През моите очи бе кохорта от лекари, движеща се йерархично, и сестрите отзад, обикаляща пациент по пациент. Групата се нареди около мен, за миг се почувствах звездата на сутринта, и Главният ме запита :
-Как си, юнак?
Не знам защо, ама ме върна като че ли във времето на казармата.
- Ми, добре – промълвих.
- Браво, ще се оправиш. Между другото, и ръката ти е счупена, нали знаеш?
- Моля ??? – устата ми пресъхна. Май бяха забравили да ми кажат, ако въобще някой е имал намерение.
Глас отзад:
- Не е сериозно, метакарпална фрактура.
На мен ми прозвуча като термин, свързан с динозаврите.
Глас отляво:
- Нищо фрапантно, ще я оперираме и фиксираме с игли.
Глас отзад по диагонал:
- Може и да не я правим, няма да можеш да свиваш пръстите докрай, но ще можеш да стискаш ръкохватките на мотора.
Дружен смях…
Не мисля, че страдам от липса на чувство за хумор, ама тия пък големи веселяци излязоха, много масирано ми дойде. Нямаше какво да им кажа, освен, че имам намерение да стискам и други неща освен ръкохватки, та искам ръката да ми е в изрядно състояние.
Тръгнаха си, и ме оставиха замислен за живота, вселената и всичко останало.
Егаси, мислех си, че съм прескочил трудните фази, но, било е илюзия.
Мамка му, мамка му, мамка му…
Лежах и си гледах ръката замислено. Все още имаше следи от кръв по нея, корички тук там, така си и остана неизмита и непочистена. Започна да ме хваща яд. Е добре де, да му се невиди… три дни никой не мъцна да ми каже нищо, толкова ли бе трудно. През всичкото това време аз я масажирах, дърпах и си кривях пръстите, опитвах да я раздвижа, мислейки си, че така върша нещо полезно. Държах патериците и се подпирах на нея, въпреки болката, както и се стараех да я ползвам. Не, не можех да си обясня това с друго, освен с мърлявщина и незаинтересованост, съжалявам, че го казвам, но за мен е факт. Било е ясно още първият ден, от снимките, едва ли сега са го научили. Всъщност дори по лошо, ако сега чак го виждат.
Около обяд извикаха Емил за операция, бе дошъл неговият ред. Весел, усмихнат, много позитивен човек. Питах го, не го ли е страх. Отговори ми – „Много…”. Познато, а не му личеше. Като се замисля, май доста хора крием истинските си емоции, за добро или лошо.
Докато се въртях в леглото, от скука ( е, и болка де…) леко свалих бинтовата си превръзка около коляното, че ме болеше там, а се чудех защо. С изненада видях разрез и конци в тази област. Зачудих се, какво пък там са правили, счупването бе по надолу. Дали не са ми заковали крака на стойка някак си, да е неподвижен, докато са ремонтирали… Реших да направя справка в гугъла, през телефона, какво аджеба, всъщност се случва при такава операция. А що ли ми трябваше…
Оказа се, че въпросното фиксиране с така наречения „пирон”, се извършва през коляното, от където това 30-40 см желязо се вкарва в костта, и после се хваща странично с няколко болта ( представих си самонарезни винтове веднага ). По малката кост пък е с „плака”, по наше му – планка, на същият принцип. Събраната информация не ми подейства добре, за това се хоризонтирах, и се отдадох на медитация, или поне така ми се искаше. Абе, направо си изпаднах в депресия, въпреки че избягвах до момента да мисля за контузиите си, истината бавно, но безмилостно изплуваше, и се налагаше да я осмисля – бях си го начукал здраво, и трябваше да го приема. Прекалено метализиран станах, на същият крак и долу в стъпалото имам разни железа. Замислих се, че ако се наложи още една интервенция някога, недай си боже, май трябва първо да посетя тенекеджия, да поизправи първо метала, и тогава лекар. За минаване през метал детектор на летище сигурно ще трябва да прилагам рентгенова снимка и епикриза.
Емил се появи скоро, с огромна кървава превръзка на ръката, което ме изтръгна от нерадостните ми разсъждения. Оперирали го с месна упойка, усещало се всичко, но без болка. Казах му да ми спести подробности, но му напомних му, че след малко ще я усети…
Донесоха му плик с храна, вода и цигари. Последното доста ме поблазни, така че като реши да изпуши една цигара, му казах че ще го последвам. Обясни ми къде това е възможно, и че ще ме чака там. Обух си една лява джапанка, не пропускайки да отбележа факта за себе си, че вероятно ще се наложи да износя още един чифт, и то само от лявата страна, метнах се на патериците и закуцуках в указаната посока. Разстоянието се оказа повече от това до тоалетните, взех го на два пъти, и се добрах потен и полужив до перваза на отворен прозорец, в нещо като стая с рафтове за библиотека, и няколко книги, предполагам завещани от пациенти. Запалих мечтаната цигара, дръпнах два пъти и усетих как главата ми се замайва и силите ме напускат. Егаси. Пуснах патериците и се облегнах изцяло на парапета. Определено повече нямаше да пуша в болницата, не и такива цигари. Добрах се криво-ляво до стая 13 и се разложих върху леглото.
Скоро дойде Емил, и се засуети около плика си с продукти. Сумтенето се засилваше, за това погледнах към него, а той ме изгледа жално.
Напуши ме смях. Всички на тоя етаж бяхме с дефекти, и ситуацията ме развесели. Действайки в синхрон, аз с една ръка и половина, той с другата, успяхме да отворим плика.
Вечерта се спусна неусетно, и аз си направих традиционните вече приготовления – книга, аулин, сокове, а Емил ми даде ампули аналгин, носеше си. Закачиха ни системите, странното бе, че неговият абокат бе на дланта отгоре, доста неудобно стърчеше, не успяха да му налучкат вената предишният път от 5 ( пет ) опита, бяха го направили на решето.
Дойде сестрата да му постави болкоуспокояващо, по традиционният метод – инжекция в задника, аз отново проявих незаинтересованост.
Емил:
-Абе, теб не те ли боли, не искаш ли и ти?
-Мнее, търпи се.
-Да бе, то за това цяла нощ се търкаляш насам натам. Само на челна стойка не те видях….
-Много енергия, изразходвам я така.
-Аха, така предположих и аз, ама да питам.
Взех книгата, избрах си Достоевски и „Идиот”, най вече заради асоциирането си в момента със заглавието на произведението, не бях убеден че успея да го прочета.
Прочетох доста глави, след полунощ болката като възприятие започна да надхвърля възприеманото от четенето и посегнах към ампулата с аналгин. Редувах ги с другото, че иначе се губеше ефекта, явно тялото привикваше към лекарствата и не действаха. Оказа се, че ампулите са различни, и нямат разрез за счупване, предишните ги чупех с една ръка. Е, тоя тип бяха нечупливи. Напъвах се, опитах се да я заглавя в радиатора някак си, не става. Сетих се, че имам мултифункционален инструмент в раницата, с клещи. Извадих го и буквално разтроших горната част. Изсипах горчивата течност в устата си, заедно с парчета стъкло, изплюх ги и пих вода. Легнах отново да чета докато подейства, и да използвам момента да после да се опитам да заспя. Поредният ден бе към края си.
----------------------------------------
Утрото не се различаваше от предишното – дойде бързо, без да съм се наспал, нито да съм станал по начетен. Последваха стандартните процедури, казаха ми да не ям и пия нищо, щели да ме оперират. Не че имах много апетит, но това тотално уби и останалия. Емил сподели, че не си усеща малкия пръст и не може да го движи, уж му били завързали там сухожилията, или каквото се прави, а днес трябваше да го изпишат.
През абоката ни вливаха разни лекарства. Процедурата и усещането са доста интересни – със спринцовка се вкарва във вените течността, усеща се физически как по-студена течност навлиза в тялото ти и се разнася нагоре по ръката. Не гледах докато го правеше сестрата, не са ми приятни такива неща, май го споменах. Противотромбната инжекция се бие в корема, около пъпа, в интерес на истината иглата е доста фина, но самото място деликатно, и за пореден път го казвам, но.. не е приятно. Системата не се усеща, само дето си вързан известно време с маркуча и гледаш как прозрачната течност от бутилката капка по капка отива в теб. Въобще като се замисля, май приятни неща няма много в този тип заведения, може би само излишък от свободно време, което обаче трудно може да оползотвориш.
Малко преди обяд дойде лекарят, който ме оперира ( те бяха двама ), да ми смени превръзката. Бинта беше напоен със засъхнала и съсирена кръв, не пожелах отново да гледам, макар че хвърлях погледи. Поговорихме си, докато извършваше манипулациите, каза че са ужасно натоварени. Изненадах се, все пак август е отпускарски сезон, не е зима например-лед, скиори и т.н. Оказа се че точно заради това. Скиори нямало, но пък мотористи и катастрофи колкото щеш… Предложих му да си купи мотор. Отказа категорично. Разказа ми случка от преди:
-Един такъв, като теб, ама още незнаещ какво става и е станало, докато го качвахме на масата, само ми повтаряше – „Докторе, спаси ми крака, имам много пари, ще си платя!”. Как да му кажа, че крака му ми го докараха в една кофа… В крайна сметка, сега е със скъпа хидравлична протеза, дори облечен не му личи, но…
Преглътнах мълчаливо. Сетих се, понеже си писах с приятел моторист, и той на скоро с инцидент, какво ми каза, поговорка някаква – „Господи, благодаря ти че платих с пари…”. Кой както иска да го разбира.
Крака ми бе силно отекъл, измиха го със спиртов разтвор, и го бинтоваха чак до над коляното. Поне доби визуално приемлив вид, че с ония ми ти кървави петна, ме беше страх да го гледам. Доктора каза да му слагам и лед.
Малко след обяд Емил си тръгна. Сбогувахме се сърдечно, разменихме си телефоните. Някак си подобни ситуации сближават хората – да делиш храната си някого, да пушите по цигара, да усещаш и споделяш болката му, да си помагате. С една дума и до тоалетна сте заедно, както казармената история. Стана ми малко смотано.
Следобяда дойдоха стажанти, момче и момиче, явно на обучение. Тия бяха от Ирак. Разпитаха ме какво, що, за контузията, отговорих им. После дойде лекар да ги изпитва. Разговора бе на английски. Няма да навлизам в подробности, но в този момент осъзнах, че съм късметлия. Недай си боже някога да попаднеш на недоучили лекари. Имам опасение, че обучението в нашата страна е по скоро заради достъпните финанси, и ниският праг на изисквания. Отговорно мога да твърдя, че по повечето въпроси ( те бяха 3-4 ) можех да кажа доста повече от тях, от обща култура, и от това което съм чел около предишните ми травми.
Така и не ме оперираха този ден. Отвисях си гладен. Опитвах да чета и гледам телевизия, но глад и болка е кофти комбинация и не ми се отдаде много. Чаках до към 9 някаква вечеря, никой не се появи и отидох да търся сестрата, явно ме бяха отписали тотално. Добрах се до стаята на дежурните, и обясних че бих хапнал нещо днес, че бананите ми свършиха ( излъгах, бяха останали 2-3, но усещах опасността да се превърна в макак от тази бананова диета ).
- Ама вие не сте ли яли?
- Тц…
- Невъзможно!
- Да се закълна ли?
- Сега ще проверя…
След малко дойде притеснена и ми донесе кутия с нещо и филия хляб. Май не споменах до сега, винаги се полага филия хляб, нито повече нито по малко, както и да е, проблема се оказа по интересен – забравили да донесат вечеря на цялото отделение…
Онемях. То вярно, че в това отделение бяхме само, да го кажа стационарни, демек не можещи да мърдат насам натам много и да се оплакват, ама пък никой да не е питал. Може пък да имат запаси другите, знам ли. Твърдо реших да се запася с консерви, и щях да кажа да ми купят, още на следващият пожелал да ме посети ( не че имаше наплив ).
Направих си обичайните приготовления за нощта и потънах в четивото, Достоевски си е тегав автор. Не гасях лампата, защото нямаше нощна, доста спартански условия.
Нощите също са интересни, за такива които не спят. Малко е като във филм на ужасите, припукване на луминисцентното осветление в коридора, стонове и въздишки в тишината или направо викове, долитащи от някъде. Тази нощ докараха сериозно пострадал, съдейки от разнасящият се вой и крясъци от болка, докато го настаняваха. Поредният, на когото живота му вероятно се е променил за секунди…