Балканика 2014 - ЧАСТ II
На един завой видяхме много интересен паметник, дружно го кръстихме Трансформърса, макар че на мен ми заприлича в муцуната на Назгул, от „Властелина на пръстените”. Изработен от някаква неръждавейка, цистерна или самолет може би даже, това било паметник на модерното изкуство, така ни го обясни по късно хазяйката. Поснимахме го и него и нас и моторите, и отново по серпентини до безобразие минахме друг каньон, след който излязохме на пътя към Йоанина, минавайки под магистралата. Самият град е слят с друго населено място ( Катсикас ),и е доста обширен, около 70000 хил. жители до езеро Памвотида, около 300 км югозападно от Солун. Спряхме на брега на езерото на сянка да починем и позяпаме. Ицо се възползва от случая да си залепи мигача, Емил позираше, а аз се опитвах да фотографирам някаква птица. Тъкмо хващах гадината на фокус, с голям зум, което си е мъка, и тя се гмурваше. Веднъж почти успях! Погледахме малко и крепостта, но освен добре запазени и солидни стени не можа да ни впечатли с друго.
Следобед преваляше, и стана време да се прибираме в хижата. Напазарувахме в местен хипермаркет, Емил остана да пази оборудването, нещо на което аз така и не обръщам внимание, винаги си оставям вещите без надзор. Може би защото ми се струва странна идеята някой да ми пипа мотора или каската извън Бг, а може би просто не съм патил, но реално не знам за такъв случай някъде поне от моите познати. Освен разни салами и подобни неща си харесах от магазина и стек с 8 бири, промоция някаква, и кой каквото и да ми разправя, цените са доста по високи от при нас. Маршрута за връщане щеше да е път който са минали колегите, а аз съм пропуснал на отиване, и твърдяха че е уникален. Е такъв беше наистина, признавам... даже за малко да мина по него, ако оня глухия не ме бе върнал. В дъното на каньона има мост, то тия каменните, като арка, прилича на Дяволския, според информацията на Емил, бил най високия от този типа на Балканите. Не че нещо, ама точно на балканския полуостров като чуя нещо с приставка най, определено не го приемам за чиста монета. Да не повдигна и темата за голямото културно историческо наследство, което е модерно сега да се гради по разни програми в нашата държава – крепости и подобни неща, ново строителство, ми идват в повече. А още не бяхме стигнали Албания и Македония ... Честно казано след една обиколка на региона, се чудя, какво ли е ако ти се налага да пътуваш там, и си с обикновен средно статистически автомобил. Ние бяхме с мотори, и го правехме за кеф, но не мога да си представя удоволствие от това нещо ако си по работа, а не си с кола с много коне, добро окачване и спирачки.
В центъра на Праманта спряхме, отворихме си по една бира, и поседнахме на приказки. Група деца мина покрай нас, и едно от тях попита Емил дали може да му покара мотора, а той му отвърна, че когато порасте. Стори ми се обаче, че в отговора му имаше повече учтивост, отколкото обещание. Разгледахме центъра, там се намира и църквата, до нея под голямо дърво има хубаво заведение, но нямаше много хора. Както си седим и виждаме една продавачка в магазин за сладкиши да отваря. Не че това е странно, но беше 18 ч., явно от тогава започваше следобедния работен ден. Купихме си сладолед и се прибрахме в хижата.
Докато сваляхме покупките, викам на Емил:
-Знаеш ли какво има тук?- сочейки му един плик, с разпознаваема форма.
-Ми... бира?
-Точно така! А има бира, щото аз я докарах !
Сразен, не му оставаше нищо, освен да пие от бирата. Разбира се, аз вече водех с една...
Този път имаше вода, и не забравих да затворя крановете, след което се установих за дълго на масата пред хижата. Хапване, пийване, интересни истории, базирани на лични или предполагаеми случки, всред всичкия този кеф решихме на сутринта да тръгнем - посока север, през Албания за Охрид.
Събудих се сутринта отново първи, и някак си, макар и трудно, успях да възпра желанието да събудя колегите с не безизвестния рефрен на Металика „...имам си фенерче, то си няма крушка , но си има BA-TTE-RY !!!”. Защо точно с него , не знам, но най-вероятно защото Емил ми го пя преди лягане. Тананикайки си го тихичко, се пуснах по стълбите, и се установих на масата пред хижата. В компанията на Сара, хижарското куче , от неизвестна порода, пушех и се наслаждавах на кафето и изгрева. Мъжът в къщата се мотаеше наоколо и садеше цветя, до сега не го бяхме виждали да работи, но явно си имат график – той сутрин, тя следобяд. Забравих да спомена, че предишния ден ни извикаха, както си бяхме на масата, да видим нещо много странно, аз поне за първи път го наблюдавам. Цвете което цъфти за много кратко време, може би няколко секунди, и после цвета му увяхва, уникално наистина.
Спътниците ми дойдоха скоро, и уточнихме плана, до колкото имаше такъв. По този план трябваше да останем и днес, но докато закусвахме, обявихме едночасова готовност, а Емил се зае с неприятната задача да обясни защо напускаме по рано и анулираме резервацията. Причината бе, че решихме да спим в Охрид – ей го къде е...
Събрахме си разхвърляните неща, и почнахме да връзваме по моторите. Забелязах че ластика, дето закачвам палатката, е поизгорял, газовете от ауспуха го бяха стопили, но това не ме притесни, имах си друг. Обаче се скъса три метра след като потеглих, и понеже другите бяха тръгнали, за да не спирам, крепях с лявата ръка, с другата карах. Беше ободряващо –разсънващо – 3 километра макадам, серпентини с голям наклон, и всичко това обвито в екстрийм, щото ме мързеше да си ровя в куфара за другия ластик. Настигнах двамата на чешмата долу, и докато пълнеха вода, си корегирах окачването на багажа. Въпреки малкото километри до Йоанина, под 60, те отнемат почти два часа, тоест, някак си са по дълги от обикновените. Последваха 4ри опита да заредим с карти, и в крайна сметка си платихме кеш, като европейци - с евро. В градинката до езерото избрахме заведение за задължителното второ за деня пътешественическо кафе, аз си се прозявах още. Поръчките ги носеха от другата страна на улицата, а трафик си имаше – определено за работа тук сервитьорките им трябва да имат някакъв вид каско. Явно видяла ме, че съм загрижен за нея, нашата ми изля леда в скута. Добре, че панталона ми е дебел и с разни протекции по тия места, че подобно освежаващо разсънване вече щеше да ми дойде в повече.
Погледахме пак картата, избрания път се движеше успоредно на границата с Албания, там някъде имаше и набелязан за гледане каньон.
-VIkos Geоrge се казва бе - убеждаваше ме Емил.
-Викос Джордж може да ми викаш на мен, а това най-вероятно е Vikos gorge - инатях се аз.
В крайна сметка май се оказах прав, но и двете наименования си останаха, а първото допълнено ...
На картата си отбелязах чекпойнтите – Калпаки, Коница, Кастория, все с К, и поехме, посоката северозапад. Зажаднели за малко по прав път, пропуснахме добре замаскирана табела, и след 20 минутно здрава каране се озовахме на място, подозрително приличащо на КПП. Понеже до момента НИТО една табела не намекваше за това, стояхме объркани и гледахме неразбиращо, но нямаше съмнение, граница някаква е, тия будки и тоя хаос, може да са само на митница, то политиката на властите е такава – да си в шах и неведение, и да тръпнеш служителите там да са в добро настроение, а недай си боже да ги разсърдиш нещо. След кратко умуване, решихме - това не е нашата граница, още ни бе рано за Албания, и се върнахме да обядваме на гръцка територия. Намерихме си отбивка и поседнахме, времето приятно, природата хубава - почти час, и пак на път . Видяхме даже и скритата табела, там изчаках спътниците си, понеже се забавиха. Както разбрах после – да ми събират нещата по пътя...
Вече в района на търсения каньон, се оглеждам за нещо подобно, на 5-6 км от пътя го даваха че е, но нямаше признаци да има подобни чудеса в района. Предчувствайки разочарование все пак хванах отбивката, пътя се виеше през слабо обрасли каменисти земи, и сякаш от нищото изникна Викос...
Каньона се намира в южната част, на планина, със звучно име на джудже от приказките – Тимфи. Дълъг 20 км, и висок около 500 м на места. Има и точки за панорамно наблюдение, но не знаехме къде са. Най-живичкото село се казва Аристи , според мен, и от там видяхме разкошни серпентини.
Въпреки че след справка с картата се оказа че пътя е еднопосочен, и ако прекосим каньона, трябва да се върнем пак по него, нямаше как да изпуснем това. Спуснахме се на дъното на каньона и попаднахме в рая – каменен мост, кристална река, чешма, дебела сянка ...
Pелакс, снимки и серпентинки. Не че не съм виждал или карал по завои, но това дето го качихме, имаше форма на елха буквално, последните няколко просто следваха един след друг по баира, като тирбушон. Гледката към каньона е наистина грандиозна, от снимките не може да се добие дори минимална представа , няма да се напъвам да описвам, защото е безмислено. Та този път ни заведе в забравено от бога село, на табелата се вижда името, че не съм добре със спелуването, каменни къщи, грандиозна природа, тишина и липса на каквото и да било движение, дори на хора, което ми е любимото.
Обратния път изминахме без да спираме, и хванахме пак по централното шосе. На Коница отново видяхме мост над реката, вероятно и той е най-високия на балканите, и навлязохме в най-добрия път до момента, че и след него. Издига се постепенно след града, върви в нормално до умерено висока планина, с всички предпоставки за широки плавни завои, а факта че е в такъв забутан район го прави почти безлюден. Както казах, почти. Имаше един камион, на вид нищо и никакъв, явно шофьора му е бил по особен, или кара ежедневно от там. Аз го изпреварих безпроблемно, на Емил му се наложило да използва почти максимума от капацитета на хилядата кубика, с които разполагаше, а Ицо дори го чакахме малко, докато успее. Не, че оня караше много бързо, вероятно е забил 90 на темпомата, но в оня ми ти релеф, на мотор това означаваше постоянно стъргане на степенки, и каране по лимита на гумата. И понеже го ударихме на чест, се получи егаси карането. Да се надпреварваш с камион – чудя се да се смея или да плача ... Както каза един приятел, Асен, в алпите изпитал подобно усещане докато лягал по завоите, и го изпреварвали колоездачи. След поредния слайд, в един пясък, върнах малко газта, и се спряхме на една чешма, да укротим адреналина. Камиона бе изостанал, с минута някъде, не повече. Голям успех, изпратихме го със замислени погледи.
До беседката на която бяхме спрели имаше чешма, направо си накиснах главата там, беше много топло. На същия разклон имаше и табела за някакъв фолк-арт музей, каквото и да значеше това, съдейки по местонахождението му, едва ли е много посещаван, макар че може би съхраняваше интересни неща. Както си седях, гледам една касетка, и гонен от носталгични спомени за миналото я наложих върху топ-касата на мотора. Взе че пасна идеално. Докато зяпах наоколо, колегите вече я бяха укрепили с ластици, и снимаха усилено резултата от тунинга. Нямах сили да се съпротивлявам, може би близостта до фолк-арта спомогна, и приех сериозно задачата да си я возя до третия чек пойнт-Кастория. Отмъщението ми бе да ме следват чинно, така накичен с агро-елемент, за учудване на мало и голямо през населените места които минахме.
Нашият път се вля в магистралата при гръцкия Неапол ( Неаполи ), и за първи път от няколко дни карахме по шосе, което не е съставено изцяло от завои. Колкото и да ни бяха омръзнали чупките, магистралното каране е още по досадно. Емил ми показа , че има нужда от зареждане, но аз се правех на разсеян, бях решил твърдо да изпълня мисията си, и да оставя касетката в Кастория, все някоя бензиностанция щеше да има там. Интересни табели имаше по пътя, с някакви мечки, до сега не бях виждал подобни. Отбих на Кастория-Север, с повече тежест ми звучеше, и спряхме на бензиностанция на входа на града.
За всеобща изненада платихме с карти, в северна Гърция явно си ги ползват. Имаше пракиран същия в-стром като емиловия, но с толкова тунинг по него, че изглеждаше като музеен експонат, и като знам какви са цените за джаджите, може би това е удвоило цената му. След кратка справка с картата решаваме да минем през Албания за Охрид, пътя изглеждаше забутан, точно наш тип. Такъв се и оказа. Планински, с добра настилка, с много лек трафик, и то до отбивката за границата.
Не след дълго дойдоха и те, и гордо заявих на Емил:
-Вече спокойно може да ми викаш – Викос „Тhe Gavros” Джордж ! – сочейки табелата.
Та от тук се почна с Гаврос Пас, Гаврос Трип, Гаврос рейн и т.н.
На гръцкото КПП нула внимание, на албанското почти, нямаше много желаещи за минаване. Бях чул от Фори, че някои от КПП тата по района си имат работно време, а това в което се целехме, до охридското езеро изглеждаше доста криминално, и споделих на спътниците си. Емил се притесни и тръгна да пита митничаря, дали е така, а оня му отвърна:
-Да бе, по тоя път, и през Поградец – разбраха се чудесно.
Спряхме малко след това, да усетим местната атмосфера, вееха се знамена, четяхме интересни надписи. Името на най-популярната верига бензиностанции звучи стресиращо – „Кастрати”, въпреки че продават и лубриканти, видно от табелите...
Албанския език на мен ми е много особен, не мога да го оприлича с никой европейски, а и местните не си даваха много зор да учат чужди езици, та езиковата бариера е факт. Поне от минали пътувания знаех че са дружелюбни. Знаех също така, че всяко криване от централен път е равносилно на приключение, понякога с небивали мащаби. Мога да дам пример с добре очертан път на картата, минат при предишно пътуване – 80 км, за над 6 часа, и то стегнато каране. Това че освен магарета и коне по него друго не се движеше, и терена беше като в Джумерка, е друг въпрос... Стигнахме Корча, голям град ми се стори, от далече не изглеждаше зле, и след това поехме на север. Качвайки нещо като хълм, видяхме ширналото се охридско езерo.
С песен на уста ( „Македонско девойче”, разбира се), слязох от мотора и нащраках няколко фотоса, красиво си беше. Почти бяхме в Охрид си мислех, но, това се оказа просто теория... Границата се намира под един хълм, но за да се стигне до там се обикаляха няколко километра през Поградец, може би терена е блатист. Градчето е малко, в типичен строителен бум – прах, мизерия, нови кооперации и коли, това гарнирано от смесени миризми. Нещо като туристически курортен център ще да е след време, имаше си географските дадености. Налучкахме пътя с питане, и скоро бяхме на границата. Албанците едни усмихнати, благи, пожелаха ни приятен път, тръгнахме и спряхме с Ицо между двете табели – Албания и Македония, те са на разстояние около 10 м една от друга. Емил недоразбрал зараждащата се идея, описана с думите „ничия земя”, подмина и спря на пътя като арабин в пустиня. Викам му :
-Емиле, тоя път премина всякакви граници ! – преносно и буквално.
Дотътри се той гузно, и за компенсация ми направи няколко снимки . Слънцето тъкмо залязваше....
Спуснахме по инерция до македонския пункт, мина той, мина Ицо, аз си стоя. По едно време излиза оня и вика:
-Ти ли си Георгий?
-Епа я съм!
-Зеленио картон ти е невалидан !
-Хъ ?!?
От изненада не можах да се сетя как точно звучи „you talkin to me?” на македонски, и за това обърнах на чист български:
-Как невалиден бе???
-Те, види тука, зацръкнуто е...
Гледам аз, зелената ми карта надраскана , кажи речи по всички възможни държави, като изключим Сърбия, скандинавието и западна Европа, но за сега нямах път натам, а и там не е необходима. Тоя факт автоматично принизяваше документа до нивото на продуктите на „Емека” или други популярни от телевизионните реклами фирми, но без дори да има същите качества, още по безполезен. Пътувал съм доста, никога не съм се заглеждал в прословутата „зелена карта”, но там на момента изучих подробно съдържанието и – със задраскани държави си беше невалидна. Чудех се как е възможно, до сега никой не ми беше драскал по застраховката, а на дамата която ми я направи , и казах точно къде ще пътувам и излязох да пуша, платих си почти 20 лв допълнително. Мина ми през главата мисълта ,че може да е нова, и да си мисли че така ги валидира, ама чак толкова да е отвеяна...
Викнаха началника, вика ми, обади се на застрахователите и питай, ама аз понеже вече афектиран, му викам:
-И като се обадя и после ти кажа че е ОК, ще ми повярваш? А и като па вземе да ми вдигне някой сега по нощите...
Оня помига малко и се съгласи. Реших да си направя на границата, за влизане в Македония, ама, не, тук не правели, трябвало да се върна и да ида на другия пункт ( 50 км), но вече е късно и не се знае дали ще може и там. Обърнах се към спътниците:
-Отивате в Охрид, спите там, на сутринта погледайте, аз ще спя Албания, и на другия ден се връщате да си продължаваме за Черна гора, Охрид е на по малко от 30 км от тук.
Даже се виждаше...
Съгласиха се, Емил само ми вика:
-Ще те изчакаме тук, като минеш, звънни.
Запалих и тръгнах към Албанското КПП намусен. Пита ме оня защо са ме върнали и аз с всичкия си акъл, взех че му казах. Ей, за секунди забрави всякакви езици, и единственото което произнасяше бе „Проблем!”.
-Ми аз преди малко дойдох от тук?
-Тц, ПРОБЛЕМ!!!
Недвусмислено ми показа че не мога да мина, не разбира какво му обяснявам, и да се върна, с други думи, „ужасно си загазил, е са ще видиш”.
В тоя момент ми се откри отляво... мислено му вкарах такъв тупаник, че за него незнам, ама фуражката му щяха да я търсят по хълма зад митницата, може би и на чужда територия. Не, просто не можех да повярвам, преди минути минах от тук, всички се усмихват, пожелават приятен път, бла-бла, а сега тоя ме гледа в очите, и ме прави на маймуна. Врътна се и влезе в сградата, аз си останах на бариерата силно замислен за човешката природа, и в главата ми бавно, но натрапчиво изникваше словосъчетанието „ничия земя”, но съвсем реално, и придобиващо съвсем нов смисъл за мен. Запалих и пак е отправих към македонското КПП. На табелите се зачудих дали да не спра и с ключа си да напиша, и на двете държави, знаменитото уравнение, състоящо се от Х , У и една неизвестна, на кирилица, но не спрях, очертаваше се да спя там, на тия 10 метра между тях, та имах време. Докато приближавах, гледах как ме следят спътниците с изумени погледи.
-Какво бе, защо се връщаш? – пита Емил.
-Не ме пускат, и за там съм инвалиден...
Абсурдността на ситуацията се засилваше от факта че вече бях минали през двете държави. Македонеца идва и пита какво става, обясних му, оня си трае, вика и са какво. Какво ли...
-Тия двамата отиват в Охрид, ще ми направят застраховка и утре сутринта и се връщат.
-А ти?
-Аз опъвам ето тая палатка-посочих му вързания на седалката багаж- ето там, между границите, и лягам да спя, защото съм уморен. Оня погледа невярващо, повъртя се, и викна пак шефа си. Ние стоим и си пушим, псувайки, в общи линии всичко и всички, по майчина и всякаква линия на македонското девойче, в комплект с албанското.
След малко идва шефа им с един джип, и казва, ела с мен, аз ще говоря с ония да те пуснат. Викам си тоя е полиглот, сигурно знае езици. Вече не ми и пукаше, обърнахме след него и отидохме с моторите на албанската граница. Събраха се и се почна едно обсъждане... ако се чудите как се разбираха – бе станало чудо, алелуя, албанците проговориха английски.
Телефони, звънене, пак приказки, пак телефони...
Не издържах и се намесих по едно време:
-Момци, аз не съм паднал от Марс, щом съм стигнал тук, трябва някак си да мога да си тръгна ...
Разгеле оня вика пускам те, обадил съм се, че ще идеш на другата митница, чакат те, и ще си направиш застраховка. Полицията е уведомена, нам кой си, министъра, предполагам и президента. Не го слушах, запалих и потеглих, на 50 метра от бариерата спрях да изчакам другите. Дойдоха оклюмали:
-Сега какво?
-Мисля да търся хотел и да ида да се наспя – викам. Вие ако искате идете до Охрид .
След 2 секунден размисъл дружно прозвучава:
-Майната му на Охрид!
След няма и километър, на първата табела „Хотел” свиваме, по една алея, беше вече тъмно, и попадаме на добре изглеждаща сграда. Попитах момчето колко е стая за 3 ма, цената се оказа 30 евро. Докато се обърна, другите бяха почнали да разопаковат, и на тях им бе дошло в повече. Настаниха ни на втория етаж, май бяхме само ние, условията бяха чудесни, аз понеже стигнах първи до стаята си заплюх самостоятелно легло, на Емил и Ицо благородно предоставих възможността да прекарат нощта на една хубава спалня. Изкъпахме се, нагласихме се и излязохме. Обмених си албански пари по трънския курс на рецепцията, и отидохме да вечеряме, че бяхме умрели от глад. Има ресторанти на брега на езерото, красиво е, но беше безлюдно, и въпреки че бяхме втора заета маса, келнер не се появи. На отсрещния бряг се виждаха светлините на Охрид, но това не ми действаше добре, може би и от мириса на застояла вода до брега.
Станахме и се преместихме на следващото заведение, тук имахме късмета , че собственика си бе там, та ни обслужваха забележително добре, дори ни разрешиха да пушим. След обилната храна, полята с бира, нещата вече изглеждаха по различно, посмяхме се, попсувахме, от тук натам план нямаше. Какво повече за един добър сън...
Албанското утро бе добро, прилично слънце, тук там даже облаци, въобще всичко си бе налице за едно добро пътуване. Тихо , стъпвайки на пръсти, отивам да видя младата двойка дали спи, с евентуална идея да ги заснема , но, не ми хареса позата и за това само се изкъпах. Пуших една цигара, помотах се около мотора, ритнах му един път гумата - не трепна , и спокоен се качих в стаята.
Другите бяха станали, Емил твърдеше че може би ни се полага закуска, и понеже не исках да го разубеждавам, му предложих да провери сам. Все пак снимах спалнята, дори празна. Не ни се полагаше закуска, ама ние си бяхме гладни, и решихме да закусваме, напук на порядките в хотела. Албания все още е може би единствената страна в региона, в която можеш да се почувстваш малко баровец, ако си български паспорт по рождение, но не съм сигурен, че ще е задълго.
Лятната градина на хотела изглеждаше зашеметяващо – басейн в средата, ама не плувен, а пълен със всякакъв вид риба, доста едра, и в него плуваха лебеди, и някакви подобни гъски. От страни парапет, наредени масите и всичко това оградено от дървета, доставящи освен горска атмосфера и дебела сянка.
Келнера дотича, и ние, прокашляйки се тежко, поръчахме по едни бъркани яйца с шунка. Официалното наименование е „хемендекс”, както знае всеки, но друго си е да го произнесеш с акцент в чужбина. Емил искаше тоник, донесоха му кутия кен с размерите на напръстник, но за утеха на нея се четеше , че даже Куин Елизабет Дъ Секънд го е пиела.
По същество обсъждахме план, дори не планА, защото вече го нямаше. С моята светло-бледозелена карта имах вариант да плащам на всяка граница, съдейки по митническите служители в региона – и на влизане и на излизане, защо не и по пътя, ако държаха връзка по между си. От цялата дандания снощи, единствената ценна информация за мен, докато ме препращаха на границата а от тук, а от там за нещо зелено, бе че езерото е с над 80 км обиколка. Емил ме гледа въпросително и пита:
-По кой път ще минем?
-Ми той според мен си е само един, ако сме решили да излезем днес от тая държава- отговарям и замислено гледам картата – от тук до Елбасан, Тирана, Вора, Шкодра, не съм сигурен че така се произнасят. Идеята, съчинена на момента бе да стигна Монтенегро, там вече се чувствах спокойно, дори да платя , нагоре е Сърбия, поне имах посока за измъкване. Моите спътници от там може да идат до Дубровник ( две граници са – Босна и Хърватско), докато аз се пека, трупам тен и познания по руски език на черногорската ривиера, и всички да са доволни. Плеснахме с ръце и се прегърнахме, Ицо произнесе мотото „The fun starts here”, километрите за деня дори бяха най-малко, канехме се да идем до около Будва, все пак. Ей я къде е ...
Опаковаме се с добро темпо и се изнасяме в нишка, посоката я знаехме от миналия ден, от там дойдохме. Засякохме се с голяма група словенски мотористи, водача им караше чопър... искрено му съчувствах, без дори да съм видял какъв е пътя натам, просто 6-то чувство някак си. Изнизахме си се от града с другата група, езерото в дясно, от ляво хълмове, да ги наречем, че не бяха дорасли за наименованието планина, и виещ се път. Виещ ли се казах... не, направо гърчещ се – от такъв с дупки, през такъв с много дупки, до изцяло от съставен от дупки, а когато и те изчезнаха се появи фракцията и облаци прах. Не за дълго – на места я поливаха, и няма да се сетите – калта взе надмощие и доминираше всичко останало. Един мерцедес много искаше да ме изпревари, и понеже се заинатих, оня имам чувството че полудя – такова каране на кола, дори било тя и служебна, по такъв терен не можех да си представя , че може да направи някой. Държах го малко под напрежение, но когато скоростта се качи над абнормалните 30 км/ч , върнах газта и се предадох , трябваше да мина още доста път с мотора си . Емил твърдеше че имало много бункери, искал да ги снима, но, заклевам се, не видях нито един.
Имах малко албански пари, и реших да заредя, за да ги изхарча, за това постоянно се оглеждах за по прилична бензиностанция, и какво по нормално от такава с интелигентното наименование „IT”. Само че вместо „АйТи”, гологлавия продавач се оказа персонаж на С.Кинг от „То”. Вече бях спрял и угасил, бензин нямах, иначе нямаше да сипя гориво там, тоя беше за поне 6 месеца условно , само заради физиономия. Спътниците ме гледаха от дистанция съчувствено, даже ми викат после, „Бяхме сигурни че цената няма да ти хареса...”. Познаха. След това обаче пътя се оправи... карах и си разсъждавах, какво ли трябва да таиш в себе си , та като врътнеш някаква дребна далавера, от лев два, деня ти да придобие смисъл. Дано никога не разбера. Страхотни серпентини и асфалт пресичат хълмовете , ограждащи езерото, някъде там е и другия граничен пункт, който води към Струга. Следва лека долина и после стандартния терен за Албания - планински. Шосето е без дупки, имаше доста приличен трафик, и местните КАТ бдяха. По мое изчисление бяха около 4 патрула на 100 км, което бие дори нашата полиция, до момента те бяха моя фаворит. Характерното обаче за тях е ,че не закачат мотористи, или може би по скоро чуждестранните. А местни не видях всъщност. Обикновено когато ги забелязвах, обикновено тогава и бях в нарушение, знаят къде да застават. И понеже ни ставаше явно едно такова неудобно, и на мен и на тях, всеки гледаше в другата посока – природата в района е хубава.
На Либражд спрях да проверя бойния дух, точно на центъра, народ щъка навсякъде. Пуша си аз цигарата, и гледам Емил как е под напрежение, хем под едно дърво на сянка, мрънкат с Ицо че съм спрял точно в навалицата, хем мотора да му е на един троен скок разстояние. Сигурен съм че ако някой пипнеше нещо по машината, щеше да покаже по добро време на реакция при старт от Гей. Тайсън Гей, спринтьора...
Угасих си фаса, да не изнервям групата и потеглихме отново, по още по интересен път, за Елбасан, отстрани вървеше и ЖП линия, имаше атрактивни преминавания под нея , железни виадукти. По поречието на река Шкумбини, леко полека- и навлизаме в един от най-големите градове в Албания – според нета е над 120 000 жители, и пак според него – 10% са българи, а според мен и двете не са верни... Типичната визия на соц-пост-модернизъм сити – тук там новия тип сгради, по често – стари панелни гета, и индустриален колапс, гарнирано с голям трафик и лоши пътища. Измъкнахме се , водени от табелите за Тирана, но точно където трябваше да влезем в магистралата, имаше полицейска кола, и не пускаха. Направих цяла обиколка на кръговото кръстовище , гледайки ги жално, но не трепнаха. Гадове.
Отново по серпентини, по стария път за столицата, красиво е , се изкачваме нагоре. За моя изненада на един завой видях огромен кръст. Казвам изненада, защото тук не очаквах да видя такова нещо, като пътувам в Бг се изненадвам от новоизникващите джамии например. Изкачихме почти баира и спряхме за пиш и пуш пауза. Равнината се простираше под нас, 1/3 от града беше заета от нещо подобно на Кремиковци, но дори от това разстояние се виждаше че сградите стават само за пейнтбол, или декор на филми, гравитиращи около темите за апокалипсис или някоя от световните войни – било тя 1ва , 2 ра , 3 та ... 
И така, пътят към, Тирана, 50км. Когато някога отворят магистралата, съм сигурен че ще е уникално изживяване за човек с мотор. 
Проблема сега бе, че всичкия трафик, местен и международен, се буташе по път, с размерите на половин нормално шосе, и виещ се по билото на някаква планина. Отстрани мантинелите са някакви арт арки, със съмнителна здравина, а от отляво и дясно – пропасти. Чак ми стана кеф, дръпнах напред, лягах си , изпреварвах си, до момента, в който на един завой голям автобус отсреща ме затисна и ми остави разстояние за разминаване не повече от три педи, забърсах го с рамо. На всичко отгоре на десните завои, колчета отстрани са поставени до платното, и няколко пъти щяха да ми обърнат кормилото, както си карам. Понамалих темпото, трафика ставаше все по сериозен, групата се събра, и си се влачехме лежерно подир колите. За разнообразие тук там си се лигавехме и се изпреварвахме помежду си. Когато започна спускането, даже пуснахме по инерция, че машините бяха започнали да прегряват. Както си карам с угасен мотор след Емил, временно отпред, рязко се откъсвам в ляво , с песен на уста. Каква драма ... минути на епична битка по серпентините. Аз легнал на мотора , за по добра аеродинамика, и тук там помагайки си с крака, се раздадох максимално. Изпреварването ставаше с около 1 км/ч по-висока скорост от неговата, битка бе епична – завой след завой, метър след метър. След като го резнах, така изревах от щастие, и подхванах „Македонското девойче”, че съм стресирал шофьорите наоколо, или така поне твърдеше Емил. Това да стресираш албански водачи на МПС , го записвам в историята, запознатите със ситуацията там знаят за какво иде реч. Не след дълго слизаме на магистралата, тоя участък явно бе готов, и излизайки от кръговото и виждайки прав път, от кеф подадох повечко газ, ама доста. Мотора ми не е от агресивните, но слайда който направи ме впечатли до такава степен, че повече не си играх с ръчката на газта – асфалта бе като стъкло - нов и се пързаляше ужасно. Хубавия път свърши бързо, и отново се набихме в нещо междуселско, с много завои, и после пак магистрала. Имахме нужда от зареждане , и като видяхме прилично изглеждаща бензиностанция, се насочихме към колонките. Секунда след като спрях видях и името и. Е НЕ! След като на “IT” ме изрязаха, какво ли щеше да ми се случи на такава с гръмкото име „GEGA OILS”. Викам си, е сега хапнахме дръвцето, или ще вземем гегата, някъде под кръста, и то не отпред или отстрани ... и тримата.
Да, ама не. Тук заредихме, обменяйки евро за албански пари на най-нормалния курс до момента. Ицо толкова се вдъхнови , че пожела да си измие мотора. Погледах го учудено, докато обясняваше „Уаш, уаш?”, потривайки ръце , и се провикнах :
-Лаваш, бе Ице, не се ли нагледа на тоя надпис!
Не че знаех албански, ама „Lavash” е най-често срещаната табела по пътищата, обикновено написано на ръка, до някоя барака или навес, и там щъкащи полуголи момчета – автомивка, с други думи. Другото интересно е „ластик”, демек – гумаджийница. Разбирах ги езиците, ей...
Поседяхме на сянка до колонките, обявеното време за готовност се увеличаваше прогресивно, трафикът , комбиниран с голямата жега си казваше думата. Напред се простираше Тирана – столицата на Албания.
СЛЕДВА...