The Hateful 9 - 2016 - ЧАСТ II
Барселона от към пристанището не изглеждаше толкова добре, колкото както я видях на връщане, обикаляйки с мотора. Виждаха се висок хълм в ляво, палми, лифт минаващ над града и кулите на Саграда Фамилия. Престоя бе от няколко часа, кораба – достатъчно препълнен, не след дълго отново бяхме в открито море. Всеки се занимаваше с нещо, за да убива времето – четене, разговори, музика, спане, пиене, както и разнообразни комбинации от тези неща, имаше хубави полупразни зали на нашият етаж, достъпа бе забранен за повечето други обитатели.
Доуточняваха се планове, обсъждаше се това което е до сега, кой къде е минал, какво е видял, какво ще гледа. Последно се реши, след спането в Танжер, група от 4 ри човека – Асен, Свилен, Владо и аз да врътнем един мега бърз тур в Мароко, по мой полу-безумен план – около 2000 км, с две * 3 * нощувки, останалите поемаха към Испания – Гибралтар и после разходка насам натам в Андалусия, Сиера Невада и пътят към Лисабон, където щяхме да се срещнем в къмпинг на центъра, и да отидем заедно до Кабо да Рока – най-западната точка на континента.
Тук да опиша и нещо, което смятам че е важно. На борда на кораба пътува служител на граничното управление на Мароко, който подготвя документите, за да се намали разправията при минаването на границата. По уредбата съобщават къде се намира, и с паспорта се отива там. Аз лично пропуснах уведомлението, но колегите ми казаха. В нещо като неработещо казино, с амфитетрално разположени седалки, чакаш реда си, с паспорт в ръка, в моя случай – с чаша в другата. Мустакатият представител на властта, строг и справедлив си вършеше работата чинно – две забрадени жени се опитаха да се прередят, и бяха върнати безцеремонно. В големият тефтер пред него се вписваха данните, и в паспорта на всеки се поставяше печат и персонален номер, който впоследствие се оказа много важен, искаха го навсякъде. За МПС тата важи зелена карта.
В Танжер бяхме почти по разписание, аз лично се съмнявах че е възможно, факт е че кораба се придържа часово към графика си, въпреки забавеното тръгване. Първоначално на хоризонта се яви Гибралтарската скала, чийто силует трудно може да бъде объркан, и наоколо се виждаха доста кораби, а не след дълго започнахме захода към пристанището.
Последен оглед на каютите и събираме багажа.
Докато се приближавахме, съвсем ясно на прозореца се виждаше сериозното клатене на кораба, с което бяхме привикнали, отсрещната планина се местеше видимо нагоре-надолу, загледах се повече и направо ми се догади. Чудех се като стъпя на твърда земя дали пак трябва да пия хапчета, докато се нормализирам, или ще карам мотора на зиг-заг.
Лудницата при слизането бе осезаемо повече от качването, уж бяхме до люка на рампата, но се оказа че не можем да влезем в колоната за излизане, защото се караше броня до броня, клаксони, псувни ( предполагам), крясъци, сблъсъци, присъствах на 3 сбивания, протичащи по един и същ начин – страшни физиономии, бойни викове, хватки с душене тук-там, приказки, накрая прегръдки... странен манталитет, такива хубави боеве е разтуриха, а малко остана и ние да се включим.
Обаче излязохме! Вярно, почти последни , но пък бе още светло, имахме време, не бързахме. А и да бързахме , все тая в крайна сметка. На КПП то 6 големи колони, първо имаше кабинки, от които се вземаха едни зелени листа, на които на марокански или френски си вписваш данните + номера в паспорта, даден от кораба.
„Услужливи” хора помагаха срещу 2 евро, после видях че работят там всъщност. Зелените листчета се оказаха дефицитни, и се предвижихме до същинското КПП, където учтиво ни отбиха, и ни казаха да чакаме докато получат бланки. Лудницата с местните бе забележителна – свиркане, викове, боеве, до степен, в която си мислех че присъстваме на поредната арабска пролет – май до момента само тук нямаше ексцесии, егаси късмета щяхме да извадим. Служителите правеха максимума според мен, понеже си отвисяхме над 3 часа, имах време да наблюдавам – нереално търпеливи просто, аз щях да изкукам на 10 тата минута ако работя там – тълпи крещящи и бутащи се хора, с фон от неспиращи клаксони, абсолютен хаос на първо четене. Компютърната система се била сринала, до колкото разбрах, това бе официалното обяснение за това че ни държаха толкова, или просто не ги кефехме. На Светли му чели конско заради камерата на каската, същите дивотии като при нас –не се сещам за нормален довод да е забранено снимането, 21 век сме - с всичко можеш да снимаш, освен ако не се крие нещо нередно.
Изгледахме хубавия залез, и дойде нощта, а с нея и нашият ред. Аз бях с малко бензин, а и не само, тъй като подведени от мен, че бензина е по-евтин, някои от спътниците не бяха заредили. Подведени не е точната дума, тъй като в Италия последно сипах на 1.55 евро( видях цени от 1.37 до 1.74 ...) , тукашният бе около 1 евро, което е сериозна разлика, но порта бе на 40 км от града, и се получи малко напрегнато нощно каране, с вероятност от гаснене за гориво. Пътят до града е приятен и начупен, около морето, а на влизане видяхме нещо, което е оказа честа гледка –блокада от военни с автомати, шосето бе стеснено с конуси, и в готовност бяха опънати вериги с шипове. Централният булевард и града е осветен добре, всъщност по това време трудно можеше да се каже че има видима разлика с някой от градовете от другата страна на протока. Асен ни заведе бързо до резервираният хотел от марката „Ибис” – добро попадение – местоположение и качество на добра цена.
Докато паркирахме, Владо дойде при мен и ми вика – „Я виж, че нещо ми стърже отпред, не мога да определя какво е, май са накладки.”. Като виден капацитет яхнах Фейзъра, и потеглих колебливо. Бе, разглезил съм се с моя Тигър, викам си, това неще да свива. Врътнах един кръг, малко на зиг-заг, заклеймявайки управлението на мотора, необичайно е най-мекото определение с което бих го описал, тоя Владо е егаси царя, как се добра до тук с това се чудех. Стъргане нямаше, но поведението на мотора бе странно. Спирайки хванах кормилото и казах на Асен да размърда каплата – движеше се странично с поне сантиметър луфт. Лагери...
Не знам той как се е почувствал, ама щом на мен ми спадна... настроението, представям си. Нямаше за сега какво да се направи, така че събрахме багажа и се нанесохме. Номера от паспорта и тук го искаха.
От персонала се поинтересували какво мислим да правим, Асен обяснил, а краткият и съдържателен отговор бил „No way…”, или „импасибъл”, не помня - все тая, смисъла е ясен. Емил пък не пропуснаха да го прекарат през метал детектора. Два пъти. Съмнителен тип, казвам ви...
Разхвърляхме багажа и излязохме на нощна разходка.
Централната част си е направо европейска, сравнително чисто, осветено, хора, облекло, коли, нищо не подсказва че си в Африка. Намерихме хубав ресторант и се настанихме, препоръчаха ни местният специалитет „тажин” – представлява островърхо гювече. Съдейки по това, че не си изядохме порциите, не ни се понрави нещо май, поне на мен. Странно, защото всеки ерген или студент ще ви каже, че каквото и да сложиш в гювече, в почти произволна комбинация, все се получава нещо вкусно. Е тия тук опровергаха това, аз „тажин” не ядох повече.
Алкохол? Бира? Забравете... поне чая е хубав, безспорно. Герчев реши да почерпи с неговата кредитна карта, нямахме дирхами още. После се опита да си събере парите, не знам дали му се получи, но ми се видя сърдит. Няколко дни по късно, като се засекохме в Ронда, като че ли му бе минало.
Полунахранени се прибрахме бавно зяпайки насам-натам, мисля че към 3 си легнахме, в 6 трябваше да станем. До последно аз лично не сменях времето и си карах по нашата часова зона, по комфортно се усещах така. Утрешният ден вещаеше да е интересен, отправяхме се към водопада Узуд.
Тегаво събуждане – телефона пищи, душата и тя... реших да я послушам, компромисно се излежавах половин час, викам си – кой ще е луд да стане по това време. Кой ли?!? Свилен се бе изнизал, слизам долу – сам съм, луди хора ... Изоставили са ме!
Надничам за моторите – видях няколко, олекна ми, и отидох натам. На Владо каплата свалена и заключена за мотора, до моят и БМВ то, другите бяха дезертирали към Иберия.
На връщане се засичам със Свилен на шведска маса, и научавам, че експедитивно е разфасовано проблемното МПС, Асен и Владо са отишли да търсят лагери. Историята е по обширна, и включва пряко впечатление, което е създадено на колегите с платформата и обозният бус. Та значи, хората обикаляли и цъкали невярващо, докато гледали безкомпромисните действия по ремонта, като капак Герчев извадил походна мулти_Брадва, след като не му услужили с инструменти, и избил оста. Сигурен съм – тия типове вече са убедени, че докато обикаляме, сами си набавяме храна чрез ловуване, която после изяждаме , разбира се още мърдаща и топла. Аз все още продължавах да подхождам несериозно към оборудването си – мултифункционални клещи и малко свински опашки (а.к.а. Мейзърки), но в случая бях сигурен за компанията – тия юнаци не се оставят на случайността, пореден пример.
Докато чакахме да се върнат издирващите части, със Свилен тръгнахме да е разхождаме – на него му трябваше аптека да вземе нещо за гърло, на мен също, само че исках цигари и нещо за пиене – вкусове разни.
Това си взех за гърло:
Алеята до централния булевард бе в ремонт, ще стане хубаво, садят едни огромни палми по 20 м, има пейки, осветление, градинка и започва морето ( океана ). Имаше нещо като приток, който се влива в залива, който бе мръсен и вонеше ужасно, дано вземат мерки, не се вписва в градската среда, по мои разбирания. Замазването на такива боклуци и смрад с думата колорит ми идва прекалено полит-коректно.
Когато се прибрахме, Фейзъра вече бе събран, в сервиз намерили двата лагера, даже оригинални, но за „Хонда”.
Хибридизирането и ъпгрейда на машината започнало още в Белград, там задната гума дала фира, и я сменили с чисто нова, на цената на почти две. Нямаше съмнение че стойността на мотора се покачва, обърнах внимание на това на Владо, но се разминахме в преценката – аз говорех за продажна, а той съдеше за ситуацията по изтъняването на джоба си.
Обменихме пари и тръгнахме не след дълго, разправията доведе до забавяне и неминуемо щеше да наруши графика, изчислен до минути, спряхме да заредим, при обем на резервоара 24 л, аз налях 24.700 л – карал съм на изпарения, или помпата отчита друго. Малко се замотахме, но колкото да видим старата част на града , не повече, и хванахме магистралата. Пътят е добър, пейзажите – средиземноморски , има зеленина, тук там бананови плантации, нищо необичайно – тази част на Мароко си е такава – не много „африканска”.
Наближаваше обяд, и на една бензиностанция отбихме да хапнем, имаше и ресторантче със скара. Погледах цените на пържолите, смятах, пак гледах, нещо не ми излизаха сметките – то, че не е евтина държава ясно, ама три-четири пъти над това което бях склонен да приема... глад не глад, въпроса си е принципен. След по обстойно четене на менюто, изписано с йероглифи, вденахме че цената е за кг. месо. Това ни и трябваше, напълнихме таблите, и си устроихме пиршество. Спорехме какво ядохме – някои твърдяха че е говеждо, аз си мисля че е агнешко, може пък и да е за добро че не узнахме. Не успяхме да изядем всичко, а келнера донесе и чай, който не бяхме поръчвали, ама пита ли те някой – на гости си , чужденец, богат, турист, мотор караш – ако искаш пий, важното е да платиш. Платихме.
Отново по моторите , отмятаме километри, с крейсерските 120 км/ч. Спиране за плащане на тол пунктовете имаше на големите градове, околовръстните са безплатни, цената е два пъти по малка от тази на италианските, които пък са известни със скъпотията си. По добра е ситуацията – вместо евро на 10 км, тук е левче, и пак е болезнено. Скоростта се контролира от нещо като снайперисти по надлезите, с радари , и на тола те привикват ако си прекалил – ние не го направихме.
Заредихме на Казабланка , ставаше вече тегаво това магистралното, сменяхме си моторите даже, но от там започваше захода на изток към Бени Мелал – на картите се виждаше магистрала, която бе почти готова, защото по нея карахме почти до града, а на тази бензиностанция отпочинахме с чай, разбира се.
Асен носеше мед, хубави коктейлчета си забъркахме. Нямаше много движение, да не кажа никакво, и персонала ни се зарадва, снимахме се за спомен. Пейзажа постепенно се бе изменил, полупустинен, в далечината се виждаха кафеникавите зъбери на планината Атлас, към която се бяхме запътили, вече бе късен следобед.
Така полегнал си магистралствам.
След излизането от магистралата може да се каже, че бяхме в Африка. Такава каквато я знаех от книги, филми и интернет, и каквато си я представях. Градчетата изглеждаха сходно - прашни пътища, палми, множество щъкащи хора, хаос някакъв и безвремие. Оставаха ни стотина километра, половината изглеждаше прилично, другото планинско. Асен ме пита от къде да минем – веднага посочвам изнасилен и начупен малък път, без оцветяване на картата ( те винаги са интересни) – имаше ли смисъл да ме задава тоя въпрос въобще.
Слънцето залязваше, когато започнахме изкачването на планината – гледката – величествена, бяхме набрали височина, цялата равнина и светлините долу се виждаха като на длан. Настилката хубава, завоите и изживяването – невероятни. Който е карал по такива терени знае, че километрите сякаш се утрояват, скоростта пада много, удоволствието от каране на мотор е голямо, но ние бяхме на път почти цял ден и умората започна да си казва думата. Бяхме близо, това бе успокояващо. Подминахме един град(село) в нищото (Улед Аяд) и поехме към Узуд, според табелата. Предложих великодушно по едно време да намерим хотел и да спим, нямаше нужда да се чанчим по нощите. Не се прие. Не след дълго пътят изчезна ( при Айт Атаб), от черен се превърна в ремонтен, насипан с едра фракция от остри скални отломки, много неприятна за каране – първа, много рядко втора скорост, от едната страна пропасти, от другата скали и дълбока канавка. Въртя се по серпентините, бяхме се разтегнали сериозно, когато вдигам глава нагоре, и в адската тъмнина виждам фарове на много високо. Стана ми готино ( мазохизъм някакъв) и ме напуши такъв смях , че едва карах докато се хилех в каската – егаси, точно пред края ли ни се случва това, чудесно. Ознаменувах по традиция настроението си с дълго натискане на клаксона, като на сватба. За да съм по ясен, представете си Петроханския проход, примерно, само че в Атласите, друга природа, на майната си, без настилка, тъмно, с малко повече завои, и тотално безхаберие къде се намираме и колко остава. По бегли сметки, макс. 30 км, ама какви километри... Предполагам че е асфалтиран сега и е разкош, жалко че едва ли ще го видим пак.
Поиздъхнали от множеството дрифтове с тежките мотори, спираме, за да се съберем на що годе равно място, и някакси закрепяме моторите на стойка. Владо отива да пикае, и го чувам да казва удивено:
- Ебаси паяка! Вижте го бе, огромен е!
Не проявихме интерес, но му обърнах му внимание да внимава, докато е разгащен, да не изникне някоя друга гадина. Подскачаща ,хапеща и много вероятно - отровна.
Гледам и Асен се хили нещо, питам го , а той обяснява:
-Като спуках гумата в Милано, звъннах на един приятел гумаджия, да го питам дали мога да карам така, с фитил.
-И?
-Ами вика ми, не е проблем, стига да не караш по камъни някъде...
-Камъни? Къде пък камъни тук, аре са...
На угасени фарове бе страхотно – цялото небе обсипано със звезди, луна нямаше, и една безкрайна тишина. Асен се опита да снима, това е резултата.
Изкачихме превала и започна спускането, също толкова тегаво, но не и толкова дълго – стигнахме до Узуд. Аз си бях наумил да търся един къмпинг, дето бях чел за него, на някаква италианка, но нямах координатите, а по това време вече бе невъзможно. Асен изрови друг, холандски, и ни заведе до него. Беше затворено разбира се, но зъннахме и отвори едно момче, с приличен английски. Нямаше места за 4 ма - искахме стая, но успяхме да се разберем за около 15 евро на човек, дадоха ни допълнителен дюшек в традиционна керпичена къщичка и се нанесохме скоростно. Силите ни бяха изчерпани, изкъпахме се , хапнахме, пушихме, с лек разбор. Владо ме пита, със смешно сериозно изражение:
-Гошо, ако вярно съм разбрал, това бе най-лекият ден за прехода в Мароко?
Кимам утвърдително. Факт. 2000 км, на бегом, това е реалитито. От утре почваше същинското, това до тук – чист транспорт. Лиснах една чаша уиски за лека нощ, погледнах часовника, установих че някъде , доста далеч, в една красива страна, вече е 3 часа след полунощ, и се хоризонтирах в леглото.
По план следваше прекосяване на Атлаския масив, с лек зиг-заг, към ждрелото Дадеш, че е прочуто с няколко снимани и преекспонирани завои по списания и сайтове, аз се колебаех между него и Тодра, ако нямахме тия проблеми с тръгването си бе напълно постижимо да видим и двете, сега вече май нямаше как. Въобще, тия няколко изгубени часа в началото, не успяхме да ги наваксаме докрай, прекалено точно бе изчислението, а не бива така. Не че пропуснахме нещо важно от плана, но всичко бе на ръба , а умората – повече. В избраният от мен маршрут имаше един път, да го наречем, през билото, съкращаващ време и предлагащ адреналин, по който аз бях решил да мина, въпреки че гугъла отказа съдействие, не бил асфалтов, голяма работа. Асен се нави да дойде с мен, май по скоро за да ме наглежда да не ми хрумне някоя глупост, другите щяха да минат по стандартният път, и теоретически по едно и също време щяхме да стигнем до град Имилчи , където да се чакаме. От там , през планини и каньони, излизахме в пустинята и гонехме Мерзуга, хептем в пустинята Сахара, където щяхме да спим. Разбира се - диво къмпингуване, дюни, залез , ала бала. Какво всъщност се случи, след малко, сега трябва да видим водопада Узуд, който пък трябваше да видим вчера.
Гореспоменатият водопад го водят че е висок 110-120 м, с три каскади , в превод от берберски май значи маслина, защото реката минавала през такива гори, а по поречието и има работещи и до днес воденици, както и доста пещери. Мисля че е разрешено къпането, в най-долната част, поне така четох. Хубавото е, че може да се види както отгоре, така и отдолу, има тераси, дори лодки за разходка.
Поспахме си повече, няма да го крия, слънцето бе изгряло отдавна, времето – хубаво .
За да впечатля спътниците, реших да стопля вода на новият ми спиртен котлон, фешън изработка, щото по принцип не нося такива неща. Разопаковах и разположих джундурийката на масата в предверието, сипах вода и го запалих. Обаче! Преди да тръгна, не успях да намеря сух спирт , и взех нещо визуално напомнящо на него, бели кубчета, които се оказаха разпалки за барбекю, чист нафталин според мен. Че гореше, спор няма, ама как пушеше само... съдинката стана катранено черна, но имахме топла вода.
Направихме кафе, даже пура пуших, прекарах се като не взех цигари, очаквах, че ще си намеря по пътя, оказаха се абсолютен дефицит, и за това Асеновите НЗ спасиха ситуацията. Хапнахме консерви, после отидохме до рецепцията да платим , и там пак пихме кафета и чай, уж обсъждайки маршрута.
Времето напредваше, а път имахме много, натоварихме се и слязохме към центъра и водопада, обозначен с табели. На шосето още ни пресрещна местно момче, което ни вкара в платен паркинг, и се предложи за екскурзовод – щял да ни покаже всичко ,обиколка, маймуните и т.н. За паркинга приехме, екскурзовод – не, цената не беше проблем, 15 тина лв., ама ни идеше излишен, баси, ние адвенчъри ли сме или к’во, ще ни води някой си. Чиба!
Оставихме моторите на сянка под едни дървета, нахвърляхме дрехи и каски на тях, макар че тоя като спомена маймуни, ми дойдоха разни разнопосочни мисли в главата, ама замълчах. За капак , Асен си забрави телефона на мотора. Айфон 6 плюс/минус, ширпотреба, за какво му е на някой, като се замислиш, освен че е лъскав и свети.
Пътеката вървеше покрай рехава гора и малка река , ама наистина малка, и вещаеше разочарование. Скоро се чу шум от падаща вода, и излязохме на панорамните тераси. Е, струваше си, това бе общото мнение. Няма как да се пресъздаде мащаба от снимките, има клипче някъде, ще го пусна после.
Честно казано, тая табела ми вкара разни идеи, ама нямахме време. Скачане във водопад ми се видя чудесно хрумване.
На отсрещните скали наистина се виждаха маймуни, във вдлъбнатините, интересна и необичайна за нас приятна обстановка. Поснимахме, погледахме от различен ъгъл, имаше дъга, придаваща особено очарование на всичко и отново поехме към моторите. Всичко си бе както го бяхме оставили. Аз нещо се заблеях, докато ядях вафла на мотора и паднах с него, позор...
Вдигнах го с небрежно изражение – 300 кила макс, детска игра, да не е на Герчев „Африката”, това не е нищо за мен, знае се.
Стартирахме бодро по баира, посока – град Азилал , там трябваше да заредим.
Започнахме да попиваме истинското Мароко, деня бе хубав, прекрасна видимост и перфектна температура около 24 ц, реехме се по завоите, зяпахме, трафика – нулев, всичко бе интересно и невиждано до момента. Спускането към езерото Бараж Бин Ел-Уидин бе много красиво, пътя минава около язовирната стена и се отделя вдясно, като веднага се стеснява до еднолентов, тип асфалтова пътека, растителността се променя, високите дървета изчезват и на тяхно място се появяват все по криви и ниски дръвчета, приличаха ми на маслинови.
Катерехме се все по на високо, пейзажа постоянно се сменяше – от всякакви странни цветове скали , до величествени пейзажи, простиращи се до края на хоризонта. При село Исекси (саундс гууд...) имаше хубав мост, и много разцъфнали храсти, запомних го.
Достигнахме кръстовището пр Тагелфт, дето трябваше да се разделим, и разпънахме тържествено софрата – стандартна консервена шведска маса, отстрани до шосето. От дума на дума стигнахме до варианта всички да караме по моят маршрут, а не по разни карти и ГПС и, пък каквото стане, явно генерирах доверие. Съблякох си якето, че ми стана топло при тая мисъл, и тръгнах само по джърси. Навигирането по спомени от сателитни снимки и по памет в планините на чужд континент не е лесна работа, да знаете... За момент почувствах отговорност, но ми мина бързо.
Прословутия марокански скакалец, оригинал едишън.
Все по трудно ми е да описвам промените , които виждахме в пейзажа, буквално през няколко километра природата се променяше, пресичането на Атласите е около 200 км , и предлага невероятно много като изживяване.
Както си карам с около 80-90, снимах в движение с лявата ръка, играех го фото репортер, лошо само че не знам къде са ми всички снимки, излетях от пътя на едно място, има нещо като отсечен праг отстрани и следват много едри камъни. Едва се задържах на мотора, и над 100 м не успях да се кача на шосето, не връщайки газта, дрифтирайки и подскачайки на мотора, че и с една ръка. Като спряхме по късно , викам на останалите – „Репортера ви щеше да даде фира”, търсейки съчувствие. А Свилен ми вика – „Мислех че нарочно караш там, за кеф”. Егаси кефа, струваше ми няколко бели косъма и изкривена задна капла, както и сериозно преосмисляне на ралита от типа „Париж-Дакар”. Успокоих се, че съм изглеждал съвсем естествено и небрежно на мотора, докато се опитвах да оцелея. Хроникьорството изисква жертви, примирих се и с това.
СЛЕДВА...
<< Пътеписи | The hateful 9 - 2016 част III >>