The hateful nine - BAG edition 2016 - ЧАСТ III
Пиейки сутрешното си кафе на една красива тераска правехме планове за деня. Имах идея да разгледаме Лерида, видя ми се интересен град, но единственото което разгледах беше Лидл. Спътниците ми не пожелаха, предложиха да наблегнем на Барселона. Което всъщност не беше лоша идея. Пътя до там не беше много и за това се помотвахме. Прегледахме моторите, масло, вериги тва-онова. За финал подритнах гумите по веднъж ( видях го от Гошо, той ги разбира нещата ), всичко беше ок. Натоварихме багажа, минахме набързо през Лидл за вафли, цигари, вода и се отправихме към Барселона. Пътя до там магистрала, нищо интересно.
Пристигнахме по обяд на пристанището, където си бяхме чукнали среща с Радо, Стеф и Любо. Идеята, вечерта заедно да пътуваме с ферибота за Чивитавекия (Италия). И понеже беше още рано за билети, се разбрахме да се помотаме из Барселона и към 17h отново да се съберем там.
Барселона се намира на североизточния бряг на Иберийския полуостров към Средиземно море, в равнина, ограничена от планинската верига на Колсерола и река Лобрегат на юг и запад и от река Бесос на север, освен това е столица на автономната област Каталуния и е втория по големина град в Испания. С Владо единодушно назначихме Гошо за гид, и той ще не ще поведе обиколката. Първа спирка Национален музей на изкуствата (National Art Museum of Catalonia) едно от най-известните места там.
И гледка от върха
и ние там
Втората спирка беше не безизвестната Саграда Фамилия. Паркирахме наблизо и седнахме на едно кафе да се разхладим и насладим на гледката. Малко след това я обиколих цялата. Сградата има три фасади, като над всяка се издигат величествени кули. Източната фасада е украсена с изображението на сцената „Рождество Христово“, западната – със „Страстите Христови“, а южната, където е и главният вход, е украсена с композицията „Славата Божия“... Униклана, тоя Гауди е бил "луд". Не влязох вътре защото имаше големи групи от хора чакащи за там, а ние нямахме време да ги чакаме.
Наближаваше време и се ориентирахме към пристанището. Пътьом се отбихме за малко и в градския парк за няколко снимки.
На пристанището вече се беше събрала изненадващо голяма група мотористи чакащи ферибота за Италия.
Първоначално ми стана любопитно на къде са се запътили, но като се заприказвахме се, и ми светна, петък вечер е! Хората просто отиват да се повозят за уикенда из Корсика, Сардиния или Италия. Стандартно. Докато си чакаме излегнати по моторите и подърпващи от мароканското боро останало някъде по джобовите ми, си говорим с Гошо за стандартите на живот, моторите, пътешествията... въобще за нещата от живота и забелязвам как нашите мотори някак си се отличават от тяхните. Освен, че са по-мръсни, значително натоварени и са със средно 10г по-стари... не много приятно, но в природата има баланс. Нa възраст ние бяхме по-млади от тях средно с по 10г. Едното винаги е за сметка на другото, отбеляза Гошо.
След като се качихме на ферибота по традиция намерихме киносалона и се разположихме подобаващо. Очакваше ни една нощ и деня след нея в плаване до Чивитавекия, Италия.
Пристигнахме по график в Италия, преди свечеряване. Радо беше намерил някакъв хотел на около 100км от Рим така, че не губихме много време и се отправихме натам. След малко объркване уцелихме верния път, и за да не остане незабелязана визитата ни в тази инъче така прекрасна страна, преминахме през фотосесия, поне по 3-4 снимки на човекомотор. Най-вероятно ще е и скъпа, ако успеят да доставят снимките. Късно вечерта бяхме пред хотела. Персоналът, състоящ се предимно от индианци, (истински такива) изпадна в лек смут като ни видя. Настанихме се и слязохме в ресторанта да се опитаме да вечеряме, обаче гредЪ. Не работи. На бара имаше 3-4 сандвича останали от незнайно кога и около 5 бири. Изядохме и изпихме всичко и се прибрахме да спим.
Стаята беше с прилични размери и обзаведена от крайно некадърен интериорен дизайнер, който най вероятно е бил астигматик. Всичките мебели бяха струпани в единия ъгъл. За да не остане назад ел. инженера е решил, че всички ключове за лапмите трябва да са до външната врата и един контакт за цялата стая е предостатъчен. Освен това се наложи да го търсим доста време, накрая го намерихме зад един шкаф. Интересно беше и като си легнахме угасих лампите и след няколко минути се включи някакво скрито осветление, една луминисцентна лампа премигваше и се опитваше да светне с оня специфичен звук. С Гошо се спогледахме невярващо и избухнахме в смях. Чувството бе сякаш сме в хорър филм, само Фреди Крюгер липсваше. И така като съм започнал немога да не отбележа и банята, помещение дълго около 5м широко около 3м В единия край до вратата душ кабина метър на метър и мивка срещу нея, в другия край на дългата страна, тоалетната чиния пак в ъгъла. Да не се смесват миризмите може би... незнам.
В цената на нощувката беше включена и закуска така, че не се мотахме сутринта и слязохме уж да закусим на корем. Все съм бил по хотели на шведски маси, ама като тая не бях виждал. Все едно бяхме в аутлет сладкарница, каквото е останало от предишни дни.. единични бройки пастички, тортички, тарталетки, целувки, шоколадови ролца и нищо солено.
Напънах се да закуся, ама не ми се получи. А държа да отбележа, че ям доста сладко. Пих нещо дето прилича на кафе и реших, че ще си доям някъде по пътя после. Целта Бари и отново ферибот до Албания. Повозихме се на кораби, няма спор. Времето обещаваше да вали и естествено си изпълни обещанието. В началото беше задушно и влажно, после влажно, после дъжд, после дъжд+град, после пак задух. Заваля такъв дъжд и град, че колите спираха в страни от пътя, а ние се направихме на мъже и карахме. Бързо ни мина, спряхме в едно крайпътно заведение да се скрием. Беше затворено което не ни попречи да прескочим оградата и да се наврем под чадърите. На излизане Любо демонстративно отвори вратата излезе и отбеляза "А, то било отворено"
Прилично прогизнали потеглихме отново, Гошо караше първи аз след него... зад мен не помня как се бяхме подредили. Гошо си го спомням добре защото имаше невероятния късмет на всяка по-голяма локва да се засича с насрещно идващи коли и да го къпят подобаващо. След няколко по-големи локви почти задобря и взе да заляга зад мотора. С променлив успех според мен. Малко по-късно спряхме на крайпътно заведение да се стоплим и хапнем, там имаше сватба. Или италиянците са гостоприемни или ние сме изглеждали на хора нуждаещи се от алкохол щото взеха да ни черпят доста настоятелно с вино. Някой даде идея, че като сме намръзнали е редно да ядем сладолед, и ядохме. Не помня да е имало ефект.
На свечеряване вече бяхме в Бари на пристанището, взехме си билети разхвърляхме багажа по моторите и седнахме в едно капанче да пием по бира. Там ядох най-скъпата пица през живота ми, съвсем малко под 20 евро, и за да е по интересно сервитьорката носеше касов бон за 1 евро, такса сервиране. Избръснаха ме без сапун, и то яката. За сравнение, почти в центъра на Флоренция пица и 3 големи наливни бири 14 евра.
Качихме се на кораба, по стара традиция потърсихме киносалона, но явно в тая част на света и то в посока Албания кино не се полага, салон още по-малко. На последния етаж имаше нещо като чакалня с пластмасови пейки, заехме единия ъгъл. Все една нощ ще изкараме.
Рано сутринта Дуреш се зададе на хоризонта. А той, хоризонта не изглеждаше никак весело. Между другото и Дуреш. Големи черни и тежки облаци си висяха и ни чакаха.
На граничната проверка, отново аз и Гошо бяхме най-подозрителните. Аха да ни върнат паспортите, чакайте малко. Пише оня нещо на компа, гледа ни... пак пише, пак ни гледа. След малко..
- Вие друг път били ли сте в Албания?
Ми...
- Мхмм... бяхме за малко - плахо отговаря Гошо
Аз през това време гледам боята на тавана... нещо е олющена
Да вметна, ТУК е историята ни за приключенията ни преди година на Албано-Македонската граница. Явно си записват някъде копеленцата.
Граничаря ни поогледа още малко изпитващо, върна ни паспортите и каза да изчезваме. Не се помаяхме и за секунда, първа и газ. Уговорката с другите от групата беше на първата по-голяма бензиностанция да заредим. Намерихме една такава, за съжаление цената на бензина не се различаваше особено от тая в Италия. Вече не ми пукаше особено, наближавахме вкъщи. Малко преди Албано-Македонската граница спряхме да се снимаме за последно преди да се разделим.
Радо, Стеф и Любо отиваха на Охридското езеро, аз до Кюстендил, Владо към София и Гошо пътуваше за Видин. Незнам дали от радост, че се прибираме или точно заради това Любо рязко изчезна след снимката. Чакахме го преди границата, Гошо се върна да го търси, Радо и той се включи. В крайна сметка се оказа, че Любо объркал пътя и решил да влезе в Македония през КПП-то на другия край на езерото. В последствие са се намерили и с Радо и Стеф и изкарали весело, даже снимки видях.
След като бяхме вече из македонско навихме газта да използваме дупката в облаците. Беше валяло преди нас, очертаваше се скоро пак. Някъде по пътя рязко ми прилоша, незнам от какво. Спрях, метнах на Гошо и Владо да продължават. Пих вода намокрих се, малко ми светна. Не много след това спряхме на една по прилична кръчма да хапнем и освестя. Гошо нямаше време да чака и тръгна, ние с Владо поседяхме още около половин час докато събера сили и потеглихме.
При вечер бяхме на българската граница, а там опашка. Егаси кефа. Прередихме се, нали така се прави когато си с мотор, но опашката просто не върви. След около две цигари време излезе един и ми казва да си дам документите. Понеже последно бях давал паспорта и ми беше на лесно дадох него. Граничаря го взе и влезе вътре в будката. Аз си седя отпред и чакам. След малко чувам:
- Ела бе!
Оглеждам се, не е за мен.. и пак..
- Ела бе! Ела го виж тоя!
Навеждам се да погледна през прозореца на будката, граничаря седи вътре и вика другия да ми видел паспорта.
- Виж го тоя бе, бил ходил в Мароко! - и ме сочи.
Другия си подава главата през прозореца и вика:
- Ти ли бе!? В Мароко? С това!? - като показва мотора. Да, бе!
Другия:
- Да бе, виж, има печат.
Първия:
- С`я ше го видим тоя...
И на мен в главата веднага ми изникна картината, разпилян мотор и багаж по плаца. За огромно мое щастие ми се размина. Поогледа ме, после мотора... пита ме
- И как беше?
Аз:
- Много добре!
Той:
- Хубу, ае бегай.
Владо тактично си даде личната карта.
Няколко километра след границата се разделихме, аз към Кюстендил да си намеря хотел за вечерта, той към София. Спрях на един Лукойл дозаредих да не се бавя сутринта, букнах си хотел и се отправих натам. Хотелчето беше прилично и евтино. Позволих си да поспя малко повече, надигнах се малко преди времето за освобождаване на стаята. Закусвах и подкарах последните километри към вкъщи.
В общи линии така завърши за мен това епично приключение. Много мащабно, много различно и разнообразно. Трудно се описват емоциите и преживяванията, въпреки пъвоначалните ми притеснения от голямата група, всичко се получи по възможно най-добрия начин.