Последните минути на дългият ден бавно текат. Всеки човек има нужда от отдушник от целодневното чукане на камъни…от напрежението на сроковете…от подготовката за утрешната среща или изпит. Всеки с нетърпение очаква стрелката на часовника да извести края на днешното робство и да изхвърчи на свобода…вън на воля, на чист въздух, там където веригите на робовладелеца Работа не сковават човешката душа на стола на принуждаващата нужда. Ето настъпва дългоочакваният момент на свободата…с които редом писва и параходната свирка, която дава воля на цялата тази гореща пара, кипяла цял ден и търсила отдушник. Всеки се втурва към колата, към метрото, към мотора и изведнъж се разбързва. Защото от денят е останало малко, а почивката започва едва сега. Офиса се изпразва, строежа запустява, коридорите на сградите потъват в тишина. Да, тишина в която редом с работата и задълженията е изоставено и едно лесно забравимо понятие, което се нарича…Уважение.
Веднъж озовал се зад кормилото и в задръстването, трябва да притежаваш слонско търпение за да не дадеш воля на възмущението си. Било под формата на оперни арии, нямащи нищо общо с италиански…било с красноречието на мимики достойни като спонтанност за героите на Марсел Марсо…или просто една синхронизирана комбинация на двете, която примесена с какафонията на клаксоните и уличният шум дава доста добра представа за средновековен купон в залите на Валхала. Всеки крещи, беснее и се разтоварва от негативната си енергия. Е пък какво като може да е за сметка на другите? Нали той се чувствува добре?
“Какво ме интересува тъпия моторист дето се опитва да се провре между колите? Че и на мене ми е горещо! Ха! Ще чака! А ако се пробва да мине до мене, епа ако не го резна с вратата…на! Тия кретени и без това се имат за висши създания! Яхнали по един вибратор, само бръмчат и духат бензин по пътищата по цял ден, докато ние простосмъртните бачкаме като изумени. Е предупредих те, п***л мръсен…на ти врата! Ха! За малко! Оoo, и пръст показваш? Е сега ти ….!”
Представихте ли си колата, изтласкваща мотоциклета към бордюра на тротоара? Видяхте ли изхвърчалят от мотора, мотоциклетист, който се стовари в оградата? Чухте ли грозното изтрещяване на шлема в мазилката? Усетихте ли припукването на прешлените във врата му? Чухте ли писъка на жена му, прегръщаща безжизненото му тяло в моргата? Видяхте ли сълзите в очите на двете му деца?...
Е да, ама никoй не е искал да става така. Просто се разтоварвахме, пък какво стана?...Всъщност, нищо не стана. Но, можеше да стане. Може и да стане. Защото, всеки умее да си намери бързо оправдание за това че се е държал като бик налитащ на червено. Или пък затова че тъпия башиш го е засякъл. Или затова че не са го видяли. E, как може, като се е метнал на матор и света трябва да се отдръпва пред него и да запълва дупките на пътя, докато всички останали участници в движението трябва да спрат настрани, да излязат от колите и да ударят по пет теманета в асфалта, докато ............ минава тържествено с папско снизхождение…?
В света в който живеем и караме моторите си…никoй не дължи уважение на никого. Но, когато един моторист покаже уважение и се съобрази с останалите участници в движението..той проявява добра воля, трезв разсъдък и търпение. Няма гаранция, че това ще бъде разбрано от другите насреща, още по-малко че те ще отговорят по същият начин. И все пак, шанса че ще отговорят позитивно на нещо позитивно е по-добър от никакъв. Като по-слабите и по-зависимите на улицата, инициативата винаги лежи в нас. Ние и единствено само ние държим благополучието си в ръцете си. Защото…каквото повикало, такова се обадило. Не можеш да размахваш пръсти, да демонстрираш красноречието на "професор" от Факултето и да очакваш че ще ти направят път. Освен, ако не си учил логика в часът на другарят Буш…Леко и безаварийно. Corvus Rutilus egressus...
