Зима…студ…лед…сняг...с една дума хибернация. Всеки един от нас се е превърнал в мото-мечок, принуден от безмилостното време. Всеки е потънал в мечти за топло време, за завойчета, за каране…за чист въздух…за свобода. Чукаш по мотора, стягаш го, защото новият сезон е вече на прага…а теб просто не те свърта. Е няма ли да се смили това проклето време?...
Мотора не е сезонен феномен…а, синдром…синдром на придобита бензинова недостатъчност. Такава недостатъчност, която сърби чак толкова че боли, а пък не можеш да я почешеш. Синдром, като трепещите ръце на алкохолика протегнати към шишето с ракията след дълго въздържание. Един синдром, който неусетно се е превърнал в нужда…в зависимост…в подлудяваща недостатъчност.
И изведнъж..един ден…в уютният мрак на пещерата проникват първите топли лъчи на слънцето…погалват хъркащият, космат мечок под нахлупената нощна шапчица и миризмата на меда на свободата го изстрелва като катапулт от леглото. Смъква нощницата, скача в кожите, нахлупва каската, пали да се надяваме наскоро подготвеният мотор и излита в гората да се надбягва със зайците. ГАААААААЗ до дупка! В името на всичките тези проспани дни и нощи…в името на всичките мечти за каране през зимата…сезона е тук, свободата във въздуха и опиянението от нея по-силно от наркотик. Hе стига...никога не стига…е в края на краищата мотоциклетисти сме. На кой му стига ограничена свобода?...Кой може да устои на конска доза адреналин след като е търкалял аспиринчета цяла зима?...
А сега да напуснем света на мечтите и да се пренесем в тази не винаги приятна, но постоянно напомняща ни за себе си реалност. Тази реалност, която от малки ни учи, защо не се бърка в огъня…Защо не се ака в копривата и защо…кaска не се пробва с каменарски чук. Човешките мечти са безсмъртни, но самите ние сме…или поне повечето от нас, които не целият да се превърнат в живи доказателства на Дарвиновата теория. Безмилостната действителност не щади безразсъдството…независимо от подбудите му. Новият сезон е дълъг, изпълнен с нови преживявания, хора, запознанства, миризмата на бензин, понякога леко примесена с тази на въодушевление, на едно усещане за това че си жив и че си щастлив че си жив. Най-големият дар на живота към нас е в това, че сме живи…че тези около нас са живи...че всичко около нас е живо, а ние сме част от именно голямото събирателно което се нарича живот. И вярвам, че нито един от нас не би искал да напусне този свят по свое желание преди отреденото му време. Затова и пиша тези пропити от идеализъм редове с вярата че всички се сещаме за “memento mori” и поставяме трезвият си разсъдък над всичко…че избираме живота пред безразсъдството… че можем да надвием над егоистичната си първичност като хора… че можем да превърнем Черната хроника в отживелица, а не в прогресивно растяща статистика. Леко и безавaрийно на всички през новият сезон. Memento mori! Corvus Rutilus egressus…
