Балканика 2014 - ЧАСТ IV
Прибрах се сам, по завоалиран маршрут. Вечерта отново посетихме магазина, и после употребихме и злоупотребихме с продуктите подобаващо. Преди лягане, настроих алармата за събуждане рано, с една любима песен...
Камбанен звън и брутално метал звучене ме изтръгнаха от съня, навън все още бе почти тъмно. “For whom the bell tolls” – Metallica (За кого бият камбаните) е доста извратен начин за събуждане, но работи безотказно, пробвал съм го в студентските си години, и ме връща във времето. Времето, когато вместо на занятия, малка шантава групичка с раници се отправяхме на някъде, с не много ясна идея, но с много желание за нови усещания, възприятия и адреналин. Ръчно изработени бънджита, с ластици от завод за гащи най-вероятно, алпийски въжета с изтекъл срок, седалки и оборудване, ушити от колани за кола. И всичко това, кристално ясно когато си надвесен над многометрова бездна от някоя скала или политаш от някой мост ... секундите в които опитваш новото, непознатото, превъзмогваш себе си и всичко което крещи в теб. Минало...
Сега просто исках да се събудя по-бързо, както и спътниците си. Определено успях. Викове от типа „Ти луд ли си бе!”,”Аре намали това бе...” и подобни го доказваха. Понеже бях докопал паролата на интернета на бай Джоле ( елементарна – лесен за запомняне 12-ет знаков код, състоящ се от цифри ,малки и големи букви ...), докато си правих кафето разкърших мислено снага с Висоцки и „Гимнастика”. Поредният смартфон на дъщеря ми свиреше забележително силно и добре, аз за друго не го ползвах, а и според нея бил остарял. Чак се замислих за джаджата, разполагаща с повече изчислителна мощ от апаратурата, с която хората са стъпили на луната, в днешни дни нашите понятия като хора са доста объркващи. Като човек , често пътуващ, съм си мислил, как по дяволите, преди време някой е тръгвал с кон от долината на Лоара примерно към местата, сега познати като близкия изток, препасан само с меч и няколко парцала на гърба си. Какво го е мотивирало, как се е ориентирал, какви са били страховете му, какъв е бил пътя му... и сравнявам за себе си какво е сега пътя, 21 век. Пак се отплеснах...
Заредената плейлиста бе дълга, и на спътниците ми им стана ясно, че повече няма да се спи. Хапнахме мълчаливо, идеята за това на къде ще се отправим все още бе висяща, а прогнозите за времето бяха преобладаващи. Предимно много мокро преобладаващи...
Идеята за момента бе да тръгнем към Белград, но проблема е, че не знаехме къде и как ще спим там, карта нямахме на града, и разни такива подробности. Преди време, когато участвах в една обиколка на Сърбия, се бях запознал с Бобан, който живееше в Панчево, 15 км от столицата. Поради естеството на сприятеляването ни, бях сигурен че ще измисли нещо – осъмнахме на масата в една хижа в алкохолно опиянение, докато останалите от групата не почнаха да слизат да си правят кафе – такива като него не могат да се сбъркат.
Опаковахме се, без да бързаме, обадихме се на бай Джоле да му платим ( по 10 еу на човек) и да си вземем довиждане и спряхме да заредим отсреща на бензиностанцията. При предишното ми минаване от тук бях забравил палатката на оградата, сега се надявах че съм прибрал всичко, а и ме наглеждаха строго. Последва сладкото сутрешно кафе на центъра и закуски от близката баничарница. Докато седяхме се сетих, как предишния ден, група младежи, от Чехия май, бяха насядали на тротоара и хапваха. Небрежно облечени, машините им бяха абсолютно различни – от БМВ 650, до стари ЯВА 350, каквато някога и аз съм карал, но с каквато нямаше да ми хрумне да тръгна на някъде. А те бяха тръгнали за Албания, и явно се забавляваха. И така – посока север. Хубаво шосе води към големия мост в каньона на река Тара, денивелацията от платото до там е над 800 м, и е разкошно за каране на мотор – спускане с всякакви видове завои и липса на трафик компенсираха малко хладната утрин.
Направихме си няколко снимки, съоражението е впечатляващо, особено на фона на грандиозните природни гледки там, и поехме към Плевля – малък индустриален град, близо до границата. На един тесен мост преди града, селския бек беше спрял по средата, в кола без номера и сваляше някаква. Аз се проврях на косъм и продължих, с колегите е било по комплицирано, и се разиграл малък екшън. Приматът, явно ядосан от нарушаване на територията му, обърнал по нас, правил опити да ги затиска и т.н., все неща които съм проспал. Разбрах за случката едва когато спрях, защото много държах да снимам километража си.
Граничния пункт бе на около километър по на горе, и носи звучното име „Ябълка”. Хем малък, хем задръстен с коли...
Подпрели моторите в страни, седим, говорим си, и наблюдаваме. Проблема идваше от една каравана, с кон вътре. Суетене, разхождащи се фуражки, почесване. Голям проблем ще да е това да прекараш животно през границата. И то не само живо, опитвали сме да пренесем печено прасе от Сърбия в България и тц, не става официално. Разрешителни от ДВСК чак искат и незнам си още какво, та се наложи да си го ядем на ничия земя, и то без химически и спектрален анализ – безотговорни типове... Ако не се лъжа и за цветя е същото.
В крайна сметка върнаха караваната с коня, липсва бележка от някой си. Докато си наместваше нещата, Емил си разклати мотора, и каската му със подобаваща шум тупна на земята, отскачайки няколко пъти. Въпреки че му дойде на воле, явно вцепенен от ужас той не реагира. Абе направо му се дорева, да съм откровен. Направихме се с Ицо че нищо не е станало, неприятна история. Малко по надолу по пътя спряхме, за лек разбор, бях и огладнял. Докато дъвчех парче хляб, видях че Емил се суети около мотора ми, и скоро разбрах защо – лепнал ми една голяма лепенка „70” на мотора.
Дано му е олекнало за каската.
- Мдам – заключих доволно аз – 70 мили си е екстра ...
Не го очакваше. И до ден днешен си карам така...
Последва не много интересно транспортиране през Приеьполйе и Нова Варош, към Златибор мислех да спрем, за да се освежим с нещо и затова спрях на едно кръгово на отбивката, че се бях пооткъснал напред. Другите се зададоха в далечината, наближиха, минаха покрай мен ... и ме подминаха. Направо зяпнах от учудване. Почувствах се като във вица с оня дето отишъл при психолог: „Докторе, никой не ме забелязва !!!”, а доктора поглеждайки разсеяно измърморил „Следващия!”. С тая електрикова жилетка, и да съм толкова невидим... може би трябва да си сложа и светещи антенки на каската, като извънземно. Запалих и потеглих да ги гоня, мърморейки си ядно в каската – бях жаден, задника ми се беше схванал, и куп такива. Настигнах ги след няколко километра и се настаних нагло начело на колоната. Пътя прави завой на изток и ни фронтира точно срещу тъмен фронт облаци, към които се запътихме с добра средна скорост. Не след дълго първата капка Тупна на визьора ми, после ПАК, и ПАК. Захилих се като идиот, сещайки се в тоя бодър ритъм за Тупак (2pac). Тоя бийт нещо ми бе писнал тия дни, затова намалих и обърнах мотора, бях видял бензиностанция преди малко. Махнах на колегите, за да съм сигурен че са ме видели, и тръгнах на обратно. То ясно, че ще ни вали, ама още докато сме сухи, да пием по едно кафе като хората. Почивката продължи по дълго от очакваното – кроасани, цигари, енергийни напитки. Тук се и обадих на Бобан, да го питам какво мисли относно въпроса да ме види с приятели. За човек , с който съм се срещал веднъж в живота си, реагира добре – каза просто „Чакам ви!”.
Спътниците си облякоха дъждобраните, аз не. Що ли се инатях, след няколко километра спрях гузно под една спирка, на влизане в Ужице, и се направих на нинджа. Тъкмо на време , от тук насетне небе и земя се сляха. Трафика се засилваше, изпреварвах монотонно тук там някоя кола или камион и си псувах също така монотонно. Като се замисля за пътуванията си , май в най добрия случай 50/50 ми е било сухо каране, като превеса, ако го има е за мокрото. От картата на Емил, която е някакъв странен мащаб, си бях харесал да пътуваме за Белград през Пожега и нагоре. Заклевам се, малък град с такова омотано движение не съм виждал скоро. Докато се оглеждах за табели, по нещо като булевард, светофара на кръстовището което не бях видял пред мен, си смени цвета и аз натиснах спирачки. Нищо необичайно, но го направих на някаква маркировка , която имаше сцепление на хокейно игрище, и бе удължена от пешеходна пътека. Мигове като тоя преди падане, са много отчетливи като възприятие и някак си разтегнати – повечето от хората, качвали се на мотор го знаят.
Мотора тръгна се занася с задната страна в ляво, аз въртях пропорционално кормилото на обратно. Микроскопичните секунди се нижеха, и ситуацията вървеше към момента в който наклона на машината става такъв, че е ясно че няма да се изправи, а дори да получи подходящото сцепление, просто ще ме прехвърли от другата страна ( за по запознатите – лоусайд/хайсайд ). Единствените варианти за спасение които виждах, бе да отпусна леко спирачките и да балансирам някак си, или да се моля на Господ. Заложих на първото, без да игнорирам и второто, помагайки си и с мощен шут в земята. Не паднах, но навлязох до средата на кръстовището с ефектен дрифт. Късмет, че по това време нямаше коли. А улицата отпред бе забранена за МПС та. После разбрах че и другите, въпреки че са ме видели, едва са успели да спрат.
Паркирах отсреща и питах за посоката човек, тъкмо излизащ с колата си. Опита се да ми обясни, но след четвъртото „Преко разкръстнице тамо поново идеш десно...”, явно видял физиономията ми, просто каза да карам по него. Изведе ни от града, благодарих му, и по второстепенни пътища, поехме за Белград. Гори, планини, завои и дъжд. И после пак, като се повтаряха в различен ред, но на фона на дъжд. Много дъжд. Асфалта се пързаляше ужасно, карането стана бавно и уморително. На един разклон с черен път спряхме да починем и по малки естествени нужди. Докато си говорехме, сякаш от нищото до нас изникна пасат с десен волан и спря на метър от мотора ми. От вътре безизразно лице стоеше и ме гледаше втренчено. За да се разсея малко го питах защо му е наопаки волана. А що ли ми трябваше...
Вратата се отвори и отвътре с клатушкане излезе видимо пиян индивид, на около нашата възраст. Разговора няма как да го пресъздам точно от сръбски, но в състоянието което беше тоя, ясно е, че не е нещо смислено, и с повече междуметия.
-И защо питаш – смотолеви.
-Ми знам ли – даже и аз вече се чудех...
-Кви сте вие бее?
-Мотористи.
- Даа бее.. на какви се правите?!? А ?
-Ми , не се правим, такива сме си...
-И от къде сте???
-България.
-Аааааа... бугари ... аха... епа , ще се стреляме значи... Ми ти що си с тях?
-Ми всички сме българи.
-Даа бее... а що говориш сръбски?!
Тук усмивката ми вече почна да се превръща в обикновена изкуствена гримаса.
-Ми за да ме разбереш!
Празен втренчен в мен поглед , не много виждащ, но със сигурност нищо неразбиращ.
-И нааа къде стеее тръгнали?
-Белград.
-Никъде няма да ходите!
-???
-Тоя къв е ? – посочва Емил и почва да му говори нещо. Емил съответно нищо не разбира, кима и му казва да го остави на мира, ама оня не спира.
-Ние сърбите, сме лоши, убиваме хора ... аха ... така ли е ???
Работата ставаше неприятна. Проблема за влошаването на настроението ни , което и без това бе в долна мъртва точка и обилно полято с вода, се намираше на една ръка разстояние и бе решим също с една ръка. И друг път съм имал неприятности с хора, излизащи от колите си, с някаква идея (то кой ли с мотор не е имал...), не си давайки сметка за душевното състояние на отсрещния най-малкото, а кофти настроение, подплатено със солидна протекция, каквато включва мото екипировката , при физическа саморазправа може да доведе до садистични висоти и много балансиран човек.
-Трябва да тръгваме, чао.
-Къде беее???
Качих се на мотора и казах на другите да тръгват.
-И аз съм моторист ... идвате с мен да пием... черпя...
-Не благодаря, бягаме от дъжда и бързаме...
-Ааа не... И да ти кажа , няма да стигнете до Белград, запомни ...
Пиян лукав поглед, закани, мрачно, дъжд, умора, още много път...
Споглеждаме се. Лично на мен ми се зароди идеята да го напъхам тоя в багажника и да го заключа, да не му хрумне нещо, после разбрах, че май на всички това ни е дошло като мисъл едновременно.
-Тръгваме !
Сложих си бонето и ръкавиците, нахлузих каската, а оня не млъква.
-Няма да стане, нямааа да стигнете далече, запомнии...
Запалих и потеглих. Гледах на огледалата докато карах, а мисълта за връхлитаща кола с пиян шофьор ме напусна чак след няколко километра. Определено до момента деня бе шарен.
Стигнахме до Вальево, сравнително голям град и навлязохме в централните зони на страната. Ако някой е карал из региона, знае за колко натоварено движение става на въпрос. Капки стичащи се по визьора, и всепроникваща вода. Ботушите ми бяха прогизнали, Ицо се оплака че костюма му за дъжд съвсем се е нацепил. Както каза Бобан, при съвместното ни возене, понеже ни валя ( меко казано, беше пролетта, в която цяла Сърбия бе пометена от потоп, и карахме по пътища-реки, а аз не си бях взел дъждобран, между другото...) – „Няма по-гадно усещане от това да усетиш студена капка как пълзи към задника ти...”. И понеже жена му го изгледа строго , допълни „ Е .. не знам при вас, жените , как е... ама си е гадно!”.
Преди Белград вече поведохме на дъжда с 5 мин. дистанция, но начумерените облаци си ни следваха неотлъчно. Спряхме на една бензиностанция, накупувахме вафли и кафета, аз си взех спрей за верига и карта на града. Хвърлих и един фотографски поглед, и реших че ще направим панорамна обиколка на града, преди да излезем на моста за Панчево.
Потеглихме с първите капки, изпроводени от персонала, който сгъваше чадърите и прибираше столовете. Навлязохме в града, а аз си въртях главата насам натам да гледам, като пумпал. Карахме бавно, за да не се разделяме. Минахме покрай спортен комплекс, с голям фонтан, няколко моста, цитадели, и излязохме на ЖП гарата. От там без голяма промяна на посоката се спуснахме до крепостта Калемегдан, намираща се на брега на Сава и Дунав. Като любопитен факт да спомена, че от безбройните светофари, не хванахме нито един със зелена светлина, което дори по теорията на вероятностите не пасва. По поречието на реката стигнахме до панчевския мост, минахме над реката и излязохме на магистралата.
Панчево е стар град, на мен с това смешно име не ми говореше много, оказа се че е голям индустриален център с пристанище, над сто хиляди жители, сградите с виенска архитектура. Срещата ни трябваше да е някъде около центъра, и за това спрях пред църква със малко странна архитектура.
Обадих се, и казах че сме пред някаква катедрала, с което хвърлих в тъч домакина. „Ми ние нямаме катедрали, църква е бре!”. След 10-тина мин. дойдоха с два мотора – той и приятеля му Дамир , познайник от спомената обиколка. Пак попитах за хотел, за да не сме в тежест, но ми бе отговорено с красноречивото „Немой да се заебаваш бре, идете код мен...”. Ами .. идемо.
Бобан живее в къща , на края на града. Спряхме, отвориха ни гаража, изкараха колата и ние си паркирахме моторите вътре, съпровождани от започващия дъжд. Единственото което ми хрумна бе, че и този път няма да видя Белград в детайли. Ще взема да си самоорганизирам едно ходене до там специално, на 300 км е, все пак.
Настаниха ни на голяма маса под един навес, наредиха подобаващо почерпката – от ракия , през бира, до сок, баница и т.н., поприказвахме си. Готино семейство, личеше си по атмосферата. Напуши ме смях, докато чух как тайно се чудят къде да настанят Емил, щото бил много голям, и нямало да се събере на леглото. Между другото мен ме сложиха на една спалня с Ицо... Колегите отидоха да се къпят, аз си пиех и си приказвах с Бобан, докато мачках 50 килограмов черен булмастиф, излегнал се до стола ми. Тия кучета изглеждат наистина страховито.
Дойде и моя ред да се къпя, разопаковах се и влязох в банята. Не е тук мястото, ама да кажа, че се впечатлих. С размерите почти колкото средностатистичеки панелен хол, оборудвана , облицована в зелено, с 4 метрово огледало на отсрещната стена, уредите му, голяма вана. При нас не знам защо е прието това да е най-малкото помещение, с идея да не заема място, ако можеха някои предприемачи биха го направили да се влиза и на една страна... Напъхах се под душа, за да неутрализирам обземащата ме завист, и се изкъпах с четири вида шампоан, сметнах че останалите десетина вида няма да ме изненадат с нещо по-различно. Това жените ... и в нас е така, аз имам един, но за дамите в къщата двуцифрена бройка подобни козметики са нещо съвсем нормално.
Тази вечер бе финала на световното. Разбрахме се да излезем, и докато вечеряме, да гледаме мача. И ние и домакина не бяхме футболни фенове, ама то и така във всяко заведение това щеше да е пуснато.
Отидохме с колата до техния централен комплекс, и Бобан ни разказа, че преди това са били предприятия, сега са купени от евреи някакви, които са построили целия комплекс. Познато – изчезваща индустрия... лъскави магазини и витрини, и много щъкащи хора.
Времето бе изненадващо приятно. Заведението в което седнахме видимо бе луксозно, а храната разкошна. Сръбските местни специалитети са на голяма висота – от разни вешалици и скара, до сушени деликатеси. Както казват по тия ширини – „Докато не опитам лъв, за мен прасето си остава цар на животните...”. Май имат право, наядохме се чудесно, а аз дегустирах няколко вида ракии. Футболистите не си даваха зор, мача вървеше към продължения, и си тръгнахме. Прибрахме се след панорамна обиколка, на улично осветление ми се затвърди впечатлението че е приятен и спокоен град. Бобан бе на работа, а ние уморени. Каза ми че сутринта тръгва рано, и ще сме сами, майка му ще дойде да ни направи закуска. Легнахме си доволни ...
Отново се събуждам рано. Гледам спътниците ми как сладко спят, и ми изплува идеята за подходяща мелодия, с която да ги приведа в кондиция. За съжаление музикалният ми уред остана в мотора. Слязох долу и си направих кафе, а после седнах отвън под навеса да се насладя на утрото. Този път в двора по райграса се мотаеше малък пудел, захапал пластмасово покемонче, на почтенна възраст според мен, съдейки по заядливостта и злобата му. Явно и заради това бяха прибрали булмастифа Тара. Да не пострада. Между другото през нощта се скъса да лае, а причината – малко по-късно. След малко дойде възрастна госпожа, майката на Бобан, поздрави ме, и каза че ще ни приготви „доручак” ( закуска ).
Събудих останалите, и слязохме в кухнята. Огромни купи с пържена наденица, сирене, домати и т.н. ни очакваха. Хапнахме, но изненадващо малко, според лелката, и слязохме да си наредим багажа.
Синът на Бобан дойде да ни изпрати, Дамир с мотора си също, щеше да покара малко с нас до изхода на града. Преди да потегля напъхах пари в джоба на сащисаното момче, и ще обясня малко по подробно защо.
За да не остане някой с погрешни впечатления, семейството при което отседнахме, не бе богато, а гостоприемството което ни оказаха, надхвърли нормите на общоприетото според моите разбирания. Жената счетоводителка, Бобан се оказа че е полицай, и когато го поканих да ми гостува, видях погледите между него и жена му, и как смотолеви „Ако имаме възможност...”. Видях и как взе пари назаем, докато ни плати сметката в ресторанта, но не позволи да го направим ние, а тя не бе никак малка- „Вие сте мои гости!”. И се оказахме с купища динари, защото си обменихме вечерта, от които не похарчихме нищо. Знаех също така че ще се разсърди, но решението си бе мое.
Отидохме до полицейския участък да си вземем довиждане, поговорихме малко. Пита ме, дали съм чул кучето да лае. Потвърдих, а той заразказва.
„Излизам аз да видя що лае Тара ( в задния двор) и се оглеждам, чувам някакъв шум, после писъци на жена, все едно и е много лошо, оглеждам се и... абе мамка му, комшията и неговата на терасата се е... Подпрели се на парапета, и оная все едно умира. Божичко,... „ ... следват много нецензурни изразителни средства. Комшийски неволи, успокоих го аз. И по панелките е същото...
Сбогувахме се и поехме на изток. До последно се чудехме дали да минем през Бела църква и после в Румъния, или да слезем към България по поречието на Дунав. Избрахме второто. Дамир ни изпроводи до извън града, и поехме по ширналата се долина.
На север от Дунав тук се намира най-голямата равнина в Европа, местността е равна като тепсия, скучно е за каране, а завоите обикновено са 90 градусови. След десетина километра по прав път без нито един завой, стигнахме до населено място, и последва още толкова път, отново без нито един завой и така докато стигнахме до моста при Смедерево, където пресякохме реката. После маршрута към Велико градище е доста объркващ, имаше и отклонение на един участък, но все пак стигнахме точно на време. Времето в което заваля. Обличане, въздишки и отново на път около реката. Пътя е много живописен, описвал съм го няколко пъти, и минава през крепостта в Голубац, която е половината потопена във вода. Шосето минава буквално през нея, и е много проблемен за високи камиони, виждат се следите от ремаркетата които са жулили портите. Докато разглеждахме една цистерна се заглави и направи задръстване. Гледам идва един ( явно шофьора) и ми вика:
- Ааа вие сте вече тук!
-Разбира се – потвърждавам аз.
Явно ме мислеше за някой от местния КАТ, но не получи съдействие от нас, предпочетохме да се снимаме.
Скоро проблема бе отстранен, може би са спаднали гумите на камиона леко, и потеглихме. Спряхме на Долни Милановац, в центъра на площада под една стреха, точно до едно заведение. Седнахме за последно да пием кафе, да затвърдим впечатления, да се отпуснем, и най вече да изчакаме дъжда да поспре. Мина полицейска кола и спря на улицата до нас. Паркирането ни бе под всякаква критика, ония си седяха и не излизаха от колата.
Изпихме кафето и Емил вика:
-Тия ще ни глобяват ли , или да си ходим?
Предпочитахме да си тръгнем, което и направихме. Пътя до Неготин е приятен, и доста начупен, преди града има голям манастир, на който спряхме за последно.
Времето вече бе разкошно, грееше слънце и направо си бе горещо, явно защото е прибирахме. На сръбската митница пред нас имаше автобус, и повисяхме половин час. На българската както винаги е най-интересно. След кратък престой идва разгащен чичка и вика „Я отворете да видим к’во носите!”. Единственото място до момента, в което някой поиска да ни рови в багажа. Поглеждам към Емил, а той ми казва с измъчена физономия:
-Дали да не обърнем обратно...
Порови ни в парцалите оня, а аз си разсъждавам – както винаги се старая да бъда обективен за себе си и да гледам нещата и от двете страни. Аргументите „За” бяха – единствено тук си вършат работата. Аргументите против пък бяха доста повече, все пак живея в тая страна и съм информиран за това онова.
Малко ще се отклоня с друга история. При някое от предишните ми возения, отдавна , спирам на същата митница. Митничаря излиза и ме пита дали имам цигари. Вадя кутията от джоба и му подавам една. Израза му от изненада се променя почти в ярост. ”Ти бъзикаш ли се бе!”. Тук вече и моята физиономия се променя към изненада и неразбиране.”Контрабандни цигари!”. Поглеждам си мотора, нямах багаж, нито куфари, просто се возех в тоя ден, облечен с лятно яке, и почнах да вдявам.”Май нямам, а и тия са с бандерол” отговарям, а мислено си се представих с укрит стек цигари, вече търгуващ на пазара във Видин и с 5-10 лева напред... Мне, не ми бе хрумвало преди, а и в случая бе доста трудно да стане.
За капак мотора ми отново не запали, клемите пак се бяха охлабили. Оправих проблема и след 20 мин. си бях в офиса. Опитах да намеря стая за спътниците ми до хотела на близо, но ми бе предложено само спалня. Мен ме устройваше, за Емил незнам, но на Ицо толкова интимно съжителство с мъже му дойде в повече, и реши че Елена не е толкова далеч всъщност. Изпратихме го, а Емил отиде да си търси друг хотел. На мен ми се обадиха за възникнал проблем, разтоварих багажа в офиса, и отидох на тръстиката директно с мотора, все още бе късен следобед...
В общи линии, това беше. Може би ще напиша кратка ретроспекция за край, все пак ...
Понеже Емил ми опява, че стояло незавършено, седнах и дръпнах един епилог. Обаче браузера се изгаври и всичките ми писаници заминаха. Жалко, смея твърдя че се бях постарал... За това само финални думи, още повече, че се подготвя план за 2015.
Всяко пътуване, е преживяване, което е уникално само по себе си, и то не заради маршрута, а заради емоциите и това което остава като усещане след него. Хората с които пътуваш, настроението, гледките, свободата и очите с които виждаш това. Както казва С.Дали - "Погледната със страстно око, действителността става приказна.". Напъните за описване допринасят за споделянето, но пресъздават малка частица от цялото. Чета какво съм писал, на места насила, на места с вдъхновение, и виждам колко неща съм изпуснал, въпреки големия обем на мотописа. За сметка на това все по малко хора го правят. От друга страна пък е трудоемко занимание, а пътуванията отдавна не са нещо екзотично и небивало. Радвам се ако съм доставил удоволствие на хората, прочели историята, а още повече, че като я чета се връщам пак в миналото.