Сен Тропе или до там и обратно - мото пътуване 2015
Автор: Георги Георгиев
Писането е по трудно от описаното, така че шанса да завърша това нещо скоро е минимален...
Мотопис 2015
В главните роли – Емил от Варна и Аз, подържаща роля – Асен с БМВ то, и няколко други, за които ще спомена вероятно.
Наближаваше времето на дълго планираното пътуване до Турция. Всичко уточнено, дори по хороскоп – маршрут - звездите се усмихват, финанси-звездите се усмихват, време-звездите се усмихват, реалност-звездите направо си умират от смях... Дори хванах предаването на ясновидката Дора по ТВ то, докато диктуваше ритуал против болести, лоша карма и безпаричие...
Но, плановете вече не са като едно време. Не тръгнахме. Отложихме го с един месец, а температурите вече не позволяваха приятно пътуване по плануваната дестинация.
Емил се предаде, и трябваше да взема нещата в свои ръце. За начало , понеже подозирах, че искаше да ходим в Турция, понеже му е по близо, погледнах картата и зачеркнах всичко вдясно от Видин, в посока Варна. „Е са ще види той ...” – мърморех си докато игнорирах цялото източно земно полукълбо , от географска дължина 22’50”.
Така, вече ми бе по лесно, оставаше да си намеря крайна точка в западното. Нещо готино... Хем да звучи добре, хем да изглежда добре, хем докато ида до там, да има какво да видя, хем да не съм ходил, хем да мога да си позволя всичко това. Докато блуждаех насам-натам в гугъл мапса, погледа ми се спря на Сен Тропе. Хм... пътя до там включваше като че ли всичко – планини, ферибот , море, проходи, различен тип природа и най-вече бе в диаметрално противоположна на Варна посока. Ол инклузив. Пуснах едно рулерче да видя на колко км е по права линия, умножих по 1.5 , някъде около 5000 км дойдоха, и реших – отиваме в Сен Тропе!
Вече имах цел и посока ,сервирах това на Емил , и го оставих да действа с детайлите, формалности не ме вълнуват. За статистиката плана, международно изглеждаше така – през Сърбия, Босна&Херцеговина, Хърватско, ферибот Сплит-Анкона до Италия, Сан Марино, Франция , Монако, пак Италия , поглеждаме към Швейцария от един проход, после Словения, Хърватско , Сърбия и сме си вкъщи. Пътя мааалко на зиг-заг. Това в рамките на 2 седмици макс, понеже, защото и т.н...
28.06.2015 г.
Бяхме се разбрали да се чакаме пред хотел във Видин, в 15 ч., нямаше изненади - Асен бе точен, Емил-не. „Звездите идват последни!” ми вика... Ти да видиш... изненада ме, не го знаех, тцтц . Температурата 36 ц, ние всички облечени в стил „Мен ин блек”+якета и ръкавици, красота. Разбра се, че само аз щях да пътувам с компания – бях вързал с ластик мечето Пухър на задната седалка. Тая снимка загатва достатъчно идеята.
Облякохме КАТаджийските жилетки, заредихме на близката бензиностанция и се отправихме на път. Минахме границата набързо, и седнахме в Зайчар да хапнем, а и да се обадя на Саша – мой приятел от пътуванията по Сърбия , трябваше да спим при него. Не ми вдигна, а имахме среща в 18 ч. Проблема бе, че не се разбрахме по наше или тяхно време... Соломоновски реших да сме на мястото около 18:30 – или ще подраним половин час, или ще закъснеем, но е малко по поносимо като че ли. Пътя до Парачин е много хубав, с нов асфалт, стигнахме бързо, Саша ни чакаше на бензиностанцията, заведе ни в една хубава къща, и се настанихме. Бяха предвидили две стаи, с две спални... супер, ама ние бяхме трима мъже. Що все така ни върви, се чудех, гледайки самодоволната физономия на Емил, докато се барикадираше в едната стая, за нас остана другата. Явно не познаваше Асен, той винаги е подготвен за всичко – извади си шалтето, и си оформи един креват на пода невъзмутимо . Убеден съм ,че той бе по добре подготвен от мен, за цялото ми пътуване, макар че идваше с нас до тук просто да се повози и да ни изпрати....
Изкъпахме се и излязохме да се разходим. Парачин е среден по размер град, и на мен основно ми бе известен с това, че тук е изхода от магистралата и пътя към нашата граница.
Домакините - в ляво, спътниците - в дясно.
Друго което съм запомнил е китайския ресторант “Hong Hui”, намиращ се срещу площада, не съм го посещавал, предпочетох да ям бюрек тогава, но мисля да се отбия някой път.
Обиколихме центъра, и отново основната разлика която откривах между нашите градове и тия в тая посока бяха хората – многолюдно и шарено – някаква традиция си е да си се разхождат вечер по мегдана, Видин по това време например изглежда запустял – освен общинското куче Мечо и компания, няма много движение из централната част на града. Прибрахме се , бяха дошли гости от мотоклуб „RW”, и заседнахме на бира и ракия.
Приятна компания, приятни хора, и невероятни домакини. И те бяха попътували доста, често минават и през България, надявам се да се виждаме често и за в бъдеще. Останахме до късно на масата, и после поразмекнати от алкохолните комбинаци и лакомствата на масата се отправихме към леглата.
29.06.2015 г.
Наспах се чудесно, предполагам и Емил, за Асен не съм сигурен. Закусихме обилно, домакините ни бяха взели бюреци, почти изядох един – толкова блажно нещо сутрин си е изпитание да го погълнеш. Дъвчех бавно и насила, пиейки йогурт след всяка хапка. Саша ми обясни , че добрия бюрек се познавал с капките мазнина, които се стичат по устата ти докато го ядеш. Тоя определено бе добър , но се надявам да не ми е личало по описания начин.
Потегляме в параден строй към Ягодина, там щяхме да се разделим, града е близо, 20 тина км северно. Пред един търговски център спряхме да се сбогуваме – същинската част на пътуването започваше. Асен за вкъщи, ние – за Сараево. За разлика от предишния ден, времето бе мрачно, а облаците подозрително се събираха в западна посока, предугадили на къде ще тръгнем. За всеки случай се привеждаме в дъждовен формат, както се оказа после – не напразно.
Избраният път до Крагуевац е тесен и хубав, макар да е малко омотан, особено влизането в града. Заредихме бензин, и после се отправихме отново на запад. Времето ... абе тук-там дъжд. След Ужице си имаме пит-стоп отпреди на една бензиностанция, и пак спряхме, да поседнем на същата маса на която бяхме и преди година, пак с моторите, пак на път.
Спомени... хубаво е след време да се върнеш на места , които си посетил. Тогава някак си ти светва лампичката колко бързо минава всъщност времето, и изникват много въпроси в главата и сърцето, а лошото е че няма отговори, или не ти харесват всъщност.
От тук натам пътя ставаше по интересен, вие се в планински терен, около нещо средно между река и язовир, с много заведения и места за отдих. Подминаваме кръстовището за Черна гора през Златибор, и скоро се озоваваме в парка Мокра Гора, която оправда името си. Там се намира Дървения град на Е.Кустурица, селото се казва Мечавник, аз все си го минавах транзитно, ама тоя път пуснах десен мигач и се качихме до горе да го видим. Паркирахме моторите, не се плаща, и в тролски вид се отправихме към входа, грейна и слънце. Таксата е 1 евро ако не се лъжа, атракциона представлява нещо като вилно селище, на хубаво панорамно място в планината , дървени къщи с ралична форма, и малки, тук там павирани улички, с атрактивни имена. Прилагам снимков материал.
Границата е близо, от сръбската страна минаваме бързо, на Б&Х обаче проблем. Подавам аз лична карта, а оня ме поглежда намръщено и вика:
-Не е достатъчно!
Вадя талон . Тц, пак не става. Зелена карта . Пак не... Порових за задграничния паспорт и му го връчих триумфално с победоносна усмивка, но...
-Нестава! Няма никаква прилика !!!
Дали от дъждобрана който ме запарваше , не знам, но ме изби пот. Викам му, с един тон по високо от нормалното ми мърморене:
-Е каква прилика повече бе , аз ако заприличам на снимката от паспорта си...
-Не ти бе, той... – и ми посочи мечето вързано с ластик на задната седалка. Погледнах изненадано Пухър , който си седеше невъзмутимо, и въздъхнах с облекчение. И това доживях, митничарски хумор...
Разделихме се с духовития с усмивка и пожелание за приятен път, и след по цигара стартирахме за Сараево. Разкошна природа и добра настилка, на Вишеград спряхме да снимаме моста над Дрина и Камен град, който, няма да се сетите, та да ви кажа, че е на Е.Кустурица... Саша ми беше казал за него. То самата история на създателя си е странна - босненец, мусюлманин, приел християнството, сега живеещ в чужбина, космополитен тип. Дървен град в Сърбия, Камен град – в Босна. За това го обичат и мразят сходен брой хора в бивша Югославия, в тия региони противоречията са залегнали зад всеки камък, завой и личност. Там е роден и един нобелов лауреат, открийте сами кой е той , а може и за историята на моста да погледнете.
На заден план Камен град.
Тръгваме едновременно със започващия отново дъжд, Емил си монтира и камерата, той е по технологичен тип, аз се хванах още в началото че ме мързи да снимам, въпреки че носех два апарата, нещо егоистичния подход при пътуванията ми взе да се надделява.
Тунелите са повече от 50, неосветени, прокопани в скала , маршрута е атрактивен , красиво е и приятно за каране, а някъде към средата , издебнахме временното примирие небе-земя, и хапнахме по една консерва. Ако не се лъжа на това място ми бяха писали акт преди години, 20 евро . Евро=км превишена скорост...
Застудя осезаемо, пуснах си и подгрева на ръкохватките, а на 15 тина км от Сараево спряхме, че вече бяхме мокри и премръзнали. От устата ни излизаше пара при дишане, което значеше че температурата е едноцифрена. Ей за това ги обичам тия пътувания с мотор, предлагат толкова много grin emoticon …
Набелязания хотел бе в старата част на града, още в началото, до сами центъра. Преди години спахме там за смешни пари, сега се оказа че е станал звезден... поне с осем звезди, съдейки по осемкратно увеличената цена за нощувка. Изнесох лекция на Емил , за особеностите на града, под кротко валящия дъжд, обясних му защо има толкова много гробища наоколо, и как разкошното панорамно разположение на града е било ползвано по време на войната – от накацалите по хълмовете къщи снайперисти са си отстрелвали хора, като за разнообразие е ползван минометен и артилерийски обстрел срещу жителите. Следите си стоят по сградите още. Срамна страница в историята наистина. Тръгнах да обикалям за хотели, има на всеки метър, най-евтиния бе 82 еу за двойна стая. До осем звездния имаше пансион, там намерихме стая за половината пари.
Вкарваме моторите в паркинга, и почваме да разопаковаме. Изведнъж се чува гръм, ние не трепваме... Втори , много по силен, и всичко се озарява в кърваво червено. Емил нервно и рязко поглежда нагоре, аз бавно, стараейки се да изглеждам незаинтересовано, също. Заря...
-Мамка му, много тематично ми идва тая стрелба – изпъшква Емил.
Изкъпани, в добро настроение, поемаме на нощна разходка. Обменихме местни пари - конвертабилна марка - курса е 1:1 с бг лева - навремето е фиксиран към германската марка, така че от към цени все едно си си в нас, не се налага да смяташ.
Държавните разходи - на показ. Иска ми се да видя това табло и в нас, на сградата на министерския съвет...
Спомен за ужаса на войната.
Писал съм и преди, пак ще се повторя. Сараево е град , който трябва да се посети. Не е далеч, а всъщото време предлага много и различно усещане. Старата централна част е изпъстрена с тесни калдаръмени улички, кафенета и дюкяни, и е с ориенталски облик, новата е с европейски вид, между двете даже за символика има разделителна линия с надпис. Хора от всякакъв калибър и вид щъкат, всякакви модни и религиозни тенденци се преплитат. Докато крачим по чаршията, Емил ме пита що всички пият кафе. Особеност някаква местна му викам, знам ли аз...
Обиколихме качествено и дойде момента да се насладим на местната скара – кебабчета(чебапчичи), завити в нещо като пита, нарязан лук , подправки. Сядаме усмихнати , поръчваме, и какво е всичко това без „Сараевско пиво”, предчуствах нирвана направо.
Поръчвам аз , но...
-Няма бира ! – казва сервитьорката намръщено и със строг поглед.
-Моля ??? – добре, че се държах за облегалката на стола, да не подскоча.
-Рамазан е, не може алкохол.
-WTF? – ми ние не сме от сектата, дай ни бира ...
-Не.
И така , за първи път в живота си ядох кебабчета с фанта портокал, и се питах екзистенциално, на къде върви тоя свят, и то в 21 век, Европа, планета Земя, Млечен път и т.н...
Сдъвкахме набързо иначе вкусната вечеря, забравихме да оставим бакшиш, сега като се сетя, добре че благоволихме и да платим. С нервна крачка повеждам Емил към близкия магазин, да видя и там ли е рамазан, и с облекчение установявам че витрината с бира не е заключена. Докато не ме е спрял някой грабвам едно „Сараевско” и го тропвам на касата победоносно. След това блаженно усмихнат, си отварям кенчето насред центъра, и отпивам шумно, оглеждайки се триумфално наоколо. Пиещите кафе се правят , че не ме виждат и не реагират, а на мен ми е все тая.
Не бях изпил още бирата, и през прозореца на едно заведение виждам две девойки се награбили на бара, интимно, така да се каже... Това в старата част. Викам му на Емил:
-Ела бе, ела да видиш !
Не пожела. Твърдеше че алкохолно-културния шок ми е дошъл в повече... Едва ли ми се е сторило, не вярвам да е от бирата, може би нещо се натрових с местните кебапчета, знам ли.
Преди да влезем в хотела спрях и направих малко панорамно видео, с музикален съпровод от местната джамия, след което се качих и позиционирах хоризонтално в леглото, съблюдавайки посоката изток-запад за по-добър сън.
СЛЕДВА...
<< Пътеписи | Сен Тропе или до там и обратно - мото пътуване 2015 Част II >>