Балканика 2014 - ЧАСТ III
Разположена на река Ишми, Тирана е главният индустриален и културен център на Албания. Най-важните индустрии включват земеделските продукти и машинните съоръжения, текстила, фармацевтиката и металните изделия. След 20-те години на 20 век Тирана бързо се разраства и развива нови индустрии, населението е над 600 хил.души. Крайните квартали изглеждаха добре, нови къщи, боядисани в ярки цветове се виждаха накацали по хълмовете. Знам че по региона , както и в съседна Македония кипи трескав труд по възстановяването на културно-историческото наследство в опит за засилване на туристическия интерес. В този контекст, да спомена и за една случка, разказана ми от колегите. Наш сънародник, заплеснат от чудесата му наоколо, се удря в един от древните архитектурни паметници тук, и почти го разрушава. Как така, ще се запитате? Ами просто паметника се оказал от гипскартон и подобни нови конструктивни методи за строителство. С други думи, според мен, трябва да се внимава с историята на Балканите, приемете го преносно и буквално. За момента най-характерното е, че магистралата свършва в един от кварталите и за група като нашата, ориентираща се предимно географски, най-вече по слънцето, или звездите - зависи от времето, това се оказа проблем. Първа жертва се оказа измития мотор на Ицо – навлязохме в нещо като черен път в жилищен квартал, по който течеше малка рекичка по тротоарите, и бъдещото пътно платно. След известно въртене насам натам, на една автомивка ( те са през 30 м някъде), момчето ни ориентира с ръка, опитахме се да следваме посоката, но с променлив успех. Понятието трафик тук добива други измерения. Хора , на които до преди години е забранявано да имат МПС та, сега компенсираха , с притежанието на поне по две, а архитектурата не го позволяваше. Единствено софиянци и отчасти тия по морето в пиков сезон ще ме разберат що годе, но за човек като мен, на който му се налага да спира макс. на 2 светофара, от всичките 7 в града, за да стигне до работа, цялата тая гмеж ме депресира. Сечащи пътя коли, клаксони, миризми, жега , прах, пак светофари, никакви табели, влачене с 5 км/ч и т.н. Нямаше и как да се лавира много, колегите бяха с куфари, добре че нямаха и ремаркета, макар че второто се вписваше добре в обстановката. Четях надписите по улиците за да се разсейвам . Езика , че е неразбираем е ясно, но от натегната обстановка все повече рекламите ми заприличваха на псувни, познайте по чий адрес. "Marim florri te perdurur", например...
Не може да се каже че сме объркали много пътя, но , да речем го поудължихме. Каймака бе на изхода, където на един тесен мост, висяхме между коли, и предимно големи камиони, доста време , пълзейки като охлюви, докато се отвори път. Движението обаче си оставаше проблемно, почти непрекъсваем трафик в двете посоки, до момента не съм попадал в подобна ситуация, а съм попътувал по разни места. Още по голям проблем се оказа, че нямаше дори къде да отбием – отстрани ферми, катуни, морги и какво ли не, включително скъпи имоти, може би хотели. На едно място се отвори приличен път към частен двор,близо до хотел Влажния( ама име , а?), и некъв Ойл, само че отляво.
Отбих там, дори с риска да се скараме със собственика, който стоеше на терасата в дъното на двора, в нещо като вила, и спряхме. Човека не реагира, сигурно е видял как Емил директно със спирането, пуска стойката на мотора и със странично кълбо се просва на пътя. Ицо си направи невъзмутимо маневрите, и отвори куфарите да прави кафе.
На мен ми се п******, и за това се огледах насам натам, ама няма къде. Това че половин Албания и отчасти Европа щеше да ме гледа, не ме смущаваше, ама оня си седеше на терасата. Викам си , ще пресека от там платното, поне да не му е в двора. Със зигзагообразен спринт и тук там подскоци , за заблуда на шофьорите се озовах отсреща и си свърших работата, гледайки класическа картина - бункер и билборд - старото и новото преплетени в едно. Надписа пак ми се стори нецензурен.
По голям проблем се оказа връщането. Стигнах половината платно , и няма минаване, никой не намаля, потока – нескончаем. Куриозното бе, че дори със светлоотразителна жилетка , като полицейска, нямаше как да пресека, все едно бях невидим. Поръкомах малко, и в стил М.Джексън и неговата лунна походка преминах, стараейки се да се усмихвам – под прикритието на невменяемост постъпката ми изглеждаше някак си по логична. Емил продължаваше да не мърда, но тежкото дишане го издаваше че е още жив, Ицо се опитваше да яде от някаква консерва, а аз се подпирах на мотора и се стараех да не мисля за нищо, или поне не свързано с моментната ситуация. Опитахме се да обявим 15 мин. готовност, но някак си неусетно я направихме 30 минутна – на никой не му се тръгваше. Както си седим, и гледаме един дядка с колело и ремарке, си върти бавно педалите, в посока обратна на нашата. Тоя тип хора, винаги са ми повдигали духа, мисля си че това е нещо , което аз никога няма да се навия да направя, ама НИКОГА! Срещал съм ги на невероятни места, гостували са ми даже, последните бяха млада семейна двойка германци, тръгнали от Франкфурт за Австралия, за сега по течението на Дунав... Между другото ме питаха кога България ще влезе в ЕУ. Отговорих им , че е вече там, а мъжа ме запита с усмивка:
- Аre you kidding?
Смразих му усмивката с поглед, повече не ми задаваше подобни въпроси. Обясних му, че ако издържат участъка Видин-Русе по реката, ще се справят с всичко, аз съм го минавал с мотор, и нямам никакво желание да го повтарям. Май не ми повярваха, но това си е техен проблем. Та за дядото с колелото... Махнахме му ние за поздрав, отвърна ни той усмихнат и си продължи. Що за дух и нагласа трябва да имаш, питахме се ние. И това е само част от всичко. Емил надигнал се малко, с мъка промълви:
-Заклевам се, петата ми е деликатна част от тялото, в сравнение с на тоя задника, сигурно е като гьон..
-Вероятно е скучаещ милионер, нямам друго обяснение – внесох своя част от версията за случая аз – тоя има още 2-3 дни само в Албания, а по тия планини... по се притеснявам че нашите задници започват да приемат формата на седалките на моторите. И т.н. и т.н. ... пообсъдихме нещата от всички страни, всичко за наша сметка и тая на човечеца с колелото разбира се. Бях гладен, за това си порових в куфара, но освен консерва с лозови сармички, друго не открих. Почти ми мина глада като я видях. Задоволих се с кафето на Ицо, а Емил спаси положението с някакво пресовано кубче мулти-супер-дупер-макси хранителен субстрат, с трудно определим вкус, но според него съдържало всичко, което съдържа един хубав обяд, без вкуса и удоволствието , много ясно. Само храна за космонавти не бях пробвал тия дни. Готовността изтече и отново по моторите в трафика. Добре че позахладня, но не бе добре, че и заваля. Влачим си се ние, на мен вече дори не ми се пееше, „Македонско девойче” ми засядаше в гърлото, положението значи бе лошо. Емил ми вика после - мислех да си порева в каската, ей тъй, тайничко... „Не , не сълзи , просто дъжд...” , както пее Мими Иванова. По едно време колоната , която и без това едва вървеше, почти спря – има няма 20-30 км/ч. Бях обещал да не се вра между колите, защото колегите бяха ограничени от към маневреност, заради куфарите, но по едно време не издържах. В моментен пристъп на ярост, както си карам на 3 та едва-едва, сритах два пъти лоста надолу, и навъртях газта докрай. Последва ускорение, с възходящо изреждане на предавките, на дълги , между колоните коли . Мотора който карах в момента, едва ли е изпитвал подобен шок, над 6 к/rpm поне при мен е виждал само при изпреварване, а сега стрелката си стоя дълго време в червената зона. След няколко километра виждам причината – катафалка и процесията след нея. Това на единствения приличен път , прекосяващ тая страна... Убеден съм че и Енвер Ходжа не е имал такова изпращане, и то с международно участие. След малко стъпихме на нещо като магистрала, между впрочем, мисля че е единствената изцяло готова, тя свързва Албания с Косово, не е изненада. По пътя до Шкодер нещата бяха вече доста по добре от към движение, преди години съм минавал, с Фори, което е друга история, даже съм поописал пътуването, разликата е сега в многото крайпътни постройки, нароили се около пътя. Дори движението не е по прословутия клатещ се мост, с дървени греди, направили са нов. Над града се виждат запазените стени на крепостта. Вече се смрачаваше, МПС тата намаляха осезаемо, но тяхното място веднага бе заето от каруци, колелета и всякаква домашна стока, прибираща се по това време, естествено по пътното платно. Успях да избегна няколко бомби от крави , за колегите не мога да твърдя същото. По тоя повод Емил ми разказа, как докато били в Италия, негов приятел, изпатил си от ароматното обсипване, се кълнял , че кравата го е изчакала зад завоя , и тогава го е обстреляла обилно, нацапвайки го от главата до петите, а после като се появил така да пита за къмпинг, ония го върнали, гледайки го гнусливо, и казвайки му че не работят...
До черен джип седяха двама якички мутрагени, с полицейска стоп палка. До момента ми беше направило впечатление, че всички полицейски служители тук са с отличителни знаци и жилетки, и в мен остана впечатлението че тия са си обикновени рекетьори. Атрактивен колоездач, може би подпийнал, се рееше по пътя, а вилата му вързана напречно, с острото от към платното. Сетих се вица за циганите с каруцата и как ги изпреварвали мотористи без глави, щото си вързали по подобен начин косата. После Емо ми заяви:
-Идваше ми да спра и да му забуча вилата отзад !
Най вероятно няколко пъти, дори без да уточнява с коя част на вилата, а можеше и да ги редува. КПП то вече се виждаше...
Плана бе аз да мина последен, другите бяха редовни, и щяха да приспят вниманието на граничните служители. Първи минава Емил, аз си стоя в стелт режим, прозявайки се неангажиращо. Тъкмо идва ред на Ицо, и митничаря излиза и вика :
-Емил, Емиииил!!! – махайки му с ръка да се върне.
Емил бавно и колебливо си отмества ръката от ключа, в погледа му се чете тиха лудост. Аз , въпреки че съм там, се правя че ме няма, но следя ситуацията. Знам че той е изряден, и се чудя , щом при него има проблем, какво ли щеше да ми се случи на мен – най-вероятно щяха да ме арестуват и подпрат на капака на полицейската кола, като по филмите . С каква идея, оставям на въображението ви. Фалшива тревога , контрола е на едно гише, просто искаха документите , за оформяне и при черногорците. Емил после си призна, че малко му е оставало да направи рекорд за най-дълъг трансграничен бърнаут, само и само да се махне от страната. Дори настояваше да му дам маркер, за да я зачеркне, или направо оцвети изцяло. Не мисля че му е минало още...
Пресякохме границата благополучно, и спряхме 100 м по натам, до нещо като изоставено барче, да се напсуваме на воля. Тъкмо започваше да вали... До момента се инатях да си обличам дъждобран, и за това карах ту сух, ту подгизнал, но нещо взеха да ми омръзват подобни трансформации. Погледа към надвисналите облаци, вещаещи всичко, освен хубаво време ме убеди окончателно. Навлякох каквото имам, добивайки стандартен клоунски вид. Не стига че заприличваш на трол с подобни одежди, ама ако е и по топло, се сваряваш. Теоретически беше лято, но , тая година си я отбелязах като „Годината на несъстоялото се лято”, и температурата не бе висока. Понапръсках веригата със спрея, Емил се опита да направи същото, но само продуха няколко звена от неговата с въздух, защото го бях изхарчил.
Черна гора е малка държава, доста популярна като туристическа дестинация. Територията и населението и са горе-долу 7-8 пъти по малки от нашата. Природата е много разнообразна – морско крайбрежие с плажове, високи планини, множество езера. След обявяването на независимостта си се обявиха и за екологична държава, приеха еврото за местна валута, без да питат никой, и си ползват даденостите. Ходил съм няколко пъти, мога да кажа дори че съм я обиколил почти цялата, по всякакви маршрути , някои от които , меко казано доста странни, и ми харесва. Езика разбираем, хората – дружелюбни, лоши пътища няма. Препоръчвам я силно за мототуризъм. До къмпинга имаше 50 км, но това по един път, почти еднолентов, минаващ в страни от Улцин, и отиващ направо в Бар. Доста е тесен, а сега установих, че и е станал натоварен, по рано нямаше табела, сега са направили кръгово, няма как да се пропусне. Бензина ни привършваше, и се опитах да пробутам на Емил, който неотърсил се от албанското, незнаеше къде се намира, 1 литър бензин на 3 евро. Не се хвана и затова спрях на една бензиностанция да напълним до горе.
Докато сипвах, с периферното си зрение видях жълт голф 1, от който слязоха чифт крака, късите дънкови панталони бяха вдигнати до такава степен, че оставяха голяма част от това, което трябваше да е в тях на показ. Викам си, няма да се заглеждам, ама ще хвърля още един поглед в тая посока, прощален, да го наречем, докато си джвакам в собствен сос към касата. Вътре в колата имаше още 3 каки в летен формат, като водачката. Хубава държава си казах, махайки им мислено, па макар и прощално. Къмпинг „Маслина” е след Петровац, на метри от главния път. Не предлагат каравани за спане, настаняването на човек с мотор и палатка е 10 еу. С Ицо бяхме идвали и преди, опънахме си палатките на същите места даже, на нещо като тераса, недалеч от входа. Палатката на Емил бе с размери на средно голяма боксониера, някакви грандомански наченки забелязвам в него напоследък. Времето за опъването и ми се видя почти толкова, колкото и ако беше масивно строителство. Моята палатка си я нося само проформа, знаех че освен да пази сянка за друго не става, обаче Ицето ентусиазирано извади същия модел, чисто нова. Скоро щеше да се убеди в това което му казах, много скоро... Дъжда беше спрял, надявахме се че ще ни пожали. Имах идея да се разходим до Будва за вечерта, но седнали на масата, започнахме с бирата, ракията и спомените, та я оставихме за сутринта. Разходихме се и до плажа, което си бе повод да вземем още бира. Май не е нужно да казвам че пяхме и какво пяхме, поне аз. Мрака се спусна, и тук там започнаха да се виждат светкавици. Понеже не слагам колчета на моята шатра, я завлякох под нещо като навесче до работилницата на къмпинга, поне половината да е на сухо, ако завали...
И заваля... Оказа се че сме били в окото на бурята до сега. Към 3 часа се събудих , след странни сънища, включващи потопи, рафтинг занимания и студен душ. Палатката ми се клатеше от една страна, като че бе поставена в река, аз лежах в локва вода, небето се раздираше от гръмотевици през секунда, шума от дъжда бе страхотен. Показах се леко навън, и установих, че все пак спя в нещо като река, явно от там се изтичаше огромно количество вода, защото даже бе завъртяло леко палатката. Почешах се замислено, чудейки се какви неща може да му се случат на човек. Погледнах към палатките на колегите – Емиловата май щеше да устиска, Ицо пък имаше надуваем дюшек... аз както винаги бях над нещата. Кога ли съм предполагал, че ще бъда част приказката за „Трите прасенца” ... Майната му, легнах си в локвата, и се смях дълги минути на глас, като идиот. Живота е прекрасен.
Когато започна да просветва, изпълзях навън да посрещна изгрева. Вместо него, видях Ицо как се е сгушил на един стол под стрехата, целия мокър.
Напуши ме пак смях, представих си го като сцена от филма „Титаник”, да види лесно ли е било на баба Роуз да балансира. Аз нямах такива грижи с баланса, щото си плувах в моята, добре че не се удавих докато спя. Цирковата шатра на Емил си изглеждаше добре – двуслойна, солидна. Това докато не развали впечатлението- още преди да се е показал, видяхме как се подава един ботуш, и излива вода с него навън. От цялата тая ситуация, за себе си направих няколко извода. Палатката е специфично нещо, и по принцип я свързвам с диво къмпингуване, за там е страхотно, но при повече от двама души, ако идеята е да не се харчат пари, няма логика, в повечето случаи за подобни суми се взима стая, и спестява подобна неразбория. Отделно шатричка от нисък клас си е точно това което и изглежда – един сенник... В общи линии лагера ни изглеждаше плачевно. Разхвърляни навсякъде дрехи, палатката на Ицо нагоре с дъното, за да се оцеди, аз се съблякох почти гол, нищо сухо нямах. Така и обсъждахме ситуацията.
След справка с умните тамагочита вече стана кристално ясно че циклона Гаврос се е настанил трайно над Балканите, в частност над нас. Идеята преди бе да останем тук още ден – все пак море, плаж, но това се свързва и със слънце, а такова нямаше, колегите искаха да идат и до Дубровник. От тук натам трябваше да избираме не накъде да ходим, а къде да ни вали. Е, щом е така , поне да ни вали качествено – избрахме да идем в Жабляк, масива Дурмитор – от него по високо градче на Балканите няма. Ицо само вметна, че това което тук ни вали под формата на дъжд, там може да е в друго агрегатно състояние... Обличането на мокри дрехи и опаковане на багаж, е, занимание неприятно. Нямам какво да добавя, трябва да се опита, за да се разбере.
Накичихме моторите, и потеглихме – всички без мен. Натискам си старт бутона, лампите гаснат. Това напълно екипиран и влажен. Ясно е, че е слаб контакт, но ми отне 5 мин, докато сваля капака и позатегна клемата – и да не бях мокър, щях да стана от избилата ме пот, бе станало вече много задушно. Първото ни спиране бе на панорамната площадка, срещу о.Свети Стефан – заслужава си да се погледа, всеки път се отбивам.
Определено е впечатляваща гледка, така и не намерих време да се разходя до вътрешността, до колкото знам има такса, сложена най-вече да осигури спокойствие на знаменитостите, закупили имоти там. Интересното е, че името на една от 3 те църкви вътре е Александър Невски. Потеглихме пак по невероятния панорамен път към Будва, наслаждавайки се на всеки метър, даже се бе показало слънце за малко, макар че облаците продължаваха да са си все така надвиснали. Тук в общи линии е зоната на лашкане между Европа и ориенталското влияние , за векове дало облика и история на тия места в много отношения, и ясно личащо си от архитектурните детайли. Накупувахме от един мега-маркет мега ядене, и седнахме на паркинга до него на импровизирана закуска-обяд.
Планът бе готов – Емил и Ицо отиват да видят стария град, после – към Дубровник. Аз пазя багажа да изсъхне, а те като тръгнат се разхождам в района , след това – отивам в Котор ... за N-ти път, имах желание да мина през Цетине, не ми се обяснява подробно защо, ама си струва, приемете го на доверие. В крайна сметка идеята бе да се срещнем на Босненско-Черногорската граница привечер и от там отиваме в Жабляк. Докато колегите се разхождаха , аз пуших, ядох сладки, говорих си с таксиметраджиите и релаксирах на една пейка. Не се забавиха много , изпратих ги с надеждата че ще се оправят, и тръгнах към стария град, за багажа си не се притеснявах, даже си проснах якето на мотора. От западната страна започва стръмно изкачване, в горната част има панорамна площадка, преди време бях видял страхотен плаж под скалите, и реших първо да ида да го погледна.
Минава се по тясна пътека над морето, имаше доста хора, а мястото наистина е добро. Ако не ни беше объркало плана времето, със сигурност щях да прекарам няколко часа на това място, с бутилка в ръка. На връщане , в навалицата размахала се рускиня, почти ме опипа нецензурно в тълпата, и сконфузено промълви „Уй!!! Извините пожалуйста...”. Е, как да се сърдиш след подобно извинение... Старият град е традиционно много оживен, туристи навсякъде, кафета, всичко снима, аз направих една обиколка, готино е, но ми идва прекалено комерс. Повечето градове по ривиерата имат подобна атмосфера, аз лично препоръчвам Трогир, в Хърватско, че не е от най-популярните като че ли.
Якето ми бе изсъхнало на слънцето, но пък облаците се стелеха ниско, нямаше смисъл да тръгна по панорамния път, всичко бе забулено в мъгла горе, и затова се отказах, поех направо към Котор. Трафика по това време на годината е ужасяващ, пролет и есен се пътува много по добре. По пътя ме валя два пъти, и минах през тунела , имаше задръстване веднага след изхода, с кола пътя до центъра би ми отнел поне половин час. Пред стария град полицай даваше път на пешеходците , кимнах му , и се качих директно на тротоара пред него, спирайки на паркинга за мотори пред входа. Мечтая си за момента, когато и в Бг ще имаме такива паркинги за двуколесни, тоя вид МПС та могат само да облекчат трафика, а на тях да се гледа само като екзотика и заплаха.
За Котор инфо има доста, мястото е много красиво, залива отпред е наричан най-южния фиорд, и явно е дълбок, в предвид размера на корабите които акостират там. Предишния път имаше един на 8 етажа, тоя път преобладавах баровските яхти. Аз си харесах три. Малко грандомански ми се видяха, но, както е известно, парите променят хората.
Докато се наслаждавах на пекналото за малко слънце, си включих телефона. По принцип не го държа пуснат, поради зловещите цени на роуминга в тия региони, но сега трябваше да държим някаква връзка. Докато преглеждах пропуснатите провиквания, за нещо по спешно, Ицо ми звънна, и аз изненадващо му вдигнах. Отказали се да ходят до Дубровник, много валяло натам, ще ме чакат в Рисан. Отново заваля проливен дъжд, маранята се стелеше навсякъде. Виещия се път около залива е супер, но от дъжда не виждах нищо.
Емил и Ицо ме чакаха в един бар на плажа, уточнихме се набързо, и поехме през Грахово за Никшич. Шосето е ново, почти пусто, страхотно за каране. Спряхме да си облечем по дебели дрехи, точно преди да завали обилно, и отново ми бе показано, че ръкохватките с подгрев са нещо добро. Аз се инатях и си карах с ръкавиците с отрязани пръсти. В крайна сметка като стигнахме в Никшич, едва ги движех.
От бензиностанцията, дето бяхме спрели си взех едно ВД40, никакви спрейове нямаше, да си пръскам веригата, макара че знаех,че е почти безсмислено. Небето вече бе изцяло сиво, такова, ясно показващо че занапред ни чака много мокро преживяване. Седим си ние, пием кафе на паркинга, капките барабанят по моторите, настроението доста минорно. Успокояващо бе малкото километри до края на целта, и поехме добре накиснати и вкиснати. Хубав път, завои, природа , но... мокро и студено- усещането от возенето не е същото.
И така до Жабляк. За изненада дъжда спря точно в планината. С пристигането направо спрях пред къщата на бай Джоле. Човека бе отвън, каза че има стая и наля ракия за посрещането на гостите. Аз изпих моята на екс, Ицо май също , само Емил се дърпаше, но го убедих че работата е на чест, и , както се казва „Не хочешь пит , но надо...”. Дори си пожелах още една чаша.
Паркирахме моторите пред стаята, доста голяма, имаше си всичко, дори кухненски бокс. Избързах да вляза да се къпя, Ицо се опитваше да си лепи ботушите, а Емо левитираше неориентирано в алкохолен делириум. Горещия душ след целодневния студен е нещо разкошно, не се посвених да се задържа повечко, и излязох от банята в добро настроение, направо нов човек. Емил ме чакаше на вратата, и успя да се вреди втори, Ицо още се чудеше на ботушите си – били непропускливи, вика, ама явно отвътре навън... Поразрових за консерви, омразните сармички направо ги наредих в шкафа, да останат подарък за домакина, аз се спрях на „Русенско варено” – не е тайна, че всеки производител лепи тоя етикет, а вкусовете са съвсем различни, но в общи линии прилича на нещо месно. Емил също се присъедини освежен, и докато си говорехме, чуваме цветисти майни от банята. Споглеждаме се недоумяващо, а Ицо излиза и вика:
-Пичове, няма топла вода !?!
-Е , как бе? – изненадва се Емил – Гошо , кажи му че имаше!
-Да – потвърждавам аз – даже много !!!
- Видя ли, мотаеш ни нещо значи – заключва Емил.
Ицо гледа онемял, ние си ядем, повъртя се, и си влезе пак в банята - след такава категоричност, какво му оставаше –да опита пак, или поне да се позабърше.
Последва вечерна разходка из Жабляк. Малко неприятно ми стана , като видях един с яке и ушанка да крачи пред нас, ама карай, имах си суичър, за подобни летни аномалии..
Града е курортен, с размерите на голямо село – около 2000 души, води се, че е най-високия на балканите. Постройките са в алпийски стил, при хубаво време се вижда разкошната природа наоколо. Има доста къмпинзи и къщи под наем, цените са около 10 ЕУ на човек средно. В центъра сега са направили страхотен магазин, има всичко, на прилични цени – от храна, пиене, до сувенири. Напазарувахме, и се прибрахме, за традиционната вечерна маса.
Събудих се ранно, което тук ми се получаваше, незнайно защо, в нас обикновено е трудно и неприятно като усещане. Погледнах през прозореца – сиви , ниско надвиснали облаци и лека мъгла се стелеше навсякъде – никаква изненада. Направих си кафе , вдигайки тактично повечко шум, за да събудя останалите, че ми беше скучно. Нямахме идея какво ще правим днес, но със сигурност бяхме решили да останем този ден тук, за да си починем , и да изчакаме някоя по прилична прогноза за времето. След като се навлякохме максимално с дрехи, решихме да се поразходим и да закусим нещо. Както споменах, Жабляк не е точно град, поне по моите стандарти , макар че си има всички атрибути , като община, голям магазин, кафенета, паметник и хотел. Бонуса към всичко това е местоположението му, и вече по-голяма достъпност – новоизградения път до тук е супер.
Купихме си закуски , предлагаха се и няколко по-екзотични , като такива със спанак и зеле, но никой не пожела да опита, и седнахме в малко кафене до центъра. Със сядането Емил се подпря на радиатора, и го гледам как озадачено се обръща и гледа невярващо, а после промърморва:
-Няма да повярвате, ама парното работи... Повярвахме. Това, че бе средата юли, просто добавяше малко драматизъм... ама малко. Докато си търкаляхме фифти центс по масата, разсъждавахме за възможни и не чак толкова варианти.
-Да идем до Сараево ако искате ? Мостар? – изреждам каквото ми хрумне – Или Белград ? Ходили ли сте?
- Околовръстното брои ли се – пита Емил.
- По скоро не – казвам замислено – ако е така, май съм ходил често , а реално не съм стъпвал там. То все така се получава, някак си транзитно...
Ицо си седи и си мълчи, Емил гледа през прозореца – а то едно мрачно. Явно тогава му се зароди гениалната идея , под формата на въпроса : ”Абе тук дали има рентакар? Да си наемем една кола и да се повозим?”
Изгледах го невярващо, прекръствайки се мислено, на устата ми бе да кажа „Анатема!”. Що за кощунство, да си оставим моторите , и да се возим с кола ...
Обаче само се чух да казвам:
-Ми защо не...
Пред дилемата битов алкохолизъм&рок , в стил скандинавска полярна нощ, някак си ми се стори по недепресиращо да се возя, пък било то и с кола. Тръгнахме към къщата, бай Джоле тъкмо паркира един бус, и го питах завоалирано от къде да вземем кола. Отговора бе: „Аз ще ви возя!”. Не стига това, ама и друг да кара – падението не спираше...
Точно по обяд, екипирани с фото техника, сядаме като японски туристи в стария бус и потегляме към планинския масив. Успокояващото за мен бе, че съм го пообиколил с мотор , и в летни и полу-зимни дни, та вътрешния ми мир се запази... Планината е интересна, защото е обградена от високо плато, с безкрайни ливади, и от него тръгват стръмните зъбери на върховете, обиколката е около 80 км, ако не се лъжа, национален парк, принципно има такса, преди беше 2 евро, ако се возиш там, събира я човек, на едно място наречено „Седлото”, който я го видите, я не. Пътя е с добър асфалт и ширина колкото половин нормално шосе, постепенно се изкачва, няма екстремни участъци, според мен.
Първото което се вижда е „Пастирският връх”, и понеже бай Джоле не млъкваше, ще разкажа историята на този връх.
История, която, както в повечето народни предания, митове и легенди, може би съдържа истина, поука, мъдрост и разни такива, но да си призная често, аз не винаги улавям. Та имало едно време един пастир, който много искал една мома ( няма да уточнявам исканията му...) , и все нещо не се разбирали, липсвал консенсуса. Ама той упорит. Та мацката, явно впечатлена, накрая отстъпила ( поне педя), и му казала „ Ок, но имам едно условие! Да ме носиш до оня връх, и тогава...”. Овчаря, разбира се съгласил, грабнал момата и се закатерил. 
Без данни за килограмите на нежното създание, както и IQ-то, силата и възрастта на нашия мераклия не може да се направи точен анализ, но и при перфектни обстоятелства, може да се твърди, че е било уморително – историята го потвърждава. Героят изкачил върха с момата, но горе бил толкова изморен, че се тръшнал там, едвам дишайки – не го държали краката. Дамата, изискано вдигнала полата, с думите „Твоя съм, хайде!”, но пастира помолил за малка почивка. Такава не му била дадена. С думите „Абе знаех си , че пак няма да се разберем” тя хукнала надолу...
Интересна история, още повече, разказана цветисто на сръбски, с псувни през две изречения. Има ли поука в нея, какво разказва всъщност и т.н. неща се чудех. Преплетени неща като мъжкия нагон и склонността към глупости под натиска му, женска хитрост и лукавство, а може би всъщност любов, кой знае... Най-хубавото бе, че времето се оправи. Облаците изчезнаха, появи се едно слънце, времето топло – гледах буса с който дойдохме, и все повече ми опротивяваше.
Спирахме тук там да снимаме, гледките наистина си заслужават, с офроад мотор изживяването ще е фантастично. Спряхме на нещо като хижа, купихме си картички, магнитчета, аз 50 гр. някакво питие-сувенир, като ликьор, от диви ягоди. Изпих го на момента всъщност, но още си пазя бутилката. На връщане минахме покрай ски-пистата, не ме впечатли особено, а после по друг път се прибрахме. 
Бе ни разказано, че и тук купувачите на имоти са предимно от руски и албански произход, и, каква изненада – с не много светъл бизнес ... Прибрахме се, а все още бе рано, поради което заявих на спътниците си, че следва каране на мотор, но в другата посока, към платото и ливадите, не бях ходил натам, знам че има някакво езеро, което си бе формалния повод за возенето. То иначе тук езера през километър... Пътьом атакувах малък хълм – е, с тия гуми не става, но пък си направих кефа. Целта бе „Зминичко езеро”, и на Ньеговуда свихме в тая посока, въпреки че по ме впечатли табелата за връх ”Курозеб”. Просто се зачудих, колко ли по брутална е неговата история...
Последните километри си бяха макадам, езерото скрито между гористи хълмове, имаше и вила, с кошери. Има хора , обичащи такива места, забелязал съм и преди. Пушихме по цигара на пейката и обратно, бяхме видели нов манастир близо до пътя, че и се казваше „Св.Георги” , как да не го погледнем от близо.
Тук отново бих се отклонил в размисли, относно православието, вярата, религията и религиозността, правейки паралел с нашето и чуждото, но ще е дълго, и не много уместно, та ще си остана с описателното. Нова постройка, оградена от хубава ограда, намираща се в гора, далече от всякакви населени места. Чисто и отворено. Малки иконописи, олтар, свещници. Свещи и запалка на масата, до тях кутия, с пари – евро – монети и хартиени. Няма поп, няма указания кое как, колко, защо ... Поснимахме и тук, на тръгване Емил си изтърва апарата и май му надраска обектива. Може би заради мястото се задоволи само с мърморене и неколкократна смяна на цвета си, спестявайки скверни слова.
Поехме по пътя който води за каньона на Тара, и от там се върнахме в града. В центъра на града спряхме за размисъл, поради факта че поредното езеро – Черното и най-известното, се намира на 2км от там. Аз съм ходил и предпочетох да се разхождам наоколо, Емил и Ицо отидоха да гледат, че вече се и стъмваше.