Balkan adventure therapy tour 2014 - ЧАСТ II
Ден 4
Албания, Македония….
Станахме рано, почнахме да събираме багаж без да кажем все още на домакините ни, че ще ги лишим от нашето присъствие. Поръчах си кафе, 2 евро …да им се подмажа малко да не ревнат, че си тръгваме по-рано. Приготвихме се, съобщих им. Приеха го с безразличие. Изминахме отново трите километра ънсърфейсед роад за последен път и отпрашихме към Македония. Спряхме в Янина за по кафе. Сервитьорката не беше от най-похватните и разпиля леда върху Гошо, който по-късно през деня се сдоби с пътешественическото си име Vikos “The Gavros” Geogre Но това е една друга история която предполагам, че той ще застъпи в неговия мотопис. Та караме си ние яко …с около 90км по един широк и хубав път, кефим се. И изведнъж в нищото КПП Албания, ъ!!! Спираме споглеждаме се, кво е тва??? Вадим картата гледаме, няма такова на нея. Точно 3мин. ни трябваха да решим. Това не е “нашето” връщаме се. Никой нямаше желание да удължава албанския преход. Спряхме на една дебела сянка да хапнем по консерва родно производство и пак газ. От тук нататък Гошо все губеше по-нещо от багажа си. В един момент се чудех вече дали ще се прибере въобще с някъкъв багаж. Уцелихме даже правилния път и попаднахме отново в планината. Трябваше да видим каньона Vikos Gorge.
Vikos Gorge е най-големия гръцки каньон. Вписан е в рекордите на Гинес за най-дълбок. Странното беше, че е само на 10км от главния път и не се вижда, а е огромен.
Продължихме по план, и попаднахме на невероятен път. Много добър асфалт, дълги, широки и плавни завои. Трафик почти 0. Почти 0 защото настигнахме един камион. Е, тоя камион как караше самооо. Гошо, кажи им. Спряхме на едно кръстовище да отморим и тунинговаме на Гошо мотора. Забелязахме, че много хора са си написали имената по табелите, решихме и ние. Ама на гръцки, да не ни хванат
Идеалното прикритие, изглежда сякаш го е писал византиец завършил 4ти клас с голям зор.
Скоро след това наближихме албанската граница, заредихме до горе на една бензиностанция, не се знае в Албания как е. На границата албанците почти ме впечетлиха със знания по чужди езици. Направих опит да питам за работното време на КПП на другата граница с Македония. Не ми се получи, Гошо да разказва подробности. Влизаме в страната и ни посреща тая бензиностанция “Кастрати ойлс” хмм… и за некви лубриканти става въпрос на табелата…. Дали да търсим символика някаква…..
В Албания полицията е често срещана. Имам в предвид тяхните “КАТ”. Аз лично изпреварих поне на два пъти колона в забраненото и точно пред тях. Слънцето ми светеше в очите и не ги видях отначало. Направо ми се дръпна @*$%§$№€% като ги видях. Те упорито се правеха, че не ме забелязват. Това ме устройваше, разбира се не съм прекалявал. Привечер пристигнахме в Поградец на брега на Охридското езеро. Гошо вече пееше “Македонско девойче” ( пееше е доста смело казано ) с пълно гърло от където трябваше да преминем в Македония. На излизане от Албания грижи нулеви. Снимки на ничия земя, бъзици, македонско девойче отново…. На влизане в Македония обаче стана интригата. Вече беше към 9ч нашенско, един час назад при тях. Баш си се мръкваше. И македонеца като каза на Гошо твоята гражданската неважи, неможеш да влезеш! И се ококорихме. Първа по сериозна спънка. Оставам на Гошо да си развие причините за оставането му в ничия земя.
Моментното щастие на Гошо
Ицо
и аз неособенно щастлив, сякаш съм знаел…
След около час, тюхкания, проверки на зелената карта. Резултата беше ясен, не важи ЗА НИКЪДЕ! Освен Сърбия, но за там и не трябваше. Без малко да изпаднем в екстаз. Казваме дай ще пишем тук друга. Нестава! Пускай ни да отидем да спим в Охрид и там ще напишем, пак отказ. И с`я к`во!? Македонския митничар със своя бегъл опит за хумор “ми ше преплува езерото до отсреща” съвсем ми опротивя. Пушим, мълчим всеки си мисли нещо. Гошо предлага аз и Ицо да идем до Охрид да спиме там ( разтоянието е около 30км ) да го разгледаме сутринта, и в 11:00 по обяд да се срещнем на първия хотел в Алания ( на около 500м от КПП ). Споглеждаме се с Ицо, става. Преди да се разделим, предлагам на Гошо да тръгне към албанците, аз ще пуша една цигара и като мине да звънне, да е ясно че е Ок. Тъкмо допушвах фаса и гледам той се връща.
С нескрита ярост - албанците не ме пуснаха! Мамка им №$%€§*()_№)**@!!!!
И що, питам аз, ми щото македонците са ме върнали и те немогат да ме пуснат.
Ъъъъъъ!!! Ей, с`я си еба майката…!!! Направо ми висна ченето. Нали преди малко минахме от там……
Отиваме пак при македонеца да оправяме нещата. Оня почна , ще си загубя работата немога да ви пусна тинтири-минтири. Добре де, викам му аз, ние кво да правим??? Нито напред, нито назад! В ничия земя. Ония се помотаха и решиха шефа им да дойде с нас при албанците и да им каже да ни пуснат. Отиваме и албанците изведнъж проговориха македонски, английски най-вероятно и български. А ние си ги псувахме откровено на български. Почнаха едни препирни ама ние, ама вие и т.н. В крайна сметка се разбрахме да ни пуснат ние да идем на другото КПП в Албания на 20км по-нагоре на езерото и да напишем застраховка. Обадиха се на полицаите трима български моториста, единия без зелена карта да ни посрещнат и т.н. Тръгнахме ние и спряхме на 50м от КПП и Гошо вика, кво ше прайме. С Ицо се споглеждаме, майната му на Охрид, някой друг път. Ок, тогава да ходим да си вземаме хотел и да ядеме че сме умряли от глад. Спираме на първия, некъв тузарски. 10 евра нощувката. Без време взех да свалям багажа. Хотела наистина се оказа добър. Метнахме си по един душ и излязохме да се разходим и вечеряме. Майната им и на албанците, и на македонците…. и на македонско девойче. Стори ми се, че и Гошо и Ицо така мислеха. Седнахме в едно заведение на брега на езерото, след около 5мин толернас за келнера, той не дойде и ние сменихме заведението. Все пак ние бяхме втората заета маса. На следващото се наядохме мъжката за некви дребни и се прибрахме да спим.
Ден 5
Пътят към Будва
Станахме в учудващо добро настроение, събрахме багажа и слязохме в ресторанта да проверим дали случайно не ни се полага закуска. Не ни се полагаше. Излязохме в лятната градина на ресторанта и се изненадах много приятно. Имаше изкуствено езеро с много, ама много риба, лебеди, патици и май юрдечки, за тях не съм сигурен.
Барото Vikos “The Gavros” George
Градината
Поръчахме си зкуска и отворихме картата да начертаем дневния маршрут. Няма да позволим дребни спънки да помрачават, тура. След около минута-две до пет, Будва къмпинг “Маслина”
По кой път питам аз, Гошо ме поглежда въпросително, то в Албания има само един бе!
ХА - ХА - ХА
Привършихме със закуската, изпихме кафето и потеглихме. Първоначално пътя изглеждаше добре. Езерото в дясно, разни постройки отляво, бункери тук таме, че и по-често. Така и не спрях да ги снимам. Имаше толкова много, че си викам аре на следващия и така докато свършиха. Гошо трябваше да зареди бензин, а и имаше некви албански пари ( така и не запомних как се казват ) които искаше да похарчи. Спираме на една бензиностанция, излиза един гологлав и брадат и само като го видях разбрах, че на Гошо няма да му хареса цената. Така и стана в последствие. С течение на времето пътят преминаваше през различни места и трансформации. От добре асфалтиран и широк ( за много кратко ), през двулентов с много дупки, само дупки, до насипан с фракция. Точно там седяха едни и го поливаха с вода. Получаваше се уникална кал и дупки пълни с вода. Поне прах нямаше. Това даде и яснота за автомивките през 200-300м.
Да не си помислите за стандартна автомивка като нашите тук. Там са некъв паянтов навес, на доста от местата само площадка. И един-двама с кофите и маркуча мият. Трафикът. Трафика беше меко казано ужасен. УЖАСЕН! Викам си, ще свикна колко са те 250км и цял ден пред нас. Все трябва да има някаква логика в движението. Да, ама не! Особенно в градовете трябва да си егаси извратеняка, че да намериш логика в движението. Двулентов път с три колони коли в посока и естествено неподредени. Всеки се натиска, предисмтво имат тия с джиповете и камионите. Може да съперничи на Делхи и Шанхай без проблем. Елбасан беше само бегла прелюдия за това което ни очакваше в Тирана и остатъка от пътя до границата с Черна Гора. Между другото строят магистрала от Елбасан до Тирана, но не е готова още. Не пускат да се минава от там. След Албасан следва качване в планината по едни серпентини, щеше да е приятно, ако от там не минаваше целия международен трафик. Не е необходимо да напомням за задръстванията. Беше станало около 13ч и преваляхме планината и спряхме за лека почивка, по един фас и вода.
Няма да коментирам изгледа.
Може би от гледката, или щото минахме през град/село Qakes комбинирано с асоциаци за разни “фърст пърсън шутъри” от сорта на Quake, Doom, Unreal, слънцето и незнам и аз какво започнахме да бъзикаме и лигавим отново. Спонтанно ни се получаваха нещата. С наближаванато на Черногорската граница настроението се повишаваше. Оказа се за кратко. Тръгнахме, отново задръствания, трафик. Не може да се кара. Моторът ми работеше в некви невероятни температури. Молех се, да не хвърли всички води и масла. За това пуснах по инерция надолу. Забелязах, че и Гошо така беше направил, за Ицо незнам караше след мен. И както си се возя, гледам Гошо рязко се откъсва в ляво с Македноско девойче на уста, така “пееше”, че човека пред нас в колата се стресна. Изпревари двама, голям успех. Ние след него, без да пеем. На влизане в Тирана спряхме на една бензиностанция да заредим. Ицо прояви самоиниациатива и си изми мотора. Не след дълго обаче, ни заваля. Излязохме някак си от Тирана и като се почна отново трафик и жега… Непрестанна колона в двете посоки, ТИРове, коли, каруци, селскостопанска техника... пълна програма. Не след дълго ни писна и решихме да спрем за малко. Само да имаше къде обаче, от двете страни на пътя имаше постоянно някакви колиби, автомивки, гумаджийници, складове, катуни. Тук таме съмнително луксозни ресторанти. В един момент видяхме един черен път, обаче от ляво. С голям риск пресякохме насрещното и спряхме там. Направо слезнах от мотора и легнах на пътя. Уточнявам - черния. Бях се изнервил почти до краен предел. Ицо направи по едно студено нес кафе за разпускане. Хапнахме некви консерви. Вафла за десерт. Цигара.
Трябваше да тръгваме, ама на никой не му се тръгваше. Обявихме 30 минутна готовност. Както си блеем, минава некъв дядка с колело и бая багаж, от тия пътешествениците. Като се сетих ние през какво минахме и него какво го чака, ми стана леко жал. Ама той си го е пожелал. В тоя момент Гошо вика, тоя е скучаещ милионер, ексцентрик. Няма логика инъче да отдели толкова време за мотане. Поне два дни има да минава само Албания, пък знаеш ли от къде е тръгнал. Погледнах го ( Гошо ), стана ми смешно и бисерите се почнаха. Естествено всички бяха за сметка на човечеца. Няма да се впускам в подробности, щото извадени от контекста и събитието няма да имат желаната тежест. Само ще вметна за сравнение на състоянието на петата ми в момента и неговия задник, серпентините, баира който му предстои и те такива. Готовноста изтече, метнахме се по моторите и отново в трафика. По едно време т`ва движение спря. Не върви мамка му! Добре, че позахладня, малко преди да завали естествено. Не издържахме, и малко по-малко в насрещното където може изпреварвахме. След около 10-15мин виждам причината. Траурно шествие и най-отпред катафалка. Егаси. Тоя човек със сигурност е имал най-голямото изпращане. Изпреварихме и нещата сякаш се пооправиха. Наближавахме границата и вече нямах търпение да се измъкна от тая лудница. Беше станало към 17h и местните си прибираха добитъка, да обяснявам ли къде вървяха животните? Взе и да ръми. Идилия… крави, овце, кози, магарета всичко на пътя. Кравите с тяхните €%$€%№$@§ допринасяха за аромата и качеството на пътната настилка. Малко преди КПП ...виждах го вече, един ТЪПАК албaнски си беше вързал вилата перпендикулярно на колелото с рогата към пътя. И се рееше по пътя като волна пеперуда. Идеше ми да спра, да слеза от мотора и да му забия вилата отзад…. няколко пъти. По-късно се сетихме и вица за каруцаря с косата дето го изпреварвали мотористи без глави. Стигаме КПП сваляме каски, ръкавици. Давам си документите, оня ги гледа. След малко ми ги връща. Качвам се на мотора и тъкмо да запаля митничаря излиза и вика Емил, Емииил. Единствената ми мисъл в момента беше колко дълго трансгранично уили мога да направя. Малко по-късно като спряхме Гошо ми каза, че това се е четяло в очите ми. Оказа се, че Албански и Черногорски митничари са в едно помещение и Черногореца е искал моите. Олекна ми сериозно. Минахме!!! Ура!!! Спряхме на 50м от албанската граница да се напсуваме на воля. Цигара, още малко псувни по адрес на албанците. Вода. Облякохме дъждобраните и газ към Будва. До къмпинга си ни валя качествено и напоително.
eye of the storm
Пристигнахме, опънахме палатките. Решихме да хапнем, и да идем да разгледаме нощна Будва. След малко ракия, повечеко бира и отново завалялия дъжд, гледането се отложи. Наблегнахме на още бира, бъзици, лични нападки и хилене на пълен глас и всяване на смут в почиващите до среднощ. Макденоско девойче също. Тази песен се беше превърнала от самосебеси в естествения саундтрак на пътуването. По някое време решихме, че поне морето можем да идем да видим или по скоро си търсехме си оправдание да купим още бира. Разходихме се, тъкмо се прибрахме и пак заваля. Изпихме си бирите и легнахме да спим. Само на мен ми се получи. Другите двама се бяха наводнили качествено.
Ден 6
Жабляк
След сутрешния разбор и проверка на времето се оказа, че и на където да тръгнем ще вали. Да останем, пак ще вали. Като ще ни вали поне да е като хората. Поемаме към Жабляк, високопланиснки курортен град. По-високо от него няма. Преди това разгледахме Будва.
Остров Св. Стефан
Стара Будва
С Ицо не бяхме ходили в Дубровник и решихме да отидем да го разгледаме. Поради проблемите със зелената карта на Гошо, той нямаше да идва. С него се разбрахме да се чакаме някъде по пътя и заедно да продължим към Жабляк. Тръгнахме, отново зверски задръствания. Дъжд и слънце се редуваха през 20-30мин. Влагата също беше на ниво. Кеф. Който е карал с дъждобран на слънце знае как се чувстваш в него. За тези които не знаят, най-близкото описание е “свинско в собствен сос” Стигнахме до Котор, няколко снимки и отново дилемата какво да правим?
Вярно, Дубровник е близо, но с тоя трафик основно от автобуси на границата колкото и да са бързи ще ни отнеме час докато минем. Там час-два и времето никак не се връзваше. Отново завалялия дъжд ни помогна с решението. Дубровник… някой друг път, но не и сега. Ицо малко се скофти, за втори път не му се получи. Шанс.
Котор
Спряхме на едно заведение, звъннах на Гошо, че сме се отказали от Дубровник, да идва и да цепим нагоре.
От там се откриваше приятна гледка
По пътя нагоре, отново дъжд. Спирахме тук-таме. Тук някъде вече бях много благодарен на решението си да монтирам дръжки с подрев. Веднъж ми се наложи до сега да ги пусна и си ги ползвах с кеф
Beastie boys
Привечер пристигнахме в Жабляк. Температурата беше около 15 градуса. Щяхме да спим в къща за гости, Гошо беше стар познайник там. Още с пристигането собственика Бай Жоле извади ракията и наля мъжката. Викам му неща, няма неща ще пиеш. Поглеждам Гошо, той ми казва тука е на чест, трябва да пиеш. Сега като се замисля май ме завъртя нещо. Пих, умрял от студ и на празен стомах почти ме занули веднага тая ракия. Поне и те пиха, за собствено успокоение. Разхвърляхме багажа, простряхме мокрите дрехи из стаята и си вземхме горещ душ. Първо Гошо, после аз. И докато Ицо се тутка нещо хапнахме набързо и почнахме да правим разбор на деня. Ицо влезе да се къпе и след минута се чуха цветисти балкански майни. Излиза и вика, абе пичове няма топла вода. Ние се споглеждаме с Гошо и почваме да се хилм като ненормални. След малко, му казвам, Ицо, сега защо лъжеш толкова нахално!? Гошо провери, имаше топла вода, аз проверих пак имаше. Ти сега к`во ше ни мотаеш ли? При което Ицо онемява, а ние вече се превиваме от смях. След петнайсетина минути ще проверя да видиш, че има! Помотахме се още малко и злязохме да напазаруваме от местния хипермаркет бира, храна, бира, разни други и бира. Прибрахме се хапнахме и се отадохме на поредния дневен разбор, хилене, бъзикане, бира и писане на няколко от опорните точки за пътеписа на Гошо. Абе… скука.
Жабляк, както се вижда в един чудесен юлски ден
Некви местни бекове/пустиняци…
Ден 7
Почивката
Понаспахме се прилично. След сутрешната проверка на синоптичната обстановка се оказа, че отново навсякъде ще вали. Проверихме на няколко сайта, все едно и също. Еми тогава… да се пооблечем по дебело и да ходим да пием кафе някъде. Пеша. Седнахме в едно заведение на центъра, поръчахме кафе и почнахме да се чудим к`во да правим. Понеже радиатора беше до мен, по инерция си сложих ръката върху него. А! Работи! Егаси и месеца Юли. Та чудим се ние кви да ги вършим, ясно е, че ще останем още един ден, ама кво да правим. По едно време изплува идеята да си наемем рент-а-кар и да обикаляме с нея. Да си спестим мръзненето. Не съм сигурен кой предложи, едва ли е Ицо той не е в състояние да измисли такава перверзия. Мотористи на пътешествие си наемат рент-а-кар щото им е студено ха-ха-ха. Но пък и тримата я удобрихме. Прибираме се в къщата и питаме бай Жоле-хазяина откъде да наемем кола. Той ни погледна въпросително, и пита къде искате да ходите? Ние, да се помотаем наоколо. Почеса се и каза след един час тук, ще ви закарам с буса. За пари никой не отваря дума. Идеално. После се замислих, тоя човек не ни познава, черпи ни с ракия веднага щом ни видя, изсуши на Ицо дрехите в собствената си сушилня, даде паролата за нета, държи се доста свойски, сега и ще ни вози насам-натам. В нито един момент не е ставало въпрос за пари. В крайна сметка да не се получи сериозно извозване. Споделям на Гошо, той ме окуражи с неговото “ми незнам” аз само преглънах. В уреченото време бай Жоле ни събира, мятаме се на буса и започва панорамната обиколка. Обиколката с бус и местен шофьор си има своите плюсове. Обясняваше като професионален гид само, че с повечко нецензурни думи и на черногорски / сръбски / историята на местата покрай които минавахме. На мен ми звучеше доста забавно, нищо че отбирах на десет думи една.
Историята на този връх беше доста интересна. Немога да я пресъздам толкова цветисто колкото звучеше на сръбски, надявам се Гошо да успее. Става дума за местна мома и влюбен овчар. Тя не му пускала той и давал зор бла, бла, бла занеси ме на оня връх, оня я занесъл. Тя си разкъсала фустите и казала “Давай” оня нещо неможел. Накрая завърши с “ебем ти пичку матерни”
Кратко видео на темата
Отидохме до билото, снимки и хайде наобратно. Времето се беше пооправило. Даже слънцето се показа. Стига возене, време е да изкараме моторите. Така и направихме. Прибрахме се и хайде по моторите за локален и непланиран трип. Помотахме се час, два три. Снимки тук-там,
На Гошо му отесня пътя, и тръгна да катери върхове
В нищото намерихме и тази църква
Черното езеро
и се прибрахме да напазаруваме разни неща, събираме багаж и планираме следващия ден. Отново гледаме картата, прогнозата, картата, прогнозата. Отново дъжд. Навсякъде. Гледаме, чудим се…. то е явно, че плана е объркан. Гошо ме пита, ходил ли си в Белград имам приятел там мога да му звънна да се видим и да ни ориентира. Околовръстното брои ли се, питам аз? Той, …ми не. Тогаз не съм. Значи отиваме. Плана е готов. Не след дълго пак се почнаха едни бири, едни чудеса и така до сред нощ. Определихме часът на ставане и тръгване и легнахме.
Ден 8
Към Белград
Въпреки, че предната вечер бяхме определили час за ставане, Гошо беше решил да ни събуди час по рано с ”For whom the bell tolls” мнооого идейно. Реших, че ще му го върна някак си, няма начин. Лека закуска, кафе. Дойде момента за плащане и края на моите страхове за некви големи сметки. Бай Жоле каза, 10 евро нощувката, другото е от мен. Супер. Излезе много свестен, препоръчвам! Ако, някога вятъра ме отвее натам, пак при него ще отседна. Времето беше слънчево и леко прохладно, гледахме да понаваксаме преди да завали отново. Деня си беше чисто транспортен, така че ни предстоеше основно каране. Кратки спирки за снимки, цигари, вода и бъзици.
Мостът над река Тара, Черна Гора
Снимката на моста не е моя, намерих я в нета за да покажа мащабите. Мостът е с пет арки, дълъг 365м и е висок 172м. Според Wikipedia.
На поредната вече не издържах и си отмъстих за ранното събуждане. От една бензиностанция бях купил стикер за скорост 70 и го залепих на мотора на Гошо. То пък взе, че му допадна. Не се почувствах напълно отмъстен.
….че и позира.
Ранния следобед вече бяхме в Сърбия където дъждът вече ни чакаше. Гошо водеше, аз нямах и най-малка представа от къде минаваме. Пак навлязохме в едни гори, едни серпентини отново. Сякаш до сега ни бяха малко. От дъжда асфалта беше станал отвратителен, все едно карах на лед. Пък уж съм с нови гуми. Всякакви тактики и кондики които съм чувал и пробвал за дъжд не работеха. На поредното спиране питах колегите как се държат тяхните мотори, отговора беше същия, ужасно! Средната ни скорост сигурно беше 30км/h. Та караме си ние кротко в дъжда и си псуваме в каските или поне аз, и решаваме да спрем отново в една гора на един кръстопът забравен от всички. Палим цигари и до нас спира някаква кола появила се от нищото. В нея двама, единия се кокори от вътре. Говори нещо, не го разбирам. Посочвам му Гошо, той знае местните езици. Говорят си нещо, не ги слушам. Оня излиза от колата и ме гледа, говори ми нещо. Казвам му, че не разбирам и не искам да разбирам. Може и да не е бил лош човека, но беше от тия хора дето ги виждаш за пръв път, но те дразнят, чак вътре в червата. А, и на всичкото отгоре беше пиян като мотика. Гошо му казва българин е, не разбира. Оня: Аааа българин, ке се пуцаме. И рязко се смени обстановката. Тримата се наострихме и само го чакахме да се мръдне малко по-рязко и да му пренаредим сериозно кокалите. Явно е било някъв нещастен опит за майтап, щото някак се поусети и смени темата. И той бил моторист, да ходим да пием той черпел. Абе я ходи намайкасив *§€%$№@. Малко по-късно Гошо ме пита, дали съм се уплашил. Ами да, упаших се, ама не от тоя, ами от това, че незнаех в тоя дъжд и тия гори колко още такива пияни с коли щяхме да срещнем. Както и да е, случката ни поотрезви и извади от апатията и умората която ни беше налегнала. Потеглихме към Белград, не след дълго вече бяхме там. Спряхме на една бензиностанция на входа, хапнахме квото имаше, кафенце, вода, цигари, Гошо инвестира в карта на града и планираше от къде да минем. В това време облаците отново се събраха над нас, чичката от бензиностанцията трескаво сгъваше чадърите и ние решихме да тръгваме. Разбрахме се с Гошо, да не се вре много из трафика да не се загубим, че аз с тия куфари не съм много маневрен. Пък и Ицо. Направихме прилична панорамна обиколка на града и се отправихме към Панчево на 15км от Белград. Спряхме пред една църква в центъра, Гошо звънна на неговия приятел Бобан, обясни му къде сме и след десетина минути той се появи.
Питаме го за некъв хотел или стаи под наем, оня железен, ще спите в къщи и толкоз. Ама ние сме трима и сме от седмица на път….. няма значение. В къщи! Съгласихме се. Заведе ни в тях, изкара си колата от гаража да приберем моторите. Човекът живее в средно статистическа къща, без излишен лукс. Съвсем нормално. Събра децата си в едната стая да освободи място за нас. Веднага масата беше сложена и ракията налята. Казвам му не ми се пие ракия, може сок, кафе, вода, бира… ма ракия…. Не след дълго бяха наредени пред мен в същия ред сок, кафе, вода, бира. Почувствах се малко неудобно, и се напънах да изпия всичко.
Вечерта бяха финалите на световното по футбол, излязохме на заведение да гледаме. Не, че някой от нас тримата беше футболен запалянко ама и ние с мъжете. Заведението беше доста прилично, даже май скъпо. Не ни позволиха да платим. Вече ставаше доста сконфузно. И решихме тримцата дружно, че е редно да оставим някакви пари за цялото удоволствие. Ама колко? Те сръбските са едни хилядарки, знаем ли колко. Да не се получи в един момент смешно, не, ами жалко. За това смятахме в евро, обменихме сумата и накарахме Гошо да ги даде, което всъщност не беше никак лесно. Ама той е стара хиена, знае как. Легнахме отново посред нощ.
Ден 9
Прибиране към вкъщи
Станахме рано, благодарение отново на Гошо. Нали се прибирахме вече и бях станал снизходителен, реших, че няма да му връщам жеста с номера от моя страна. Домакинята беше направила закуска, един голям поднос с около 20 пържени яйца, почти кило пържена наденица, голяма купа с домати, буца сирене пак около кило и кана сок. Хапнахме, тя ни загледа и вика яжте бе. Да ядем, да ядем колко да изядем. Пак ни поогледа и каза “ Слаби сте момцииии, слаби сте” Стегнахме багажа и тръгнахме, преди това обаче минахме през работата на Бобан да си вземем довиждане. Приятен човек. Маршрута ни за деня минаваше покрай дунава през Голубац, после Неготино, Брегово и Видин. По пътя отново слънце и дъжд, вече бяхме свикнали и не ни правеше впечетление.
Руините на крепостта покрай Голубац
Манастир Св. Георги, карай Неготино
В ранния следобед вече бяхме на българската граница. За добре дошли нашия митничар изрече заучените думи "я отворете тия багажничета да видя к`во носите” Спогледахме се с Гошо и двамата в един глас “Welcome to Bulgaria”. Оня погледна, премести една от торбите ми с премерен жест и каза “аре бегайте”. На Гошо мотора реши, че щом е вече на българска земя може да почва да си показва чалъмите и нещя да запали. Бяха му се разхлабили кабелите на акумолатора, малко “майката” и всичко се оправи. Пристигнахме във Видин, Ицо реши, че Елена не е толкова далече и може да се прибере направо и си тръгна. Аз обаче реших, че Варна ще почака и останах вечерта в едно хотелче в парка до дунава. На два пъти по висока цена от тузарския на охридското езеро. Да се чуди човек. Уж най-бедния град в Европа, пък тия цени… Как живеят тия хора там…. Вечерях в едно заведение на брега, за половин пържен шаран с варени картофи и две бири ми взеха като за “агне на чеверме” с каца вино. Абе верно тия голям “глад” ги гони.
Когато човек пропътува толкова километри, отсяда на различни места, среща се с различни хора, отношението, базата за сравнение е доста по-голяма. И като сложа всичко това на “кантара” родното ми се видя доста …. как да се изразя по-меко… сещате се.
На другия ден, тръгнах около десет.. Чакаше ме доста път. Бях решил да се прибера през Румъния. Ако, някой се зачуди защо, определено има защо да го правя. Пътищата са доста по-добри от нашите, бензина е по евтин с близо 10ст. Разрешената междуградска скорост е 100. И колкото и странно да звучи, шофьорите ми се струват по-толерантни. Това отново ме връща на предната ми мисъл….
Общо взето така приключи това балканско пътешествие. Както каза Гошо “Докато го чете някой, ако го чете, със сигурност ще се зачуди що за маршрут, идеи, безотговорност и непукизъм, както и още много неща бликат от него. Дълго ще е за обяснение, едва ли ясно, а и смятам, че не е особено важно – това пътуване си бе такова, и това е.” Ще добавя само, ако някой си направи труда да прочете и двата мотописа докрая, може би ще усети малка част от емоциите които преживяхме. Изкарах си наистина невероятно и благодаря на спътниците ми Гошо и Ицо за неповторимите емоции. Надявам се някой път отново да пътуваме заедно.
