за отбиването в Пуерту Банус споменах), от където започва пътят през планината са двадесетина километра, се минава по магистралата, и излиза на път А-397(Carretera de Ronda), който тръгва на север през планината Сиера Бермеха. Известен е с многобройните си завои и красиви панорамни гледки, и го водят един от най-живописните в Южна Испания. Да такъв е, минавал съм го и преди, но нямах нищо напротив да се насладя пак от карането по него. Популярен е, защото е по-главен според мен, иначе разкошни пътища из планините, и с добра настилка колкото щеш в региона. В началото тръгва из вилните зони, има много хубави къщи с изглед към морето и после постепенно навлиза в планината, а гледките наоколо са зашеметяващи.
Настилката е много добра, ограничения има тук там – 60 км/ч, но по бързо трудно може да се кара – завоите следват един след друг, а и има доста радари според Ванката, както и контрол на скорост с дронове. Това последното ми се видя екзотична небивалица, но е факт, че те следят и от въздуха, даже има знаци за това.
Разстоянието до Ронда е около петдесетина километра и се изминава за около час, ако не се правите на GP състезател. При спускането към града пейзажа става постен и жълтеникав, зеленината си остава в планината.
Влизането в самият град е доста обикновено, и не предвещава въобще за уникалността на града и природните дадености, върху които е построен, а именно каньонът Ел Тахо.
Макар, че съм идвал няколко пъти, нямаше как да не ида пак до моста Пуенте Нуево, дори за малко. Минах с мотора по тесните улици, позяпах почти без да слизам от него, завъртях един кръг през тълпата и се върнах, защото имах друга цел – да ида с мотора под него в долината и от там да насладя на гледката.
След малко ще цъфна еййй там долу.
Върнах се от където бях дошъл малко назад, и на едно кръгово, по една мижава отбивка покрай висок зид се насочих към дъното на каньона. Пътят надолу е гадничък, с прилична денивелация и някакъв калдъръм, не е популярен според мен, но според картите които бях гледал, водеше точно до Мирадор Хоя дел Тахо ( кВото и да значи…), тоест до долината, която се вижда от горе, а пък от там се вижда мостът над каньона в цялата му прелест.
Интересното в случая е, че кажи речи крайните къщи на града са си по ръба на много високи отвесни скали (над 100 м), което няма как да видите, освен от тук, защото самият град е на нещо като плато.
Под моста тече река Гуадалевин, която се предполага ,че е отговорна за каньона. Съдейки по размера и в момента, силно се съмнявам, по скоро някои ерозионни процеси са помогнали, но е много е красиво. Самият мост свързва старата с новата част на града, и е истинско архитектурно и инженерно чудо, снимки и инфо за него има много.
Починах си половин час, разхождайки се наоколо, там има нещо като малък паркинг, аз си бях намерил сянка под едно маслиново дърво. От тук насетне си бях избрал по-начупен маршрут по малки пътища, и то на око, гледайки за интересни места. За да изляза на МА-7401, и да обърна посоката, трябваше да мина през истински лабиринт от малки пътчета между градини и къщи, на места не по-широк от метър и петдесет. От гугъла не изглеждаше толкова оплетено, но реалността се оказа друга. На едно място имаше качване с голяма денивелация и обратен наклон, и трябваше да го издрифтя, че ако бях спрял, щях се връщам за втори опит, егаси и терена.
Тръгнах към село Бенаохан, не че имах работа там, но близо до него се намира Пещерата на Котката (Cueva del Gato). Мен ме кефеше името и реших да хвърля едно око. Тая пещера всъщност е изходът на голяма подземна речна система, която се простира над 10 км, а река Гуадарес извира от самата пещера. Отпред има малко кристално вирче с много студена вода, защото извира от много дълбоко. Вътре имало и пещерни рисунки, но така или иначе, входът не е свободен, и няма как да ги видите.
Шосето се вие в нещо като малък каньон, вляво има и жп релси, а след селото започва изкачване. Тесен, безлюден, с добра настилка, през сравнително бедна планинска местност. Май казах и преди, извън по-големите населени места в Испания, пътищата са изключително пусти и са истинско удоволствие за каране. Конкретният път не беше от типичните УАУ, на фона на много по атрактивни, но си беше спокоен и красив по своему.
Неусетно стигнах до Кортес де ла Фронтера. Бях огладнял, паркирах до странна сграда, явно местният закрит център, и от магазина купих рибна консерва, ябълки и някакъв розов сок. Хапнах си подпрян на панорамната тераса. Наоколо по пейките старци си седяха и си разговаряха. Изглеждаше доста идилично.
Снимката е за илюстрация, иначе сега имаше и пейки, но напоследък не си давам зор да снимам, и някои места ще ги показвам така.
Пораздвижих се и пак на мотора, посока Ел Колменар. Предстоеше ми прекосяване на природният парк Лос Алкорнкалес (пак той, голям е), там е и една от най-големите дъбови коркови гори в Европа, със свой специфичен микроклимат, флора и фауна. Добиват корк, не знам за какво се ползва, аз само за тапи и табла се сещам. Дърветата са разсъблечени на ниво около два метра, и си изглеждат ок.
Отбивката се намира на четири километра, вляво от пътя и представлява виеща се през гората надолу асфалтова пътека, с чисто нова настилка, че и маркирана.
Като разстояние до избраното село в каньона е не повече от двадесет километра, изключително живописни, с постоянни завои и много природни красоти, както и прилична денивелация. Движение – никакво.
Карам си, цъкам с език, и се кефя на възможността да съм тук.
Питат ме понякога не е ли скучно да пътуваш сам. Отговорът е различен за всеки който кара мотор, лично аз се радвам на каране и в група, и сам, то си е различен тип усещане. Едното е споделеното, безопасното, структурирано по определен начин пътуване, при което всеки се наслаждава на компанията и трябва да се съобразява с план и спътници, другото е свободата да си сам, със собствените си мисли, чувства, усещания, собствен график и възможността за прекрояване на всичко във всеки един момент, просто защото така ти е хрумнало.
Пътуването сам си е вид медитация. Попиваш, гледаш, разсъждаваш, връщаш се в миналото, отскачаш в бъдещето и всичко това докато се рееш по завоите. Възприятията са насочени навътре, към самия себе си, за собствена консумация, без нужда от комуникация или изразяването на чувства. Аз си пеех понякога в каската и крещях от кеф, ама така или иначе, никой не ме е чул…
Някъде по пътя спрях до изоставена каменна постройка и голямо дърво да хапна и са разходя наоколо. Времето, което хванах бе като и миналата година докато се мотаех в Андалусия (...друга, ама недописана история) – 24 ц, лек ветрец, ясно небе с пухкави облачета тук там. Даже си полегнах и позяпах небето и мърдащите клони. Дзен!
Поразходих се в гората за да се раздвижа, аз и с мотора от време на време се завирах по черните пътища-шорткъти, и установих, че растителността е доста разнообразна.
Някак си южната част на Испания много ми напомня на Африка – и в планинските си и в пустинните части, като районът на пустиня Табернас например, за който ще разкажа по-късно. Дори почвата червенее осезаемо, точно както в Африка на места.
Спускането в Ел Колменар е грандиозно и разточително лъкатушене по горски серпентини, както и излизането после, защото селото се намира в каньона на река Гуадиаро.
Мястото е добре известно там като средище за всякакъв вид туризъм, както и екстремни занимания по реката. Има много интересен Германски мост (Puente de los Alemanes), не е железопътен.
През селото минава жп линия, има си гара, предполагам возенето с влак през парка ще е много приятно изживяване.
Лепнах един стикер за да се запиша, и отпраших по не по-малко впечатляващият път към Гаусин (Gaucin), който се намира на склона на Сиера дел Хенал. За тия места, дето си избирах, не знам дали споменах, правилният транспорт е мотор или въздушен, да не се прекара някой да иде с кола - ще ме кълне яко.
Слънцето вече клонеше на запад, като километри не бях карал много по моите стандарти, но по тия терени ръцете ти стават на фльонга, скоростта е ниска, и не се напредва много бързо, за сметка на красотите които предлага маршрута.
Стигнах Гаусин - поредното място етикирано като „бяло село“, независимо , че може и да е град примерно.
Вижда се замъкът на хълма най-горе.
То в тоя район май всички бяха такива, представляват ослепително бели къщи, накацали в повечето случаи на някой хълм или трудно достъпно място. Отдалече са много красиви, а от вътре си имат своя чар. Понеже са все от време оно, улиците обикновено са тесни, до много тесни и криви, тук там има площадчета.
С кола нямате шанс и я оставате на някой паркинг, винаги има преди населените места. За мотори влизането може и да е забранено, но някак си това не ме вълнуваше, и без това беше почти пусто, пеша нямаше как да обикалям с екип в тоя пек. Фасадите на сградите са директно на улицата , нямам си идея дали имат дворове, все едно се движиш в коридор без покрив. Интересно усещане е, но не съм убеден , че ще ми хареса да живея по подобни места. За някой друг ден и екзотиката, да позяпам – ок, но иначе не , благодаря. Дърво да видиш или трева е рядкост.
Гледките наоколо са страхотни, особено горе от върха, там се намира и Замъкът на Орела (Castillo del Águila). Не се зачетох в историята, защото панорамите и природата ме радваха повече, а това място наистина предлагаше много, плюс чудесна андалуска атмосфера, която попивах четвърт час, под сянката на екзотично дърво до замъка.
Попил достатъчно, поех към поредното pueblo blanco – Касарес (Casares), макар, че започнаха да ми идват в повече белите села. То бе и последното набелязано, преди да се прибера в Естепона. Страхотен панорамен път (А-377), нагоре-надолу, около поредната сиера – Крестелина, отклонение вляво и на стръмен хълм, разположен под Мавърски замък изниква Касарес.
Мамка му, колкото и да ми бе писнало от бели села, това мога да кажа че е едно от най-фотогеничните и кривите, които бях виждал до сега, макар че не го снимах много (жалко...).
Обявено за историко-художествен комплекс, замъкът горе бил известен, от 13 ти век, а площадът – Пласа де Еспаня с фонтан пък е градската забележителност. Дори имало серни бани, в които Цезар се е къпал. Само, че тия неща ги прочетох по-късно, а първо се озовах на площада, и честно казано не знам как точно.
Бях спрял до някаква кръчма, доста преди селото, пътят тръгваше в нещо като пролом вляво, и се виеше встрани по планината. Самото село ми се падаше отсреща, и аз нещеш ли видях шорткът версията, с една идея по-екстремна от разумното, както ми се стори, по пътя минаващ зад заведението. Е как да не се пробвам...
И така се забих в едно дере, с наклони на маршрута над 30 процента тук там, че едва издрапах до подножието на малък мост, но пък от там директно по тесни сокаци излязох точно на прословутия център. Доста запъхтян и потен, но все пак, игра в центъра!
Съблякох се да поизсъхна, и се разходих. Жегата тук бе сериозна, над 30 ц.
Ами, красиво е, факт. И местоположение, и сюреалистична архитектура, и история. Това не ме задоволи, и за това не се върнах, а с мотора продължих да катеря по тесните улици, смело навигиран от Гугъл, предполагам подпомаган от AI, щото нямам обяснение как може да ме зачука така, че ми идеше да ревна, да го ... в интелекта.
Пример от стрийт вю то, ей по такива места карах (даже точно по тая "улица" минах).
Улиците все повече се стесняваха, личеше, че няма как да са за МПС та очевидно, проверих да не съм задал пешеходен маршрут, а и не можех да обърна, та упорствах. Това , докато гардовете на кормилото ми почнаха да жулят тук там. Минах баира, и започна спускане в лабиринта от непрекъснати сгради, което всъщност е още по-гадно. След поредната чупка виждам на около 50 метра нещо като тераса и стълби, а отсреща в далечината над морето Гибралтар и малко Мароко. Мадре миа!
Назад никакъв шанс. Единствен вариант ми бе отбивка около 2 метра вляво, но на 150 градуса, която се съединяваше с моят коридор. Подпрях с мъка мотора, оставих го на скорост, слязох и отидох да видя, къде, аджеба, ме води Гуглето.
Мдам… на страхотна панорамна тераса, от която тръгваха стълби надолу, има няма сто и петдесет метра под мен, ама почти вертикално и излизаха на шосе с автобусна спирка. Като, че ли, преди рутираше по-добре, мамка му, не се майтапя. Логичното обяснение е, че в тия зачукани сокаци в тясното губи сигнал, и като те одмести тук там с някой метър, си готов за хорор филма. Ама то принципно тук въобще нямаше улици за каране, можеше да напише „Баста, спри се!“
Имах избор да се направя на Пастрана по стълбите, или на Арнолд по сокаците, разнасяйки мотора. Предпочетох второто, до тук карах няколко пъти по стълби, и не ми хареса. Ба, двеста и няколко кила. С познанията ми по физика за лостови системи и без (изкуствен) интелект, няма как да са ми проблем, особено в комплект с безизходица. Поне не по-голям от възможността да стигна много бързо до автобусната спирка долу насипно, без да има нужда да чакам автобус, или каквото и да било. За отбелязване бе, че е изключително пусто – извън туристически сезон, и 30 ц - дали видях трима-четирима души през цялото време.
Борбата по завъртането бе безмилостно жестока, но когато си изправен пред такава алтернатива, просто действаш. Хубаво е моторът да е оборудван с гардове, и всякакви ролбари да ви кажа. Стават за дърпане, бутане, накланяне, въртене и подпиране, дано не ви се налага да тествате. Богатият речник благословии, а също и самокритиката, подплатена със самоирония помага, но не много…
Срам не срам, върнах се по официалният път до изхода на селото, и хванах „околовръстното“. Не пропуснах да спра на мирадора и да погледам, особено ме интересуваше мястото, дето бях си помислил, че ще мина с мотора. Хаха… никъв шанс, даже и с параплан не бих се пробвал на тоя крив терен. Както писах по-нагоре – тоя тип места са с паркинги извън тях, и разходките стават пешеходно. Аз като моторист с по-нетрадиционен подход се уверих, че двуколесното не е панацея в доста случаи, а отделно има и забрани подплатени с камери, за по-нагличките.
До Естепона пътят отнема около половин час, вие се подножието на Сиера Бермеха, за нея съм писал при предишното си ходене. Това, че не е публикувано, е отделен въпрос, но причината е, че пък не е завършено.
Както и да е, бях вече доста уморен и гладен, прибрах в апартамента на Ванката към 18 ч, Дени ми беше приготвила вечеря, ядох, злоупотребих яко с джина и полегнах, наистина бях уморен. Планът беше да сменяме масло на мотора и накладки, та си викам, ще дремна. Така си дремнах, че станах по тъмно. Иван бе тъкмо бе сменил маслото и накладките в една скрита ниша над улицата, че там такива неща не са разрешени. Подкрепих го морално в края на работата му и се качихме да си оправя багажа, утре рано си тръгвах.
Не особено планирано, разбира се, даже хич, но за това - в следващият епизод.
СЛЕДВА...
<< Пътеписи | От Иберия до Северозапада: едно европейско пресичане - част III >>