Drop down a gear and disappear или мототрип 2015 - ЧАСТ III
Ден Осми
След като закусихме обилно и изпихме по две кафета, доволни поехме отново на път. Не беше много ясно колко паса имаме за деня. Два бяха основните Гавия и Стелвио. В последствие се оказа, че се минава през поне още 3-4 не толкова известни, но не по-малко красиви проходи. До там нищо особено, път. След Ponte Di Legno спряхме за кратка почивка и настройка преди да започнем катерененето на Гавия, покрай нас фучаха стотици мотори. Не бъркам като казвам стотици. Все едно бях на мотосъбор. Моторите предимно модели 2014/15 година. Незначителна подробност. Мирисът на изгоряли газове, гуми и шумът от двигателите само допринасяше за покачване на настроението и адреналина. Гавия се оказа нелек проход. Доста тесен път с хубава настилка и прилично движение. Под движение визирам мотористи, тук-там кола и поне един кемпер да убие всякакъв кеф. На спускане се засякохме с едни типове тръгнали със джипове Вранглер и Уилис от втората световна война, бяха поне двайсетина. Много яко, нагласени със униформите, разни знаменца. Кефят си се хората. Личното ми мнение е, че освен с мотор със всичко друго е мъка да се кара там.
След него пътя продължава да се вие из Алпите до Боримо. А, от там започва Стелвио. Втория по височина проход в Алпите. Най-високата му точка е на 2760м над морското равнище. Каквото и да кажа ще бледнее. Наистина красиво място. Вярно доста комерсиално, но все пак красиво. Снимахме се насам-натам.
На табелата задължително. До нея навалица, имам чувството, че за на дядо Коледа скута не са се редили толкова, колкото за снимка на тази табела. Успяхме и ние да се вредим, даже и лепенка на BAG залепихме.
Времето от слънчево само за няколко минути рязко премина в облачно, което ни накара бързо да се метнем по моторите и да изчезваме от там. И за наш късмет се разминахме на косъм от дъжда. Което не може да се каже за малко по-късно в следващия проход. Така и не запомних името. Успяхме да се облечем навреме и като се отвори небето такъв дъжд се изля.... Караме си ние в дъжда, тунел. И след тунела слънце и отново 30+ градуси, въпреки, че се свечеряваше. Докато се съблека се сварих качествено. Болцано беше близко и решихме да спим някъде там. Намерихме някакъв мотел на центъра с лепенка на Tripadvisor и решихме, че е нашия. Гошо отиде да вземе стая, а аз останах навън да пуша. След малко той идва и казва
- Взеха последната стая под носа ми....
- Ееегаси! - отговорих аз
А, то си имало и история Гошо се направил на кавалер, пред две туристки и ония взели стаята. `Дет се вика "Кавалери много, стаи нямааа" Единодушно решихме да продължим до следващия град и там да търсим място за спане. Нагласих GPS да търси най-близкия къмпинг за всеки случай. Излезе един на около 30км и тръгнахме натам. Малко след центъра на Болцано явно се нацепихме в гетото. Хората рязко и силно почерняха, на всичкото отгоре ни гледаха странно. Хвърлих едно око на нивото на бензина и гледам има още половин резервоар, олекна ми. Измъкнахме се набързо от там. Намерихме кемпа от първия път, беше доста приличен. На върха отсреща имаше и замък, ей тъй за разкош.
До него и църква
Без много да му мислим опънахме палатките, по две бири и всичко свърши. Даже май и не успяхме да вечеряме. Някой да не остане с грешно впечатление, че сме слаби пиячи.... Обикновено на третата става така. На сутринта Гошо беше станал по-рано и беше взел някакви закуски. Пихме кафе и докато си събирах палатката и багажа без да си давам много зор той чертаеше маршрута за деня. Общо взето трябваше да прекосим Доломитите по диагонал и да стигнем до Бовец където щяхме да нощуваме. Преди да тръгнем Гошо купи две пърленки за из път. Най-лошо похарчените четери евро за цялото пътуване, според мен. За тях малко по-късно. Доломитите са уникално място силно препоръчвам при първа възможност да се посетят. Първия проход за деня беше passo Sella след него passo Pordoi. Планирахме да завъртим около Piz Boe, най-високата планина от групата Sella в италиянските доломити - 3152м и да поемем към Cortina d`Ampezzo. От там към Tolmezzo и Bovec.
Passo Pordoi
В поредния Passo Falzarego за деня хванахме бонуса - колоездачна обиколка. Първоначално ми направи впечатление, че имаше три линейки и доста карабинери, помислих си "сигурно е станало нещо" Малко след това настигнахме колоездачите. Патрулката се движеше в дясно и пропускаше тия педалмаструбатори. Движехме се с около 5км в час при 34 градусова жега на около 2000м надморска височина. Моторите почнаха да прегряват и спряхме да починем, и ние и моторите. Колоната от мотористи почти се доближаваше по размер до колоната от велосипедисти. Бяхме минали доста пасове до сега и продължавах да се чудя на тия с колелетата. В тая жега и тия сериозни баири които се минават трудно и с мотор.... Стигнах до простото заключение: чисти мазохисти, друго смислено обяснение невиждам. След паузата тръгваме, по скоро влачим известно време и пак спираме. Гошо в мое ляво, аз в дясно, на не повече от 60cm до ръба на пътя. След ръба няма мантинела или друго защитно съоражение. Единственото което има е пропаст. Дълбокa пропаст, по мое мнение около 50-60m. Седиме си ние и се печем кротко докато тия педали т.е. на педали се изнижат. Със всяка секунда ми опротивяваха все повече. И тъкмо тръгвам... момента в който подаваш газ и пускаш съединителя, един от ония педали решил, че ще мине в мое дясно. В ония 60cm които го делят от пропастта. Аз естествено не съм си и помислил да погледна в дясното си огледало. Само чух как извика нещо, мернах го с крайчеца на окото си и стиснах съедител и спирачка. Моторът заби нос, обаче с левия си куфар почти изкъртих на Гошо десния и от инерцията на удара тръгвам да падам надясно към пропаста. Благодарен съм на всичко, че успях да стъпя здраво с десния крак, само това ме спаси. Мотора тръгна да ме затиска, а аз да падам в пропаста. Със сетни сили и кански вик успях да изправя мотора... В следващите секунди вече бранех прохода от тия педали. Повалях ги един след друг, кръв и зъби хвърчаха нявсякъде. Увивах им тънките смешни гумички около вратовете и забивах спици в очите им. Завирах им седалките във всеки един отвор който може да се сети човек. Скачах отгоре им, върху колелетата им пак отгоре им. Т`ва "лакътя на народа", "задушаващо тръшване", "гърботрошач", "ДДТ" и една още камара кечаджийски хватки които се сетих. След това прегазих с мотора всички които мърдат още и накрая победосносно се изплюх отгоре им. Хааааа!!!! След като свърши филма който разказах, ги псувах на воля за още минута-две. Покарахме още около 3-400м и отново ни спряха. На това място се пресичаха два пасс-а. Въпросния passo Falzarego и passo Valparola, имаше поне 200 мотора. Почти нямаше място за спиране, за сянка да не говорим. А, на мен в главата ми бяха само eдрокалибрени автоматични пушки. Гошо ме извади от тия мисли с въпроса
- Имаш ли ключ 10, да си оправя куфара? - но звучеше като "Добре ли си?"
- Може да имам някъде - казах аз. И най вероятно звучеше като "Не ме занимавай точно сега"
Той порови в куфара си, извади френски ключ и шестограм и почна тихо и спокойно да си оправя куфара. Малко след това като изпушим по цигара, обикновеното настроение се завърна и отново почнахме със бъзиците и явно несериозното ни отношение към случката. Проявих инициатива и отидох да питам карабинерите до кога смятат да ни държат. Избрах си оня с най-много болтове по рамената. Карабинерите. Е, те тия сякаш не са на работа, а на модно ревю на Карл Лагерфелд... примерно. Ризките им задължително с един номер по-малки, но точно толкова, че копчетата на шкембетата им да не се отварят. Панталоните с ръб да се бръснеш на него. Слънчеви очила, не тип Police, а некви фешън гъзарски. В косата по около кило гел и силно зализани. Всичките бяха с високи моторджийски ботуши, независимо че са с коли. Отзад в ботуша забит нож, химикал...не се загледах, но почти съм сигурен, че имат и гребенче и огледало. Някой може да си носят и пинцета за мигли и вежди. Та приближавам се до болтаджията и го питам дали говори английски, той ме погледна и каза Не. Жестомимично му зададох въпроса до колко ще стоим тук, каза до 14:40h. В момента беше 13:45h. Не ми стана много добре от отговора, но... няма как. Поседяхме си до оказаното време и ни пуснаха. Естествено имаше патрулка която да ни води, в обратен случай най-вероятно щеше да има някаква мотоциклетна гонка до края на прохода.
Караме си ние и аз от скука решавам да броя тия с колелетата. Ей тъй по диагонал, за спорта. Почвам 5, 10, 15, 25....и по едно време гледам на един номера на тениската 10085 и спрях. Явно няма смисъл. Малко по-късно спряхме на една дебела сянка, до една рекичка заслужено да починем и хапнем. Гошо извади онези пърленки които беше купил сутринта от къмпинга. Тези две "обли и плоски неща" изглеждащи като пърленки бяха твърди като камък и на удар звучаха така. Гошо твърдеше, че са прясно изпечени. Според мен са били прясно изпечени, но за Коледа 2013г. За момент се зачудих дали да не потопя моята в реката за около час да омекне, нямахме това време и се отказах. Започна отчаяна, но сметка на това яростна борба с тях, все пак здравните ни застраховки покриваха и зъболекар. Почти ги изядохме. Пушихме по цигара и тръгнахме отново. След известно време спряхме за поредната почивка и кафе в крайпътен бар. Малко преди да тръгнем пристигна малка група италиянци на средна възраст, гледат номерата на моторите и едната жена ми казва
- Bulgaria, a?
- Yes! - потвърждавам аз
- Bulgaria.... far far away - продължава тя. И тъкмо да изтърся нещо, английския рязко ми избяга, а на негово място се появи само мисълта "Нямаш си и идея колко... във всяко едно отношение". Само се усмихнах и кимнах за довиждане. Пристигнахме в Bovec по план, малко преди да се мръкне. Намерихме къмпинга, разхвърляхме багажа и отидохме да си вземем храна и бира. Това беше единствения къмпинг в който топлата вода в банята се плащаше. Фифти сент и получаваш 2мин. топла вода. За по-освежаващо като ти изтече времето, топлата вода рязко спира и получаваш леден душ за десерт. Безценно!
Ден Девети
Събрахме катуна и отидохме да пием кафе и закусваме в центъра на Bovec. Междувременно чертаехме и дневния маршрут. Първо, посещение на връх Мангарт, после езерото Блед, столицата Любляна, цялата Словения и спане в Хърватска в първия град след границата Самобор. Заредихме бензин, купихме си цигари и вода и потеглихме. Връх Мангарт се намира на 10км от Bovec съвсем близо до италиянската граница, в "Triglavski narodni park" Висок е 2679м. и е третия по височина в Словения след Triglav и Skrlatica. За да стигнеш до него има вход пет евро. Качването до горе си е приключение. Пътя е тесен и сравнително добър. Мантинели почти няма, където има ограждения са бетонни колчета между които спокойно можеш да минеш с мотор или малка кола. Има няколко малки тесни и неосветени тунелчета които всъщност са обратни завои на серпентините. Първия си ме изненада качествено. Малко преди върха има малък паркинг и табела, че пътя до горе е затворен. Докато се чудехме дали да продължим минаха няколко моториста и всякакво чудене отпадна. Качихме се до горе помотахме се, Гошо направи опит да изкачи и последните метри от върха, поснимахме и хайде на обратно.
Следваща точка от плана езерото Блед. Пътя до там е си доста приятен, слаб трафик, хубави гледки. На Блед бяхме решили да обядваме и починем повечко. Първоначално си взехме кафе и се излегнахме в едни шезлонги, голям кеф. Гошо предложи да се изкъпем в езерото. Мен така ме беше домързяло, че трябваше кран за да ме вдигне от шезлонга. След малко пак прояви инициатива, да сме плували до църквата на острова. Погледнах го неразбиращо, казах му да не ме занимава с извращенията си и да ходи или плува накъдето иска, само да се върне до към час-два, че път ни чака.
И така.... аз се отдадох на качествен мързел той отиде да плува. Като се върна хапнахме и помързелувахме още малко и поехме към Любляна. Пристигнахме около 16h, въпреки, че се заоблачи жегата беше убийствена. Намърдахме се в центъра с моторите и право в първото кръчме да пием по нещо. После се разходихме на смени, защото бяхме си разхвърляли всичкия багаж по моторите. Центъра е красив и определено заслужава повече от час разходка, но както става обикновено ние нямаме това време.
С не особено голямо желание се навлякохме пак с дрехите и тръгнахме към Хърватска. Малко след това, преди да излезем от града се омотахме в едни кръгови. И хванахме грешния път. Отбихме да направим обратен завой, Гошо обърна. Аз докато чакам дупка в трафика видях, че съм си забравил наколенките в барчето където пихме кафе, и рязко се изнервих. Въобще не видях Гошо накъде замина. Обърнах, на първия светофар завих надясно, щото ей тъй. Карах още два светофара, не го намерих и се върнах. Тъй или инъче се бяхме разбрали да спим в първия град след границата. Да, ама аз като се ядосах и забравих как се казваше града и хотела. Гошо после каза, че е бил сигурен, че ще ги забравя и без драмата с наколенките и затова ми пуснал смс с името на града и хотела, ако не се намерим. Малко преди да се кача на магистралата видях една сергия за зарзават точно на отбивката, и спрях да питам девойката дето продава дали е видяла един моторист (спестих и, с грозен мотор) да минава наскоро от тук. Оная ме погледна почти разбиращо и промърмори нещо което не разбрах. Пробвах и да я питам и за името на първия град след границата, пак не ми се получи. Качих се и заминах. Спрях на първата бензиностанция да пуша и изчакам Гошо, пуших той не дойде и тръгнах. След около 50-60км го видях с крайчеца на окото на една от поредните бензиностанции. Тъкмо тръгваше. Метнахме си и продължихме без да спираме. Някъде към 20h вече бяхме в Самобор и паркирахме пред хотела. Докато Гошо уреждаше подробностите около настаняването ни, при мен дойде местен рокер да предложи помощ, ако има нужда. За момента нямаше. Чакам си аз отвън, след малко иде Гошо с една такава странна усмивка. На секундата ми стана ясно, че нещо не е наред. Нямало свободни стаи. Леко ми прималя. Всъщност имало една, която се освобождава след половин час, но трябвало да я почистят и тогава да ни я дадат. Стана ми малко странно, кой освобождава стая в осем вечерта ... Както и да е. Изчакахме, регистрирахме се и се качваме в стаята, отново спалня егасииии и късмета. Разхвърляхме багажа и излязохме да се разходим из центъра и хапнем. Сядаме на едно барче да пием по една биричка, и до нас се чува българска реч. Поздравихме хората, оказа се, че и те са от Варна. Светът наистина е малък. Единия от тях започна да ни разправя, че имало някакви тематични вечери на площада. Предната вечер било латино парти с танци, днес щяло да бъде черно парти. Попита ни за това ли сме дошли, с Гошо се спогледахме и отговорихме "Мноо ясно" Не го дочакахме и се прибрахме, изненадата беше голяма когато разбрахме, че целия хотел е пълен с българи. Навсякъде се чуваше само българска реч.
Ден предпоследен
Сутринта Гошо станал по-рано и отишъл да закусва. Събуди ме на връщане с думите
- Хич не си мисли, че ще закусваш
- Що? - попитах аз
- Защото още в 7:15h ония българи изядоха всичко. Малкото останало си го прибраха. За мен беше останал малко сок, успях и кафе да си налея.
- Ще изчакам още малко, трябва пак да изнесат храна - казах аз - все пак закуската е до 9h, а сега е малко след 8h
Изкъпах се, слизам в ресторанта, сервитьора ме поздравява и аз отвръщам
- Good morning - с възможно най-малко акцент. Трябваше да се дистанцирам от онази група. Даже ми се стори, че ме погледнаха с други очи. Дали щото си мислеха "Тоя па на к`ъв се напрай" или нещо друго, не мога да кажа. Храна имаше, закусих подобаващо. Пих кафе и се качих в стаята да събирам багаж. Предстояха ни около 600км предимно магистрала за деня. Да се подготвим психически за тая скука, решихме да се отбием до Загреб да разнообразим и пием поредното кафе. Набихме се в центъра и спряхме на първото свободно и безплатно място. Както се вижда, то пък било на Арменския посланик. Единодушно решихме, че ни е задължен и няма да ни прави проблеми като разбере, че сме българи. История, няма как.
Загреб
Направихме лека панорамна обиколка с моторите и се качихме на магистралата. По електронните табла пишеше 34,5 градуси. И на всяко следващо температурата се качваше с половин до един градус. Стигнахме до малко над 36, усещаше се поне 40 според мен. Мислехме да спираме на всеки час за почивка, но се оказа че издържахме по около 40мин каране. Жегата си беше убийствена. На сръбската граница имаше голяма колона и седяхме около половин час на слънцето, между колите. Това направо уби всичко. Със сетни сили се довлякохме до Ягодина където щяхме да спим в Саша. На влизане в града имаше задръстване и полицейска блокада. Оказа се, че осем посланика щели да бъдат гости на панаира в града. За наш късмет, същата вечер. На местния стадион беше организирана среща по кик бокс между местните сръбски звезди и Португалия. Преди това концерт на някакви известни певци. И всичко това безплатно. Естествено и ние се нагласихме за там. Организацията на събитието беше доста добра, имаше две или три телевизии които снимаха. Дрон хвърчеше постоянно отгоре и снимаше, беше пълно с народ. Питах Саша, заради посланиците ли е толкова организирано, той каза, че всяка година е така със или без тях. Впечатлих се. Около стадиона във всяка кръчма имаше певица която се надвиква със тази от съседната кръчма. Скари пушат навсякъде, почти всички зачервени като домати и доста подпийнали. Купона на 6.
Помотахме се още малко и отидохме да пием бира, на по-спокойно място. С малко по-различна музика. На път за бара, без да искаме направихме един доста сериозен среднощен офроад, Гошо ще разказва за него. В крайна сметка стигнахме безпроблемно с известно закъснение. Нататък е ясно.
Последния ден
Почти се бяхме прибрали в Бг ( визирам Гошо, до Видин са около 160км ) затова му отпуснахме края и станахме към девет и нещо. Саша беше заминал рано защото е на работа, да ни изпрати бе дошъл Марко. Домакинята беше приготвила доста щедра закуска. Изцяло домашна продукция, от доматите, сиренето, яйцата и наденицата, през айряна та до хляба. Закусихме прилично, пихме задължителното кафе и се сбогувахме. С Марко отидохме да пием по още едно кафе в един етнографски комплекс над града. След което вече поехме за Бг. Не е необходимо да споменавам за температурите. В ранния следобед вече бяхме във Видин. Аз се чудех още дали да остана вечерта там или да продължа за Варна. Отидохме до офиса на Гошо да прехвърлим малко снимки и да се охладим. Към 17h реших все пак да тръгна и спя в Свищов. Първоначално си мислех да мина през Румъния, но не бях сигурен дали ще има ферибот вечерта от Зимнича до Свищов. Затова през България, знаех си, че тези 280км ще са мъка, но нямаше друг вариант. Преди Лом някъде след с.Добри дол пътя стана ужасяващ. Освен свлечен и с дупки беше на вълни. За малко над пет хиляди километра до момента се наложи да намествам багаж два пъти. Един път тук и втория, малко след Лом. Другия интересен момент беше в Лом, карам си аз едни огромни табели EU, път за колоездачи.... брех голяма работа. А, всъщност някакъв 100 годишен неравен калдаръм. Имах, чувството, че държа къртач не мотор. Чак не ми се мисли, ако си с велосипед какво ще е чувството. Карам и се сещам преди да замина, гледах някакъв репортаж по телевизията в който Бат` Бойко пламенно приканваше да почиваме в БГ... и се зачудих, с`я как да го разбирам това "да почиваме в БГ".... След още малко не издържах и спрях. Звъня на Гошо и той
- Какво става, проблеми?
- Помниш ли Кол де Тюрини във Франция, там дето се провежда рали Монте Карло - питам го аз
- Май да - хилейки се ми отговаря той
- Да знаеш той е за пьлни аматьори!!! Да дойдат да покарат малко тук. С мотор е трудно, да не говорим за кола.
Малко преди Оряхово се пътя се пооправи, предполагам заради ферибота. После пак леш, чак до Долни Дъбник. В крайна сметка към 21:00 бях в Свищов.
Не се сдържах..
Обикалял съм доста извън нашата мила татковина и всеки път като се прибирам съм със смесени чувства. От една страна познато, родно, тръпката че си вкъщи и от друга, мизерията, разбитите пътища, изоставените земи. Сивите скучни и порутени къщи в почти безлюдните села през които се минава. Мъка... Който е ходил зад граница, знае, как на около 50км от българската граница всичко свършва и почва зоната на здрача. Не знам как го постигаме, но доста добре ни се получава.
В заключение ще кажа, че това беше едно от ония пътешествия в които тотално губиш представа за времето, километрите и единствено се наслаждаваш на местата които посещаваш.
Силно се надявам, да направя още доста такива :) Благодаря и на Гошо за добрата компания.