Сен Тропе или до там и обратно - мото пътуване 2015 - ЧАСТ IV
Събуждането ми бе малко тегавичко, часа около 8, ама наше си време, до последно не признавахме другите часови пояси, и дефакто печелехме по час време всяка сутрин. Изпълзях някак си навън, и неориентирано пообиколих палатката, прозявайки се, а с след това се насочих към бара за кафе, без ежедневната ми задължителна сутрешна гимнастика... ( ъ? ). Лунго Американо и Фанта Портокал трябваше да решат нелеката задача със събуждането ми, но мисля че цените от по 2 евро действаха много по оптимално от кофеина и другите съставки, а добавяйки и кроасан на цената на 5 наши, вече бях кукуряк. Не че съм стиснат, но по разчет основните разходи ни бяха за бензин, а с тия цени и харчове имаше шанс да объркаме плана. Скоро се довлече и Емил, проблеми с кръвното нещо, било му паднало, и то щото го надупчили и изсмукали зли флорентински комари. Друго си е имунитета – израстнал съм на река Дунав – след закалката с нашенските мутанти, дето са с такива, че чак кучетата ги лаят, няма как да усетя няколко рахитични италиан комари. Идея за деня – полу липсваща – Пиза за начало, евентуално Ла Специя + Генуа, и спане там, ако ни се спи, което бе малко вероятно. Имаше и не малък шанс да нощуваме направо във Франция. Какво нещо е свободата – на където ти видят очите, караш до когато ти е кеф, спиш където ти хрумне... Опаковани спираме на изхода да платим, нямах голямо желание, но бяха прибрали моята лична карта, и за това се примирих с обира.
Отново допуснах грешката Емил да води, по новия си ГПС, но пък получихме възможност отново да обиколим цяла Флоренция, докато излезем на пътя за Пиза – явно е стара магистрала, защото е двулентов, и не е платен, а е дублиран и от нова магистрала. Даже спестихме и пари... По мои спомени площада на чудесата се падаше северно от реката и за това когато минахме моста в града, спрях в един парк. Не просто спрях – направо заковах, забивайки левия куфар в едно бетонно кошче за боклук – не можах да свикна с габаритите когато съм с куфари и това си е. Предишния път не останах очарован от града, но явно защото бях влязъл през индустриалната зона, сега го видях по съвсем различен начин . Кажи речи като Флоренция 2 ми се стори... готино място си е. Обаче не се бях излъгал в друго – най-известната атракция там, представлява оградена площ 300 на 200м, наклонената кула е почти 60 м висока, а не се вижда от никъде, даже докато я издирвахме, сме минали от там без да знаем, както видях после. Самото място - нескончаема върволица туристи, щракащи апарати, и стотици опитващи се да изглеждат оригинално хора, в причудливи пози, докато ги снимаха че бутат, дърпат, подпират, натискат и подбни издевателства върху кулата. А тя е много наклонена, наистина ...
Пообиколихме, поснимахме, качихме се на моторите и се натресохме на магистралата – то не може всичко да е по план. От друга страна, мислех си, както е казал един велик човек – всичко е относително – за сметка на изгубени пари и гледки, печелиш време – закона си е вселенски – винаги нещо е за сметка на друго. А дали точно така си го смятал, остава в подробностите. Та значи сега бяхме на далавера с времетo, загубите не ги мислех, и това означаваше че Франция си е съвсем реална дестинация за деня. Близо до Ла Специя спряхме на една бензиностанция и хапнахме, така и така искахме да видим града, срамота бе да го подминем изцяло транзитно. Купона започна след това – не обичам магистралното каране, защото е досадно, но магистралата след това нямаше много общо с представите ми за такава – в общи линии където не бе на пилони, се намираше под планини и скали – тунелите следваха един след друг. Страхотни гледки, и много завои – удоволствието от карането не се губеше.
Отбихме се на първата отбивка за Генуа, трябваше да заредим, и имахме удоволствието да преминем по целия крайбрежния булевард, който е на пилони. Града ми се стори много красив – някакъв микс от Венеция, Флоренция и Сан Марино имаше в архитектурата и разположението. След импровизираната почивка, отново през тунели и чудни инженерни пътни съоражения поехме на запад. Едва ли е изненадващо, но наистина това се оказа изключително красив и натоварен маршрут. Между Империя и Сан Ремо попаднахме в задръстване, което съм виждал само по телевизията – гледаш няколко ленти, и безкрайно количество МПС та напред, сякаш грижливо подредени от някой любител на тетрис, почти без пролуки. Отначало висяхме в трафика, понеже си нямахме идея за какво става въпрос, но като видяхме че един мотор мина, лавирайки между колите, не се поколебахме да го последваме.
Със стърчащите на страни куфари това си бе хазартно и изморително занимание – все едно си на полигон, краката настрани, полусъединител, ляво-дясно, пълзиш и псуваш. А всички останли псуват теб поради други причини... В тунелите направо бе сюреалистично – на неоновата светлина и стотици коли на фарове, повечето с работещи двигатели заради клматиците, се почуствах като в научно-фантастичен филм. Викам си – мамка му, все ще свърши някъде – това първият един час. После толкова ми писна, че даже леко вдигнах скороста с около половин - един км/ч, и започнах да си се рея ва банк – колко коли ожулих незнам, последно обърнах огледалото на един кемпер с рамо в края на безкраен тунел, докато си влачех крака по стената вляво от мен за опора. До като почивахме, преди да се гмурнем в поредното подземие, се заговорихме с един тираджия, нашенец.
Оказа се от Видин.. колко е малък света. В крайна сметка видяхме и причината за цялата каша – бус обърнал се на пътя в тунел, и разпилял бутилки с течност, надявам се не бира, и за това пускаха коли само в едната лента.
Слязохме от магистралата в граничния град Вентимиля, според Емил имало хубав къмпинг, нещо бяхме поизчерпали силите. Всичко изглеждаше красиво, вече бе привечер, мястото бе хубаво, и се отправихме към къмпинг Рома. За малко да останем, но рома, който държеше къмпинг Рома, се държа изключително нетактично, за изнервеното ни състояние. Питам го колко е нощувката – 18 Е. Не е проблем, казвам, има ли басейн ? Отговора бе – ако не ви харесва, на 4 км има друг, и ни отсвири, засегнах го. Емил вика – аре да ходим. Момент – отговарям. Вадя една цигара, подпирам се на мотора и си пуша, наслаждавайки се на почващия да показва нервност субект. С още по голяма наслада се разходих до масата и угасих фаса в чистия пепелник. Дори мислех да завъртя един кръг преди да тръгна, ама, от мен да мине, все пак в пътуванията търсех красотата... И я намерих, си мислех, докато карахме по крайбрежието на Лазурния бряг – границата с Франция е на нещо като мостче, с едни скали от дясно, личи само по табелата – населените места нямаха разлика.
Пътя се вие във всички посоки, море , скали, хубави градчета, разцъфнали дървета и цветя, на фона на залязващо слънце...
Не след дълго странен номер на странна кола ми привлече вниманието – засричах, и, нямаше грешка -pricipale de Monaco. А, да колата беше някакъв стар Ягуар, кабрио, при нас не ги карат ...
Монако – най-гъсто населената, но пък микро-държава, с площ колкото родопска махала, но за сметка на това привлекателно място за най-богатите, поради далновидна, явна и непроменлива политика. Ще го оставя за другия ден, сега само се опитах да спра на едно място да снимам, но излъскан полицай в ботуши и почти парадна униформа ми подейства възпиращо, и понеже спирането почти навсякъде е забранено си продължихме по пътя, зяпайки наляво и на дясно. В един от множеството тунели, настилката беше от нещо блестящо, асфалт „Сваровски” може би, а в друг ме блъсна силна миризма на парфюм – или ги ароматизират, или от многото кабриолети с гелосани господа и напомпани дами се носеше това ухание.
Както и да е, излязохме от ъндърграунда, и ... магистрала А8 за Ница. На тола – автоматично плащане – едни фунии като баскетболен кош в които мяташ монети, или банкоматоподобни устройства, гълтащи карти или кеш. Нямаше какво да сложа в кошчето, спрях, извадих и сложих кредитна карта. Бариерата не мръдна. Повторих операцията три пъти, с трите различни, които имах – ефект никакъв. Кеша ми бе някъде, където не се сещах, за това избутах мотора напред и настрани, да не преча, обискирах се, и прежалих една банкнота. Черната кутия я погълна, но бариерата не мръдна. Емил ми даде монети, и те изчезнаха без видим ефект. Тъкмо почнах да съжалявам че не си нося инструменти, да им покажа аз ... и дотича една госпожа. На отличен фенски ме попита има ли проблем, предполагам, но комуникацията не потръгна, щото не я разбирах. Разръкомах се че съм обран, измамен, възмутен, огорчен, и не мога да продължа, та тя ми показа да мина отстрани. Минах, зазвучаха сирени ... . Чак в Италия разбрах защо е така, или поне си мисля. Има си камера, която докато плащаш, снима, за да определи размера и вида на МПС то, и спрямо това те таксува. Аз си бях преместил мотора обаче, и нямаше обект, което не попречи на ми конфискува банкнотата – за всеки случай, както се казва.
Къмпинга на Емил бе в Ница. Е, от другата страна, и някъде малко по встрани, но какво от това – час мотаене нагоре – надолу по ГПС а му, не е нещо ново, почнах да свиквам...
Обаче го открихме! Малко преди девет, тържествено нахлуваме и спираме на рецепцията тежко. Зад гишето лелка с неопределена възраст повдига очилата си и пита нещо с характерен тон и отегчена физономия. Това май е повсевместно – аз го наричам „Синдром на жената зад гишето”, а до тогава си мислех че само при нас е разпространено.
- Ин инглиш, плийз – плахо се прокашлям аз.
Лявата вежда се повдига, устата показват леко презрение. Не трепвам. Нямах сили вече...
Уточняваме някак си, че сме за два дни. Цената не разбрахме, за сметка на това нямаше как да не разберем останалото – правилата железни – в девет се затваря портала, в седем се отваря. Държи се на тишината и спокойствието. Вади карта и монотонно ни изрежда:
- Ние сме тук – кръг с химикала. Вие ще спите тук – кръг с химикал. Тук е тоалетната – кръг с химикала... и т.н. Чудех се как не се е сетила да го направи с блок-схема.
- А има ли нещо за ядене – опитвам се да я омилостивя.
- Не! Ето телефон, ако искате си поръчайте пица от града! Ще ви я доставят.
- А ... – мамка му, пак консерви си помислих.
Прибра ми паспорта, и понеже току що бе минало девет, хлопна гишето, и отиде да заключва портала, оставяйки ни на светлината на кафе автомата. Ориентирахме се по картата и намерхме мястото си – не ни хареса и заразпъвахме гузно на два метра от него, оглеждайки се боязливо за цербера. Емил ми вика :
- Сигурно е бивша военна, а?
- Бе по скоро от легиона, или от съпротивата – отговарям аз. В крайна сметка я кръстихме „Гестапото”, макар, че като че ли не бе толкова възрастна, да е хванала и оня период. Оправихме до колкото можахме местата за спане, после отидохме да хапнем на една маса, която преместихме до кафе автомата, заради дискретното осветелени, друго нямаше, и си организирахме вечерята. Дълъг ден си беше, мамка му... Предложих на Емил да станем рано, и да идем до Сен Тропе утре. Не се нави.
Алармата на телефона звъни настоятелно, но тъй като знаех че събуждането ще ми е трудно, и можех да го игнорирам, предвидливо го бях скрил в каската, сложена в другия край на палатката. Надигнах се уморено, тялото ме болеше, спеше ми се, а в съзнанието ми настоятелно звучеше глас от второто ми аз – „Ти не си в ред, що не се наспиш... а? „ . Игнорирах го, и бавно изпълзях от палатката – часа – 6.30 ... Бях си наумил да пия кафе в центъра на Сен Тропе днес, и нямаше сила която да ме спре. Разстоянието малко над 100 км, но по слухове знаех че се изминава бавно, защото пътя е много натоварен, а и бе туристически сезон. Облякох се по леко, с дънки и джърси, времето се очертаваше да е прекрасно и зачаках да отворят портала, което се случи точно в 7. Слушайки равномерното похъркване от Емиловата палатка, се изкушавах да лисна една чаша вода вътре и с подобаващ бърнаут да напусна къмпинга – егаси колко ми се спеше наистина.
Не си взех ГПС, разчитах да се оправя и така, по интересно е някак си. По безлюден булевард, целият в разцъфнали магнолии се спуснах до изхода на града и се насочих на запад, старателно избягвайки табела с надпис А8, водеща за магистралата.
Нещо като надземно подводно селище в Мирамар.
Така си представям нещата след пенсия...
Пътя се вие по брега на морето , като се спуска и изкачва, между скали, разкошни вили и имения, както и малки селца и градове, във въздуха се носи миризма на море, окосена трева , разцъфнали цветя и дървета, редуваха се палми и иглолистни... Спирах на няколко места и просто си стоях безмълвно, макар че ми се искаше да крещя. Табелите се сменяха, четях имена, уж познати и всъщност толкова нови сега за мен – Антиб, Кан, Фрежу, Сент Максим – спирах съвсем за малко, колкото за усещането че съм там – общото впечатление е за красиви градчета, устроени по общ план – с булевард около морето и паркова зона, а в ранната сутрин изглеждаха спокойни места, но тъй като са туристически, сигурен съм че това около обяд и вечер се променя коренно.
Неусетно стигнах Сен Тропе – намира се на брега на едноименния залив, който се обикаля, и е малко странно че фактически е със северно изложение. Ако се пита някой, защо точно това си избрах за крайна точка на пътуването, нямам специален отговор. Дори когато споделях с баща си къде мисля да ходя, той ми каза – „То това си е едно село по техните стандарти...”. Може би защото когато чуя Франция, в съзнанието ми изниква спомена за филмите с Луи дьо Финес, може би защото това ме връща в едно по хубаво време, в детството...
Сен Тропе е с население малко над 5 000 души, освен с туризъм, земеделие и търговия с друго май не се занимават, убеден съм че знаят защо и си имат основателна причина за това. Към входа на града вече имаше задръстване, но с мотор не е проблем да се провираш, и скоро се озовах на центъра – всъщност с почти нищо незапомнящ се – паркче с макадамова настилка и фонтан, безплатен паркинг за мотори разбира се, кафенета и магазинчета наоколо. Паркирах и въоражен с апарата тръгнах на разходка. Спуснах се към пристанището, по приятни тесни улички с кафенета и бутици, и се разходих около морето. Ако, нещо може да се мери с Монако по АкваЯхтПарк, то това е Сен Тропе – всякакъв калибър лукс, вкус и снобария, подреден в нескончаема редица, а за капак предния ред си бе отреден за мотопарк, с подобаващи двуколесни. Чак се зарадвах че си оставих мотора горе, щяха да ме вземат за клошар ако се бях наредил и аз, а нямах дори надуваема лодка .
Селфи на френска витраж
Поснимах тук-там, минах покрай полицейското управление от филма, за съжаление бе в ремонт, и се върнах в центъра, да сложа точка на плана си, и да отбележа половината изпълнение – намерих най-луксозното на вид заведение, разхвърлях си нещата по масата, и си поръчах кафе и фанта на зализания келнер, който ме гледаше малко странно.
Отпивах леко от горчивата течност, пушех, наслаждавах се. С течение на годините, установих за себе си, че времето започва някак си да тече все по бързо, а именно моменти като този изпълваха спомените ми със съдържание. Някъде около обяд бе станало, платих си сметката, за изненада на гелосания ( 12 евро ), събрах си кротко нещата и се затътрих към мотора. Трябваше да взема хляб и бира, уж по пътя, но се самоизненадах, като напазарувах от центъра на най-скъпия град в района – майната му, казах си, то като се замисля че може тоя живот да ми е последния...
Почешах Пухър зад ухото, стори ми се че и той е доволен, запалих, врътнах прощално кръгче и се отправих към изхода – задръстването вече бе факт. Провирах се тук там, следвайки примера на моторизираните колеги, а тия със скутерите бяха най-нахакани. Не знам - ако, с подобен стил на каране се опита някой да шофира в нашата държава, не му давам повече от 30 мин... По обикновен двулентов път, с нескончаема редица коли, се кара по осевата. Проблема идва тогава, когато няма видимост, а и отсрещните мотори карат по същия начин. След час лавиране, си избрах един с „МотоГуци”350, и се лепнах за него – такова каране съм убеден че няма да повторя – гадината караше като на ГП, а аз любопитен, викам си „я да видим кой е по прост...”, смъкнах една скорост на долу, в последствие още две, че оня се амбицира, и играта започна. Чудех се по едно време дали ще имам възможност да извикам „Алах акбар”, преди да се размажа в някоя кола или каравана, или ще си ида зян. Адреналин на талази, но пък темпото с което се прибирах, бе по добро от това на идване – ще ми се представляват някакви малолитражки – как пък не. Изпреварих го, то е ясно.
Бях си набелязал една сграда в Ница, по която се ориентирах за завоя към къмпинга, и скоро бях там. Емил баровски бе обсебил басейна, и явно се чувстваше добре и отпочинал, дори с лек розов тен. Аз се чувствах само добре.
Извадих бирата, седнахме на нашата си маса, и хапвайки, между друго решихме да врътнем следобяд един от най-известните проходи – Кол де Тюрини. Що па да не го врътнем... Решението за следобяда бе взето, но преди да тръгнем, се насладих на половинчасово къпане в басейна.
Няколко думи за къмпинга – намира се в западната част на Ница, почти извън града, мястото е спокойно, красиво, с много зеленина и добре уредено, а в случая бе почти безлюдно – ние двамата, самотна дама на шезлонг, която четеше книга, и двама влюбено изглеждащи левенти, май даже бяха в обща палатка. Сетих се за Асен и преживяването му в съседство на палаткуващи лезбийки, надявах се да не стана свидетел през нощта на любовна игра или нещо подобно, с герои от мъжки пол. Въпреки че се майтапехме за железния ред, лично на мен „Магали „ ми хареса и го препоръчвам. Все пак, когато легна да спя, няма да ми е приятно някой ненормален като мен да си запали мотора по нощите и да тръгне да се вози на някъде...
Поехме на север, пътя се вие около голяма разливна зона на река Вар, ако не се лъжа, някъде около Коломар пресякохме по мост и продължихме от другата страна. На Ла Везюби заредихме, малко след това бе и разклона към нашата цел. Преди да продължа, малко отклонение относно региона – невероятно е в рамките на 40-50 км да успееш да се насладиш на море и планина, всичко това опасано с безброй разкошни и ненатоварени пътища –тоя район стана един от фаворитите ми за посещение от типа „базов лагер” и разходки в различни посоки. Всичко което видях да започва с “Col du/e …” ( еквивалента на “Pass” ) си заслужава.
Пътя към Белведере е в красив каньон, изкопан в скалите, много приятен за каране, а отбивката за Кол де Тюрини е при Ла Болен. Емиловият ГПС твърдеше че до там остават 90 км, аз бях убеден че са десет пъти по малко. Оказахме се прави и двамата, но не виждах смисъл от офертата на електронната джаджа, за това я игнорирахме. Самият проход е известен с това, че е най-атрактивният етап от рали Монте Карло, а някога и Тур де Франс, и определян за един от най-известните пътища. Най-високата точка е на 1607 м нв. Знаех че Солберг го прави за 22 мин, и за това преди да започнем качването се поразкърших, нямаше как да не приема предизвикателството. С 1 час бонус, но, все пак, това ни бе първи опит.
Катерим си ние с Емил, въртим се по завоите, цъкаме с език и ахкаме – голяма красота, спор няма. Единствените МПС та които видяхме, бяха мотори, разбира се ГС и... изпревариха ни, караха много бързо, а ние предпазливи, защото реално на завоите нямаше видимост. Тия явно се возеха редовно и знаеха че почти няма движение. Тук-там някой колоездач скапваше пейзажа, но успокояващото бе че задминаваме някого. А и закъде пък толкова да бързаме – удоволствието бе в пътуването.
Добрахме се до върха в късния следобед, има няколко хотелчета на прохода със снимки от ралито, не е нещо помпозно, там отпочинахме и започнахме спускането. А то не отстъпваше по нищо на изкачването, че на места даже по атрактивно като завои и панорама.
След Мулине трябваше ситуацията да стане по лежерна, ама не – завои, чудеса, кеф. Пътя се влива в Гранд Рут де Алпс (или както там се пише) при Соспел, и завършва подобаващо в Мантон – в общи линии, мисля че всеки сантиметър минат с мотор по тоя маршрут е награда за моториста.
Града е много красив и разчупен, ние се разходихме по крайбрежната ивица, и старателно избягвайки табелите с намек за магистрала, хванахме пътя около морето, който „изненадващо” ни заведе до Монако, на фона на залязващото слънце.
За Монако какво да кажа... инфо има достатъчно. През моя поглед го видях като страшно уреден град, с терасовидно наредени сгради с много зеленина, чисто и скъпо място. Самата процедура по виждането ми обаче протече по нашият си модел – караме си на където ни е кеф, на горе, надолу, по тунели, виадукти, серпентини и подобни, понякога и в кръг. Емил се оплака че ГПС са му направо полудял от толкова подземия и денивелация – постоянно му обяснявал – „Вие се намирате във Монако”, „Вие се намирате във Франция” и т.н... Така докато блокирал. Лека му пръст(силициева) или там каквато рециклация го очаква, гадината мръсна. Определено за първи път виждах такова струпване на кръгови в тунели, паркинги, магазини, асансьори за МПС и какво ли не – тая държава като че ли половината е под земята, ъндеруорлда приличаше на местно сирене. Тунела от Формула 1 разбира се го минахме два пъти, щото си е късмет да го нацелиш, после около огромна вила – казино в центъра, от там слязохме на яхтеното пристанище. Ми, к’во да кажа, то ако живееш на такова място, и ако си нямаш голяма лодка (защо не и самолет), явно си объркал мястото.
Позяпахме и там, впечатли ни и магазин „Монако моторс”, ще премълча какво имаше в него, и по крайбрежната алея поехме след един Ролс кабрио, макар че ми се пречкаше, не го изпреварих докато не ми направи място. Това е то, мислех си, ще го запомня, защото като се върна едва ли ще ми се случи. Даже кимнах на зализания господин и дамата вътре – спокойни и усмихнати. Всеки с проблемите си, да се оправят с тоя шлеп, ние си маневрирахме спокойно и най-вече безцелно. В края на алеята започва поредица от заведения, над нея има картинг писта (мини Ф1), там спряхме за последно да обхванем гледката.
Мърляв тунел с малка табела „Ница” примамливо светеше отсреща, и нямаше как да не се възползваме, защото нещата тук се въртяха единствено около табела „А8” и табела „Всички останали посоки”, не знам чия глава е родила тая гениална измислица, но на нас определено ни харесваше, и винаги избирахме втория вариант.
Съдейки по маркировката, нямаше как да се доберем до там, но тя, както знаете, се преодолява лесно, особено с мотор. Веднъж навлязъл в неоновия полумрак се изкуших да навъртя газта докрай, и да изредя няколко скорости докато стрелката на оборотомера стоеше в червената зона – е няма такъв кеф – акустиката в подобни места е разкошна, а рева на Тигъра ми изпълни душата. Излязохме на панорамния път около морето – през Кап Дай и Сен Жак Кап Фера. И тук пак се почувствах филмово – пред красиви сгради с червени килими и костюмирана охрана, струпани луксозни автомобили, хора с официални облекла, дами по каталог пушещи красиво и всякаква снобария, във всякакъв вид, неща познати ми само от екрана, а сега на една ръка разстояние. Или на един нос – аромата на скъпите парфюми се преливаше и усещаше дори докато карах. Друг свят, наистина... В Ница влязохме по здрач, и след известно колебание спряхме на един площад ( „Гарибалди” ) да отпочинем, че пак се бяхме надскочили. Мястото бе пълно с хора а сградите еднотипно оформени, стори ми се че част от прозорците са нарисувани – 3D , със светлосенки и арки, и споделих с Емил, а отговора бе:
-Ти си нарисуван – беше се сдухал нещо. След малко го гледам как се опитва да фокусира и да мълви „ Бах мама му, верно са рисувани!”.
Интересно архитектурно решение наистина. Вече по здрач поемаме към базата, ГПС се бе съвзел, ( поне светеше ), но явно си бе в будна кома, защото вместо да изминем 500 м напред, ни завъртя 5 км бонус докато излезем на нашия път. По тъмно спираме в криминален квартал на криминална бензиностанция да заредим до горе. Отивам да платя а продавачката ми говори нещо неразбираемо зад бронираното стъкло. Показвам и картата, тя слага терминала в нещо като кутия ( в банките ги ползват ) и ми го пробутва чрез чекмедже. Зачудих се за колко време ще довтасат местните GIGN ако си смъкна бонето и изкрещя някой стар комунистически лозунг в микрофона, но предполагам нямаше да разберат чувството ми за хумор, та го спестих, може пък само на мен да ми бе весело. В девет без пет влизаме в къмпинга, паркираме и се настаняваме на нашата маса до кафе автомата да хапнем, пийнем и насладително да обсъдим деня. Докато си говорехме, покрай нас мина четящата французойка с кръшна походка и произнесе:
- Бон соар...
Емил със светнали очи ми вика:
- Доживях французойка във Франция да ми каже това...
Аз се смея, но не казвам какво ми дойде веднага на ум. Всъщност си мислех „ Внимавай да не чуеш същото на ушенце, докато си легнал в палатката, но гласа - мъжки...”, визирайки нежните еднополови създания в съседната нам палатка...
СЛЕДВА...