Това няма да е пътепис, в буквалния смисъл на думата. То ще е пътуване, но в по друг смисъл, изпълнено с болка, разочарование, черен хумор, ирония и още нещо…
И така, сядам да пиша, без особено ясна идея как, какво и защо, и то с една ръка, току що изписан от болницата, но пък ще се постарая да се мотивирам в последствие, ще е бавен процес.
Предупреждавам, че ще има не особено приятни фотоси, собствени наблюдения, така както аз видях нещата, и разсъждения, на места граничещи с цинизъм и гарнирани с черен хумор , но пък всичко е абсолютно реално , макар да е умишлено смекчавано тук там. Странно ми е, защото само до преди седмици се бях настроил да описвам поредното си пътуване, красиви гледки и емоции, цветя и рози, а сега се занимавам с това. От друга страна пък май никой не е описвал ТАЗИ страна на хобито свързано с мотоциклетите. Живота има интересно чувство за хумор.
Всеки обичащ моторите, се е сблъсквал по една или друга причина с това за което ще пиша, било лично, като помощник, наблюдател, слушател или зрител. Става въпрос за ситуацията, когато всичко се обърква – обикновено винаги е неочаквано, странно, тъпо дори, но никой не е застрахован. Нашият народ си има поговорка – „Когато се обърне колата-пътища много”. Та ето първата цел на това писание – да светна сигналната лампа доколкото мога на колеги по хоби, и да обърна внимание върху някои особености, касаещи точно нашата мила родина. Важно е, че всъщност финала е отворен и историята е в развитие.
Искам да благодаря на близките и приятелите си за неоценимата помощ и разбиране, да им кажа, че ги обичам, като и благодарности за лекарския екип, успял за пореден път да ме събере.
24 август 2018, петък. Излизаме от магистралата с Асен, отправили сме се на уикенд мотаене с по леки мотори, с идеята да разнообразим возенето с офроад участъци и диво къмпингуване – аз с модифициран Трансалп 650, той с ХР400. На Варвара сменяме моторите и продължаваме. Реем се по завоите и се кефим, поради факта че Хондата на Асен се мъчи с повечко обороти, максималната скорост бе 90 км/ч, но напълно достатъчно за приятно каране. Преди Велинград се отбиваме на пътя към Батак, гонехме района около Цигов чарк, почти бяхме стигнали, бе около 19 часа. И тогава нещата се объркаха...
На дълъг прав участък от пътя, застигахме движещата се отпред кола, но тъкмо преди да я изпреварим, тя спря внезапно на един мост. По късно човека каза, че е видял кола отсреща и спрял да и даде път. Колата отсреща и ние я видяхме, но тя бе спряла и ни чакаше да минем, от позицията на мотора се вижда доста по напред. Аз карах втори, вдясно, шахматно на Асен. Видях как той тръгна да спира, задната гума блокира и мотора се понесе странично на дрифт, аз също опитах максимално спиране. Асен отпусна задната и някак си с камшик успя да мине в ляво на колата, за мен остана пространството вдясно, но точно до спрялата кола мантинелата правеше чупка и се стесняваше, и на мен ми останаха 50 тина см да се провра. Не успях. В случая дори това, че бях с чужд мотор, влоши нещата – леко ендуро, макар и с нови гуми, колкото и процентно да са асфалтови, има съвсем различен спирачен път – реално ми трябваха не повече от няколко метра до пълно спиране, както и 5 – 10 см да се провра, но ги нямах.
Първо чух силен трясък от гръмването на задното стъкло, в първия момент си помислих че Асен се ударил, после стъргане на мантинела, а части от секундата след това излетях от седалката. Някак си паднах почти по очи на мантинелата, отдясно видях сериозна урва с река, за това се търколих на ляво и се озовах на асфалта пред колата. Ръкава на якето бе разпорен, от ръката ми течеше кръв, болеше ме всичко, без десният крак. Лошо…
Свалих си каската и се загледах в крака си - изглеждаше ок. Раздвижих го странично. Долната част под коляното се движеше с известно закъснение. Вече ми бе ясно, че отново съм във хорор филма, в който не веднъж съм бил. Мамка му!
Отпуснах се назад и се опитах да дишам бавно и спокойно. Знаех, че скоро адреналина ще отшуми и ще ме връхлети болката.
Лежах и гледах небето, времето бе разкошно, опитах се да се разсейвам като се наслаждавах на малките пухкави облачета. Асен се обади на 112, описа мястото, шофьора на колата му каза – „Кажи им Черният мост”. Ама че име… Линейката дойде сравнително бързо – 10-15 мин. Направиха ми рехава временна шина и ме качиха на носилката. Упражнението не беше лесно, тъй като реално нямаше как да ме хванат от към десния крак, и лявата ръка, а и се бе появила остра пулсираща болка, умножаваща се многократно при най малкото движение. Добре, че не съм някой дебелак си мислех, чакаха ме доста прехвърляния между носилки и болнични легла. С мен се качи лекарката, разтвори ми аналгин в една бутилка и ми даде да пия. Приятна жена, оправдаваше се, че линейката друса много, защото пътя бил лош… какво пък тя беше виновна за това.
Докато се подрусквах в линейката и слушах воя на сирената, разсъждавах над ситуацията, мислейки от този момент нататък, станалото станало, не можех да го променя. Започна да ме втриса леко и да се потя. Давах си сметка как от този момент, за месеци напред се променя живота ми, минавал съм през това, и нямах илюзии. Определено положението в което се оказах, щеше да рефлектира върху работата ми, плановете и близките. Всъщност неделя вечерта бях обещал да водя семейството си на море, чухме се по обяд, бяха приготвили багажа дори. Чувствах се неприятно и дори гузно, не знаех как ще им кажа какво се е случило – прекалено далеч бяха, нямаше как да ми помогнат, само щяха да се тревожат, за това, че са безпомощни да реагират.
Не след дълго спряхме пред болницата във Велинград, шофьорът изкара носилката, вкараха ме в нещо като приемна, и си тръгна. Ако не сте забелязали, факт е че медицинският персонал е съставен почти изцяло от жени, особено обслужващият, не се бях замислял над това. Трябваше от носилката да се преместя на креват с колелца, с който да ме транспортират до рентгена. Две медицински сестри, не в първа младост се засуетиха, макар че бе пределно ясно, че няма как да ме пренесат, и ме помолиха сам да го направя. Струваше ми зверско усилие и болка, сантиметър по сантиметър да пълзя докато успея някак си да се прехвърля, а те държаха отстрани, да не падна между носилките, които са на колелца. Дойде още една мед. сестра измери ми кръвното и ми заяви, че по инструкция трябва да ми постави абокат. Попитах с каква идея иска да ме дупчи отсега, не ми отговори, но така трябвало. Казах и, че няма да стане, и тя се отказа. Затъркаляха ме с количката за снимка, приеха ме веднага, и ме паркираха до устройството. Тук последва същото упражнение по прехвърлянето, бавно и болезнено издрапах върху студената маса на рентгеновия апарат. Снимаха ме в две равнини, както и дробовете, на ръката никой не обърна внимание, дори и аз, макар че ме болеше и дланта отгоре вече бе започнала да се подува. Снимките бяха готови на момента, появи се млад лекар , погледна ги, дойде до мен, и ми съобщи, както ми се стори, тържествено:
-Имате счупване на крака!
-Забелязах – измърморих аз.
-Двете кости на подбедрицата, ще трябва да се извърши операция, с метална фиксация на костите.
Тук нямаше какво да кажа. Имах познат лекар в ... , смея да твъдя, елитна травматология в София, който ме беше оперирал и преди, за това звъннах и го попитах дали ще може пак да се заеме с мен. Оказа се, че утре е на работа, ако мога, да отида там. Това бе важно, от една страна, заради по бързата възможност за реакция, от друга страна, ако исках той да ме оперира специално, трябваше за начало да си приготвя 1000 лв за избор на екип. В местната болница, офертата бе за операция в понеделник. Не се колебах в избора, дори само заради тези неща, а сега ще изредя и другите, които са чисто субективни. Не познавах никой от района, близките ми бяха много далече, ако останех, нямаше кой и вода да ми купи реално, престоя нямаше да е малък, да не говорим за други потребности. Без да искам да обиждам специалистите от по малките провинциални болници, знам какво е дереджето, пак от личен опит или впечатления на пострадали приятели. По натам ще отворим пак тази тема, но сега просто ще разкажа един случай. В моят град, хирурзите ортопеди са цифром и словом 2 (двама). Преди време, в мебелен магазин, ги видях да пазаруват шкафче, монтиращо се посредством дюбели на рафтоносачи. Единият попита другия, как ще го монтира, а той отговори „Сам ще си го наглася”, на което другият отвърна „Това да не са ти кокали да ги монтираш и завиеш как ти падне, това си е финна работа.”. Дори да приемем това с усмивка, не ми беше много смешно когато лежах под единият от тези образи, отново със счупен крак, а той го изви, за да го намести. Приятели и роднини са ме чули как викам на паркинга на болницата, а бях на третият етаж, въпреки че търпя доста на болки. Попитах го има ли идея как да ми оправи крака, случаят бе доста сложен, каза ми че не е правил подобно нещо, но се е консултирал с колега по телефона, и можем да започваме. Реално с помощта на лаптоп и интернет, след 30 мин, и аз мога да консултирам, но това не ме устройваше. Обиди се нещо и излезе, а мен ме изхвърлиха в коридора с инвалидна количка да се оправям. Последва кошмарно пътуване, което едва издържах, и дълга агония, но в крайна сметка нещата се развиха добре, това е друг случай, няма да задълбавам в него.
Отново тегаво преместване на кревата с колелца, откараха ме в манипулационната. Там обявих решението си да не оставам, хората реагираха спокойно, за което им благодаря, макар че не им стана приятно. Сложиха ми вендузи, с доста зор, понеже съм си космат, сърдечния ритъм бе ок, и доктора ми направи шина от гипс. Полицията дойде за алкохолна проба, уреда отчете нула. След това ме закараха в една стая, и там изпълзях върху легло. Подписах декларация, че се отказвам от по нататъшна медицинска помощ тук. Звъннах на Асен да видя какво става, него още го държаха на местопроизшествието, и го зарадвах с новината че трябва някак си да ме закара до София.
Междувременно той, със съдействието на полицаите, намерил местни хора където да прибере моят мотор, закарали го и се върнал пак на моста, добри люде има навсякъде. Процедурата при средна телесна повреда е доста комплицирана, трябва следовател, местните били само младши, търсели други, в крайна сметка дошъл човек чак от Пазарджик. Искали да оставят мотора като доказателство на съхранение, на което Асен отговорил, че няма нищо против, но не вижда с какво това може да е полезно. Между впрочем на мотора му нямало почти нищо, само левият гард извит и огънат. Съприкосновението с автомобила, заради което не можах да мина, всъщност дошло от това, че задната стъпенка задрала странично, в крайна сметка стигнала до гредата на вратата, и това предизвикало рязкото спиране и моят полет. Плана бе, той да отиде с мотора си до София, въпреки мижавият фар, да си вземе колата, да се върне да ме вземе и да ме закара обратно до болницата, където да ме настани. Живо геройство според мен, но знаех, че мога да разчитам на него, и искам още веднъж да му благодаря, хубаво е човек да има такива приятели.
А сега си представете описаната ситуация, но само аз участник, нещо напълно реално, защото често карам сам. Коренно различно щеше да е всичко.
В стаята имаше възрастен мъж в тежко състояние, който дишаше на пресекулки, а на другото легло стара жена лежеше, и ставаше от време на време да го наглежда, и да му говори успокояващо, после се връщаше и полягаше пак, явно бяха съпрузи. Мила гледка, наистина, толкова отдаденост и любов в една болнична сцена.
Бях си спрял звука на телефона, защото се чудех какво да кажа, ако ми се обадят. В крайна сметка, пуснах един СМС на жена ми, че сме пристигнали на язовира, опънали сме палатките, и всичко ок, но батерията ми пада и не мога да говоря. После легнах да чакам, гледайки тавана, и освен пулсиращата болка, усещах как започвам да се мразя, макар че се опитвах да потуша и двете чувства…
Относителността на времето се разбира много ясно в такива моменти. Гледаш часовника, опитваш се да се разсейваш, пак погледнеш, а то минали само минути. За да си отвличам вниманието, опитвах всякакви тактики – спомнях си минали неща, рецитирах си стихове наизуст, текстове на песни и каквото се сетите. Явно ми е помогнало, защото когато телефона звънна, бях задрямал. Асен каза, че идва, и да му изпратя локация, за да ме намери. Минаваше полунощ, в болницата бе тихо, като изключим стенанията, чуващи се от време на време от съседното легло. От лявата ми ръка бе текло кръв, някъде от между дланта и малкия и безимения пръст, бе се съсирила и чаршафа залепнал. Чух шума от количка, и на вратата се появи Асен със сестрата. Качих се с тяхна помощ на нея и ме поведоха към изхода, вратата бе заключена, за това минахме отзад някъде, и през малка рампа се озовахме на нещо като паркинг. Асен докара колата, благодарихме на мед.сестра и тръгнахме. Останах с добри впечатления като цяло от болницата и хората работещи там.
По пътя забелязах , че има пълнолуние и отбелязах че сега трябваше да сме около огъня на някой язовир, да гледаме звездите, да пием уиски и да се наслаждаваме. Да, ама не… Пълнолунието обаче спомогнало за по бързото придвижване с мотора до София, тъй като той е без акумулатор, разчита само на магнетно запалване, и фара му свети почти декоративно.
Разговора отново се завъртя около ситуацията, в която попаднахме, и как проспахме опасността. Отбелязах, че въобще не съм видял стоповете на автомобила отпред, Асен каза същото, просто изведнъж рязко се скъси дистанцията с автомобила. Странно, и двамата имахме достатъчно добър опит като шофьори. Имам две обяснения за това – едното – неработещи стопове. Второто – че са доста захабени стъклата, слънцето ни бе в гръб, малко преди залез, и това е направило по-малко видимо светлината им. Другото интересно бе защо не успяхме да спрем, особено аз. Измереният спирачен път от следователите бе 21 м, с минимално време на реакция, това означава минимум 25 м дистанция, което не е малко. Дефакто малко преди да спра се бях заврял между автомобила и мантинелата. Асфалта бе сравнително нов, нямаше маркировка още, факт е че настилките в България се правят по интересен алхимичен метод, и нямат нищо общо като сцепление една с друга, но въпреки това смея да твърдя, че при тази скорост, ако бях с другия си мотор, който има невероятни спирачки +АБС , щях да спра спокойно, без дори да усетя риск от ситуацията.
Друго интересно бе естеството на травмата. Единственото видимо бе драскотина от вътрешната страна на прасеца, по късно и доктора ми каза, че натоварването е било от вътре навън, не мога да си го обясня, както и реално кога и как точно си счупих крака. Стигнахме до извода, че може би сериозен мотокрос ботуш, в комбинация с твърди шарнирни наколенки би ме спасил евентуално, но може би щях да травмирам друго място. Посочените неща разбира се ги имах, но както се досещате, бяха вкъщи, просто така брониран съм карал единствено офроад и на мотокрос писта, нали уж на разходка бяхме тръгнали…
На една бензиностанция около Ихтиман спряхме, Асен ми взе вода и сандвич и продължихме. Не бях ял от сутринта, всъщност деня тръгна доста тегаво, първо затънах с един джип в тресваище в планината, бях по служебна работа, тръгнах с мотора следобяд, после по пътя , заради сълзящ радиатор, сложих добавка за запушване, която изцяло пък запуши радиаторите, в крайна сметка се добрах до мястото на срещата с един действащ радиатор, там ги промихме и продължихме.
Пих вода, хапнах два пъти и усетих как силите ме напускат. Успях да полегна назад и после загубих съзнание. Явно не е било за дълго, защото като се свестих, Асен ми обясняваше нещо, а аз подържах разговора едносрично с „да”, „аха” и подобни, не исках да го притеснявам излишно.
Стигнахме болницата, аз останах в колата (колко изненадващо) докато Асен отиде да пита каква е процедурата по приемането, после се върна с количка, натовари ме и ме откара в коридора пред регистратурата, взеха ми личната карта и започнаха да оформят документацията. Поради батака в здравната ни система, бумащината е неимоверно много, и отнема доста време. Капак на всичко е дебело тесте с декларации, които трябва да подпишеш. Не вярвам някой със сходно или по-лошо състояние от моето да ги е чел, просто драскаш каквото ти подадат, ако имаш сили. Мярнах текстове от типа, че не носят отговорност за вещите ми и незнам какво си, че ще си платя имплантите и т.н. Бях толкова изчерпан и неадекватен вече, че спокойно бих сложил кръстче и под декларация за отказ от гражданство, за смяна на пола или съгласие да бъда сексуално малтретиран от цялото отделение, само и само да ми се махнат от главата, просто това е безумно, и не съм убеден че има юридическа стойност. Сещам се за мой приятел, докаран с две счупени ръце, когато му връчили хартийките, как ги изгледал учудено и питал с коя точно ръка искат да се разпише, или с какво. Някак си, май дали си здравно осигурен, бе последното нещо, което ги вълнуваше. Аз бях, не помогна много като че ли…
С помощта на Асен ме прехвърлиха на подвижно легло, където прекарах доста време докато пак писаха нещо. Там ми сложиха абокат, няма отърване, от дистанция на времето , оценявам професионализма на сестрата, избраното място бе добро, не ми създаваше затруднения следващите дни. Взеха ми кръв от вената, дадохме пакета снимки от болницата във Велинград, те го метнаха някъде и тръгнахме с количката по етажите, да дублираме вече познатите процедури. Твърдя съвсем отговорно, че ако няма човек който да помага в такива моменти, в случая Асен, всичко става много по трудно, леглото е тежко, разстоянията между кабинетите са големи, асансьорите не спират на нивото на пода, и ако не се повдига цялата композиция, и пуска леко, е доста трудно, а най вече болезнено за возещия се, особено с поразчупени кости. Снимаха ме по горе долу същият начин, само че тук ми казаха да си сложа лявата ръка на корема, да се вижда и тя. Жената работеща там каза, че счупването е чисто, и ще мина с един гипс, което ме обнадежди, но след като ме свалиха долу, дежурният лекар настояваше че трябва да се метализирам. Беше с дълга коса, явно металист, сигурно заради това. Опипа мястото на счупването, имах чувството че ми бърка вътре в крака, едва издържах без да се разкрещя от болка, направо ми изцеди силите, които и без това бяха свършили. Минахме през кардиолог, доста сънен, явно го бяха събудили, прегледа ме, оформи някакви документи и в крайна сметка се отправихме към травматологичното отделение, което ми се стори, че се намира в другият край на града – коридори, асансьори , коридори…
Настаниха ме в празна стая, и се отпуснах блажено, май всичко вече се нареждаше що годе. Попитах в коя стая съм.
-Стая N:13!
-Доста знаково настаняване…
Зазоряваше се, бяха минали повече от 10 часа от времето на катастрофата, благодарих на Асен, той си тръгна, а аз легнах и се загледах в тавана. Болеше, мамка му. Единственото лекарство, което бях пил, бе аналгин в линейката, мой съвет, ако попаднете в такава ситуация, и не издържате на болка, искайте, никой няма да ви предложи. Аз не го направих, и без това от утре щях да поема достатъчно химия по всевъзможен начин. Затворих очи и с познатите методи за отвличане на вниманието, се опитах да заспя.
Очакваше ме интересен ден.
Не спах почти, по скоро нещо като дрямка. Около 7 ч. дойде сестрата, и ми даде термометър да си меря температурата. Нормално било да е малко по висока. Предупредиха ме да не ям и пия нищо. Бях жаден, но само си плакнех устата. Взеха ми пак кръв, през абоката ми слагаха лекарства със спринцовка, после включиха и система. Драскаха ме за алергии, писаха някакви неща по ръката ми… Около 11 ч. две сестри дойдоха и ме повлякоха с количката към операционната, момента бе дошъл. Накараха ме да си взема документите, парите, телефона и т.н., ценности, че не носели отговорност за тях, ако изчезнат.
Минавал съм през това, някак си имам неприязън, меко казано, към всякакви процедури, с които се нарушава целостта на тялото ми – рани, кървене, игли и т.н. , но в случая няма избор, знаеш какво следва, стискаш зъби и го приемаш.
Операционната бе наблизо, спряха ме в нещо като склад, облицован в плочки, с кашони лекарства и разни други пособия, казаха ми че трябва да се съблека, нямаше как да махнат панталона, донесоха ножици ( режещи инструменти да искаш в района, бол…), срязаха го, после ме паркираха до тясна операционна маса, прехвърлих се, и се озовах под два големи прожектора, светещи със студена светлина. Казах ми че трябва да остана чисто гол. Огледах се и преброих 5 жени в стаята…
Две ме повдигнаха, една ме събу, и останах само по абокат, със синя стерилна шапчица, доста гротестна гледка. Няма как точно да опиша какво е усещането, мен лично ме изби на смях, персонала видя че се смея, и го обърнахме на майтап. Споменаха, че е рядкост, и би било хубаво и други пациенти да са толкова усмихнати. Съмнявам се, честно казано, но дано Поради факта на голотата ми и шегите които си разменяхме, се замислих, и направо съм беден всъщност, че в тази операционна са виждали много неща, но едно със сигурност няма как. Ерекция. Не мога да си представя по потискащо либидото място, честно. Ако, се чудите какво стана с материалните ми ценности – в крайна сметка отидоха пак при сестрите, дето не отговаряли за тях – аз, освен да си ги сложа под шапчицата, друго не можех да измисля.
Операционната бе климатизирана, за разлика от стаите, нормално, работните дрехи са доста сериозни, но на мен ми стана студено и започнах да треперя, завиха ме с някакво чаршафче, малко по голямо от носна кърпа, и пристъпиха към приготовленията. Процедурата си е сложничка и продължителна бих казал. Започна едно грандиозно омотаване с кабели, лепенки, маркучи и други неща, като че ме приготвяха не за операция, аз хибернация и дълго пътуване в космоса.
Самата операционна маса е тясна, да може лекарите да са по близо при манипулациите предполагам, няма къде да си сложиш ръцете отстрани, за това има нещо като стойки за тях, на които ги разперих и ми ги вързаха с по един бинт, и се озовах в божествена поза . Вече чувах филмовото „бип… бип…бип…”, отчитащо сърдечния ритъм, определих си на слух пулса – под 70, наистина бях спокоен.
След около час от влизането, всичко бе готово, анастезиоложката, приятна руса жена, над средна възраст, започна търпеливо да ми обяснява, какво прави и какво следва.
- Трябва да легнеш настрани за момент, главата плътно към тялото, брадата да опре гръдния кош, гърба извит като на котка, няма да се стягаш и мърдаш, ще усетиш леко убождане в гърба…
Процедурата съм я минавал, по така наречената „спинална упойка”. За мое нещастие, бях видял някога „уреда” с голяма игла, с който вкарват веществото между прешлените, малко над нивото на кръста, и няма да крия, най-вероятно съм пребледнял. Усетих убождането, и инстинктивно се стегнах, колкото и да се стараех да не мърдам, болката е около 3-4 секунди, после изчезва. До минути след това се усеща едно затопляне, тръгващо от задника, и пълзящо надолу към краката. Не след дълго просто долната част на тялото ти не е твоя – няма я, няма я и болката.
Лекарите дойдоха, бе поставен параван, започна характерното тропане на разни лъскави метални инструменти, което ме побъркваше, за това обърнах глава на дясно и казах, че предпочитам да ме приспят, ако е възможно. Жената се усмихна, извърши някакви манипулации по маркучите, и не след дълго потънах в сън.
Събудих се по някое време, пиукането си бе спокойно и ритмично, зад паравана долитаха разговор и звуци, които бих определил като неприятни за ухото, защото знаех че идваха от работата по крака ми, и за това отново погледнах към спасителката си вдясно. Последното което чух, преди да заспя бе „Мамка му, егаси тъпата бургия, не мога да пробия костта… подай…”.
Пак се събудих. Беше по тихо, но тялото ми се местеше насам натам, явно имаше още работа. Женски глас, с леко възмущение се произнесе „Еее, млад човек, а не си е обръснал краката, как може..”. Приятно е, че ме определи за млад, но относно бръсненето на краката, кълна се, не ми е и хрумвало да го правя - или съм някой задръстеняк, или прекалено олд скул, знам ли. Пак погледнах вдясно и пак заспах.
Събудих се в стаята, бях сам, завит с чаршаф, малко след 15 ч, закачен на система. Устата ми бе пресъхнала, пресегнах се за водата до мен и пих дълго. Не си усещах тялото от кръста надолу, нормално, упойката действаше доста дълго, поне и болка нямаше. Пак пих, и докато пиех усетих звука на изтичаща вода. Странно. Надвесих се да погледна до леглото, и видях кофа, от нея излизаше маркуч, който изчезваше под чаршафа. Космите на врата ми настръхнаха. Попипах трескаво под чаршафа, и видях че маркуча води... да, точно до оная ми работа – катетър. Почти извиках от ужас. Бяха ме превърнали в нещо като проточен бойлер, мамка му. Бързо затърсих бутон, да викна някоя сестра, не работеше, но по коридора тъкмо минаваше една, врата бе отворена, и я извиках. Казах и да разкара проклетото нещо от мен, тя обясни че не трябва, на което аз и обясних че ще го изтръгна сам. Жената се видя в чудо, отиде някъде и се върна с още една друга, на която повторих същото. Явно съм бил убедителен, защото след минута се върнаха с някакви пособия, и махнаха ужаса от мен. Егаси, а тъкмо наскоро гледах със сина ми „Aliens2”, сега и това. Били го сложили за добро, понеже няма как да ходя до тоалетна, н’ам кво си… Предпочитах да пълзя до тоалетните, само не и да се чувствам като киборг, прекалено ми идваше.
Постепенно упойката минаваше, от горе надолу, след около 2 часа можех да си мърдам пръстите на крака, и започна леко да боли. Знаех, че няма да мога да спя, имах елетронна книга, наредих си нещата на шкафчето да са ми под ръка, ампули аналгин и пакети аулин, хапнах няколко банана ( всичко подсигурено от Асен ). Преляха ми три банки прозрачна течност, до колкото запомних. Кракът ми бе повдигната на възглавница и подгизнал от кръв, не бе приятна гледка.
Вечерта се спусна неусетно, изпих аналгина, половин час след него и аулин, и потънах в света на буквите, за да не потъна в света на болката – в случая книга за астрофизика.
По изгрев приключих с книгата. Не, че имам много спомени какво четох, и то не само заради сложната материя разбира се. Нощем, незнам точно на какво се дължи, може би на отпускане на тялото, болките са най-силни. Особено ясно това проличава при зъбобол например.
Тъкмо бях задрямал, когато сестрата ме събуди, да ми мери температурата. После последваха познатите процедури – няколко спринцовки през абоката, инжекция в корема, една банка течност венозно и т.н. Донесоха закуска, в едни прозрачни кутийки.
Относно храната – мое мнение е, че не става. Незнам дали МЗ и МП ( отдела за изтърпяване на наказанията ) работят с един кетъринг, но преобладаващата храна е трудно определима безвкусна консистенция. Понякога дават и кебапчета. Подправки няма от къде да вземеш, поне малко по смилаемо да стане всичко. Прибори също, трябвало да си нося от вкъщи. Аз, понеже не бях тръгнал с идея за болничен престой, както и доста други като мен вероятно, съответно нямах, а не исках и да ям, докато не се уверя, че мога да се придвижвам до тоалетната. При невъзможност, процедурата е следната – по малка нужда – в нещо като пластмасова амфора, май му казват „уринатор” лягаш на страни и така действаш – това е предимството да си роден биологично мъж. По голяма нужда се ползва подлога, не си се представях да извършвам такива действия хоризонтално, и за това тотално игнорирах тази възможност, като поради тази причина настоях да махнат катетъра и почти не ядях.
В стаята настаниха мъж, над средна възраст, Емил. Опитал се да отреже някакво дървено парче, с флекс, но си срязал сухожилията на 3-те пръста, на ръката, от горната страна. Утре щяха да го оперират, сега само бе омотан в кървава превръзка.
Асен бе ходил до Велинград с колесар, и ми беше докарал мотора, както и раницата с багажа, донесе ми и патерици ( с Владо ). Късмета тук ми бе, че бях тръгнал на палатка, и си носех всичко необходимо за автономен престой – прибори за храна, фенерче, зарядно, малко дрехи и т.н., и това закрепи положението. Патериците ми бяха малко ниски, тествах ги из стаята, лошото бе , че на лявата ръка работещи бяха само палеца и показалеца, другите не можех да свия, и макар че отока спадаше видимо, ме болеше като се опитвах да я натоваря.
Поговорихме си, те си тръгнаха, а аз започнах психически да се готвя за небивалия чутовен подвиг „ходене до тоалетна”. Емил ми разясни маршрута – от врата вляво, в дъното на коридора – вдясно.
Поех въздух, изправих се и закуцуках към вратата. Основната тежест трябваше да изнесат левият крак, и дясната ръка, другите крайници не бяха функционални. Още със ставането усетих как кракът ми натежава, като че ли се щеше да се пръсне от напълването с кръв. Първият завой взех с пресни сили, и закуцуках ритмично по коридора. За съжаление нямаше монтирани перила, нито стол или пейка, да си почивам по пътя, необяснимо защо. Нямаше връщане. Дясна патерица, ляв крак.. и пак… броиш крачките, загледан в заветната врата напред, и се стараеш да не се разсейваш. Изпотен и запъхтян успявам да стигна набелязаното място, отварям, и влизам. Тясно е, за сметка на това има перило, за което да се хванеш, и сядам с въздишка да почина на клекалото. Значи, възможно е, можех да си позволя да се храня от тук натам. Теста бе успешен.
След няколко минутна почивка да събера сили, тръгнах обратно, външната врата отворих с глава, най-удачно ми се видя. Добрах се до леглото полужив. И това за 32 крачки… докато не загубиш нещо, няма как да го цениш правилно. Възможността да се придвижваш спокойно и безпроблемно например. Нещо толкова елементарно, сега ми струваше повече концентрация и усилия, от много повече трудни неща, които се сещам, че съм вършил през годините.
Хвърлих се на леглото, и повдигнах крака на възглавница, имах усещането, че ще експлодира. Бях доволен от себе си, имах известна автономия, и това за момента ме устройваше. Хапнах малко от кутията за вечеря – нещо като мусака, но и с макарони и зелен боб, не знам как му е името на това ястие, ако си има име, разбира се, и банани… пак банани.
Съкилийникът ми бе пуснал монети, за да гледаме телевизия ( има нещо като монетен апарат – 3.60лв за 24 часа ), може би не лоша идея, но аз си извърших приготовленията за нощта – този път четивото бе източна мъдрост и дзен.
Привечер се появяваха комари, незнайно от къде, прозореца имаше мрежа, но за сметка на това логично – в това отделение не липсваха кървища. Бяха ме закачили на система на дясната ръка, а дебелата жужаща гад спокойно левитираше и търсеше място където да ме захапе. В супер неизгодна позиция, легнал по гръб, се опитвах да прогоня комара, лениво махайки с лявата ръка, че ме болеше, и доста по активно се бранех с левият крак. Едва ли съм изглеждал като брейкар, по скоро като хлебарка със счупени крайници, паднала по гръб, но гледката си е заслужавала, сигурен съм.
Към 22 ч. мина сестрата и пита имаме ли нужда от нещо, Емил поиска болкоуспокояващо, аз също се поблазних, но реших първо да видя какво е. Не след дълго тя се върна със солидна спринцовка, каза му да легне по очи, смъкна му гащите, и му я заби отзад.
След тази сцена рязко прецених, че определено притежавам по твърд характер, от колкото задник, и обявих съвсем искрено, че се чувствам чудесно, и нищо, ама нищичко не ми е необходимо. От няколко дни се чувствах като гоблен, не, благодаря!
Егаси, мислех си метафорично, докато лежах. Колко ли хора като мен жертват душата си, за да си спасят задника. Стори ми се много обширна и философска тема, за това я оставих и потънах древните мъдрости от изток и болката, но си изпих ампулата с аналгин.
Нощта не бе нещо особено – стискам зъби, чета, сменям позицията на тялото, във всевъзможни пози, слагах си краката и на стената, правих коремни преси и разни упражнения, които си измислях, само и само да се изморя и притъпя усещанията си. Мисля че поспах около час, събудиха ме стандартно – с мерене на температура, след това описаните процедури по горе, и зачакахме визитацията, каквото и да значеше това.
СЛЕДВА...