Събудих се рано, почти неможах да спя от вълнение заради предстоящия мото трип. Облякох се набързо, изнизах се тихо от вкъщи и бързо тръгнах към гаража където ме чакаше верния мотоциклет. С него сме изминали десетки километри и нямах никакви съмнения относно здравината му.
Отидох доста по-рано на бензиностанцията където беше срещата ни със другият участник в това епично пътешествие Емил Герчев. Нямахме търпение и веднага след като напълнихме резервоарите тръгнахме по знаменития път А2 простиращ се на запад почти до Белокопитово, чак след Шумен.
Въпреки, че метеорологичните условия не бяха отлични, неспирах да се удивявам и наслаждавам на красотите около пътя и специфичният аромат.
Самият А2 е с дълги плавни завои, уникална настилка, доста често със специално вълнообразно покритие и шахматно разположени технически отвори с различна големина. Навярно да предотвратят нежелано заспиване зад волана и спасят човешки животи.
Вече прилично изморени спряхме на една голяма бензиностанция преди Шумен, беше време за пътешественическото кафе и разбор на случващото се до сега. Не се бавихме много, все пак ни чакат още много километри до крайна цел - MotoCamp Bulgaria в Идилево.
Облякохме якетата, сложихме каските, бутон старт.
...През това време...
Голямата група мото пътешественици, тръгнала от про-западните области на родината ни доста по-рано, се бе събрала в Етрополе, и пред разтворената карта настървено обсъждаше маршрута. След кратко колебание, придружено с омлет, бекон и бира, бе взето неединодушно решение, да се направи адвенчър рейда през село Ямна. Както подсказваше името, този маршрут е известен най вече с наличието на ями, но притежава и чара на планински маршрут с известна денивелация, свлачища, кал и тук там наличие на остатъци от асфалт. Скупчилите се облаци предвещаваха природно бедствие с невиждани мащаби, което така и не се състоя, но създаде атмосфера.
Отклонихме се от А2 и навлязохме в живописния Е772, който също бе с уникална настилка. Пътя се вие покрай красиви малки селца, язовири, хълмове и долини. С трепет очаквах да стигнем до прохода Боаза, намиращ се в Преславската планина част от вътрешната структурна ивица на Източния Предбалкан. Бях чел доста за него и с нетърпение го очаквах. Преминаването през него беше уникално изживяване, даже смея да твърдя, че е по-добър от Трансфагарашан, Трансалпина и Стелвио взети заедно. Абе... всеки уважаващ себе си моторист трябва да мине от там поне два пъти в посока.
Тъкмо ми беше поотминал адреналина, когато отново усетих оня трепет... наближавахме Велико Търново. Старопрестолният град с хилядолетна история, тази изконна светиня на българщината. Градът, който успява с лекота да съчетае в себе си минало със съвремие. От друга страна бях и леко притеснен, нямахме навигационна система, а не исках да се изгубим в този мегаполис.
Още със самото навлизане в Градът, усетих невероятната атмосфера която притежаваше това място. Нямаше как да не спрем и да не се насладим. Паркирах японския си мотоциклет до една турска бензиностанция, поръчах си италианско кафе, запалих една американска цигара и се отдадох на това блаженство. Покрай нас минаваха колеги-мотористи и ни поздравяваха енергично. Бях щастлив, че съм част от това мото общество градящо се на честност, уважение и респект.
Времето неусетно минаваше, а нас ни чакаха още дълги километри до кемпа. Картата показваше над 30km които въпреки натрупалата се умора трябваше да изминем, за да се срещнем с другата група мото пътешественици тръгнали чак от про-западните области. Мъжки се преборихме с разстоянието и пристигнахме във финалната точка. Герчев започна да разпъва своята палатка, а аз понеже бях много уморен си наех стая. Нямах сили за нищо друго. Оказа се, че и двамата не сме взели храна заради обема на носения багаж и се наложи да пропътуваме още десетки дълги километри до Севлиево и обратно от където да напазаруваме нужните провизии.
След всичко това, най-накрая успях да седна на тераската на къщата където да разпусна, да си нахвърлям бележки от пътя и да се насладя на този прекрасен селски пасторал, а, Герчев вече отдавна беше заспал.
Тук обръщаме поглед към малката, но сплотена про-западно базирана група която напредваше достолепно по трасето. Син магистрален турист, турисическо червено ендуро и шарен офроад скакалец радваха дърварите и местното едноцифрено население, хармонирайки чудесно на общия фон. Кога друг път ще се видят БМВ, Дукати и Хонда на едно място, зер... те такива на една маса не сядат, камо ли да се возят заедно. Скоро в дясно се разкрива широк 10 метров разлив, и Черни вит започва да синее (тук там кафенее) от дясно на пътя, та чак до мегалитният Тетевен. Той някак си е слят с монолитната Рибарица, образувайки вилна зона с дължина поне 24 км, или с други думи казано, участъкът се разпростира повече от нашата столица, което е впечатлително. Издрапвайки от мегаполиса, групата изрежда предавките във възходящ ред, и поема по не безизвестният път 358 за Шипково, Терзийско и фамозното Горско Трапе. По шиканите се кара на макс ( до 30 км/ч), а после се ускорява в неравен трибой, поради специфичната техника на всеки един от карачите и байковете. Спа центровете от далечното минало около пътя не пазят своя блясък, но пък дърветата пазят сянка. И най-сетне – Троян! Заслужена почивка на бензиностанцията, със заслужени течности за хора и мотори. Но... времето обаче минава, Герчев звъни нон стоп, и отново на път, въпреки връхлитащата буря. Стотици дълги метри под студеният дъжд, но това не плаши рейдърите, и те се добират до Е772, от където все пак успяват да хванат вярната посока и поемат към Идилево... Чака ги дълъг път. Какво е истинският адвенчър обаче без идея за очакванот барбекю и бира, която дава сили да продължаваш напред... Това ги крепеше.
Доволно се бях отпуснал на стола под дебелата сянка и медитирах когато дочух моторен шум, групата от западa идваше! Скочих веднага за да ги посрещна. Радостта от срещата беше невероятна. Дворът на кемпа се изпълни със всякакви мотори. Туристически, червени, горски дори и видинския експрес "Синия Дунав" беше тук. Красота! Всеки споделяше как и през какви перипетии е преминал докато стигне до тук.
Но въпреки цялата еуфория групата не беше пълна. Усещаше се празнота... Световно известния авантюрист и бард Баце Харизон от задругата на еленските рокери все още не беше пристигнал.
След като всички се настаниха и отпочинаха решихме да не губим ценно време и да си организираме курс за повишаване на квалификацията по управление на мотоциклет из прeсечен терен. За целта използвахме професионалната и сериозно ъпгрейдната техника на Асен, която той беше специално подготвил за случая.
Вечерта се отдадохме на пържоли, бира, сладки приказки и за бъдещи планове за близки и далечни дестинации.
На сутринта след като закусихме и изпихме по едно кафе в неповторимата атмосфера на кемпа, сред утринна роса и блясък на мотори, всеки се зае да се приготвя за дългия път към вкъщи. Въпреки, доброто настроение и прогнозите за топъл и слънчев ден се усещаше онази нотка на тъга от раздялата на стари приятели. Почти никой не бързаше да тръгва, но се налагаше.
Всеки пое по своя път... някой към Нордкап, друг поеха към Норд-уест, трети само поеха въздух. Аз и спътникът ми тръгнахме на изток през старопрестолният град и към морето. Имах огромното желание да го разгледам този Град, да се изкача на Царевец, после на Трапезица...
но, нямахме достатъчно време и продължихме. Не исках да е белго, повърхностно и набързо, а задъбочено и подробно. За това реших, че като се прибера това ще е първото нещо което ще направя. Да планирам следващото ми пътешествие до там.
Въпреки, че се движихме по маршрута по който дойдохме, нещата изглеждаха съвсем различно. И красивите малки селца с добитъка около тях и язовирите и хълмовете даже долините изглеждаха някак си по друг начин. Необяснимо е. Може би някой друг голям пътешественик и адвенчър може да го обясни.
Захласнат по тази неземна красота обляна от пролетното слънце неусетно стигнаме отново до култовия за всички мотоциклетисти проход Боаза или както е по-известен напоследък Passo del Boaza. "Взехме" го на един дъх, газ до дупка и стъргане на степенки о земята, за малко и мантинела.
Беше нещо като сън, толкова сюрреалистичнo... сякаш някой натисна "Mute" за да замлъкне всичко около мен и останат само завоите, аз и моторът.
Казвам ви, уникален е! Доверете ми се!
Малко след северо-източния край на прохода подминахме местното тържище, разположено между две физико-географски области – Стара планина и Дунавската равнина, средище на взаимната размяна и продажба на стоки между населението от тези области, моментално ме осени идеята, защо да не направим мото пътешествието - кулинарно такова. Речено - сторено. Паркирахме пред реномиран местен ресторант и си поръчахме специалитета на заведението - агнешка чорба.
Божествения и вкус заедно със сладостта с която изядох чорбата е неописуем, почти колкото разградския кулинарен шедьовър - щрудел с ябълки, до който с големи усилия успяхме да се докоснем в едно друго мащабно пътешествие.
Отпочинали и нахранили се доволно продължихме към вкъщи. Бързо стигнахме знаменития А2 и "раздадохме" всичката газ. Въпреки прекрасния пейзаж около нас бяхме решили да покараме по-спортно и технично за това няма да се впускам в подробности. Само ще кажа, че спътника ми след това каране продава тигъра, за повече подробности Емил Герчев. Не може да се мери със V-power-a да не си помислите друго :)
И така приятели завърши това мое епично и изпълнено с много емоции пътешествие. Надявам се да ви е харесало, благодаря на Гошо и баце Ицо за тяхните гледни точки.... щрихи допринесли за една цялостна и по-завършена картина на тази епопея.