Африка 2019/2020 - Хакуна Матата - ЧАСТ IV
Замбия е заобиколена от суша държава в Южна Африка, с тропичен климат. Името и идва от река Замбези. Релефът ѝ се състои главно от високи плата, хълмове и планини. Долината Замбези, намираща се около южната граница, е дълбока и широка. Движейки се на север, релефът се променя във високо плато, достигащо 900 – 1200 м до над 1800 м в северната част на Копербелт. Население около 18 млн.души, територия 752 618 km2 ( 7 пъти колкото България). Християни, с официален език английски.
ИНДЕКС НА РИСКА СПОРЕД МВНР
Ниво 3: Повишено ниво на риск (препоръка да не се пътува в определени райони на страната освен при необходимост). Препоръчваме на българските граждани да се въздържат от пътуване!
За България няма акредитирано посолството на Република Замбия в трета държава. Българските граждани могат да се обръщат за визи към посолството на Република Замбия в Берлин.
…………………….
Ширината на реката в този участък е около 400 м, не отнема много време да се прекоси. Ферибота освен нас , бе пълен с камиони. Досадниците продължаваха да се навъртат наоколо, Асен си говореше с тях, аз си разглеждах пейзажа и пушех враждебно. Доста сериозен мост се строи там, чак ме изненада приятно, не се виждат често сериозни инженерни съоръжения в оня край на света.
Освен нас, на корабчето имаше няколко тира, коли не видях. Най дребният от рънърите бе извадил светлоотразително фолио, квадратна лепенка, около 5х5 см, и обясняваше нещо. Заслушах се и аз, до колкото разбирах, било задължително на всички МПС та да се залепи, по две бройки, иначе глобявали яко. Асен го слушаше внимателно, и попита за цена, малкия му обяви 10 долара. По стечение на обстоятелствата, фирмата, в която работи Асен, бе производител на въпросните лепенки, и той му заяви със смях , че толкова струва едно руло. Сигурен съм в това, само че цената на въпросното фолио на ферибот, прекосяващ Замбези, и стоварващ ни в чужда държава си има своя собствена логика. Май се спазариха за 8 долара, и ни брандираха моторите. На Асеновия транс първата лепенка, явно от щастие за успешната сделка му я лепнаха отгоре на предния калник, а той се развика, че няма от самолет да я гледат, и е безсмислено там да седи, ама късно... В интерес на истината, не ни излъгаха за тези лепенки, всякакви странности видяхме, на колите си ги имаше лепнати по броните.
Акостирахме в Замбия. Излизането бе с елементи на лек триал, през едни релси на ферито, после скок и директно попадаме в африканската центрофуга, ама както най-класически съм я виждал по филми и съм си я представял. Прашен червен терен, с фон от палми и подобни, това около 14 ч. , адски пек, хаотично нахвърляни бараки, паркирани всякакви МПС та без ред и видима логика, мирис на нафта, шарен мравуняк от хора щуращи се насам-натам – Казунгула бордер пойнт. Мисля, че единственото, което може да се приближи по колорит до това, са границите на изток от нас и пазарите, но нещата са на кантар, а тук и доста цветни.
Паркирахме до някакви камиони, част от групичката остана да пази моторите, убедиха ни, че работата е сигурна, а нашият гид ни поведе към една от бараките. Взехме документите и парите, и се сбогувахме с багажа. На някаква каса първо се плащаше нещо, така и не се заинтересувах от процедурата по минаването, но включваше вадене на виза, застраховка на МПС то, внос-износ бележка, някакви такси, и още някакви и т.н. Сумата около 100 долара по спомен. За инфо – навсякъде визите бяха 50 долара, а застраховките варираха, защото някои ги правеха за цяла година, или поне за нас бяха подобни промоциите. Беше ми задушно в претъпканите помещения, та излизах да пуша. Реално ако трябва да се оправяш сам, ще е много трудно, и то заради тълпите хора и липсата на информация какво се иска и от къде се взима, на други малки граници дето минавахме си беше ок, щото можеше спокойно да попиташ като единствен клиент. Асен се разправяше с агента ни, явно успешно, тъй като в крайна сметка след около час бяхме готови, а моторите си бяха непокътнати.
Излизането ставаше през железни решетки с военен пост, там нашата група ни обгради, тъй като разходите по нашето влизане на територията се оказали по големи от това което бяхме уговорили. Вместо да ахна от изненада, ги напсувах. Някак си настройката си ми бе враждебна, от самото начало, признавам че бях предубеден. Качих се и запалих, Асен попита дали да им дадем още пари, отказах, но бях отзад, не можехме да тръгнем, чудех се с повече газ ако опитам, какво ще стане. Варианта да отнесем по някой лакът/крак и да ни отъркалят в прахта си бе реален. Успяхме да се промушим в крайна сметка, а най-тъпото бе, че като поизчислихме възможните плащания, може би не бяхме ощетени, а дори е възможно да не сме заплатили подобаващо за труда на тия хора. Истината бе някъде по средата –дадохме толкова, колкото ни бяха поискали на отсрещният бряг в Ботсвана, не сме се пазарили.
Излизането на главният път е доста омотано, общото впечатление за хаос си се запази. Шосето обаче е с добра настилка, и самата природа е различна – много по зелено от отсрещната страна на реката. Град Ливингстън се намира на 65 км от границата. Може би има интересни места за разглеждане, кой знае. Не искам да съм груб, но го описват като прашна дупка, и не е далеч от истината, за място, определяно като туристическият център на Замбия. А е такъв най вече заради водопада Виктория. Сетих се за един възмутен гражданин на границата, от съседната държава, че Виктория си е Зимбабве, каква Замбия бълнуваме. съседска ревност, има я на всякъде. Може би има право, и гледката от там е по добра, кой знае. Ако не беше тоя рекет с визите, можехме да проверим, 2 километра ни деляха, и то по мост.
Налучкахме пътя, и спряхме на една бензиностанция след града, да пием нещо и заредим. Беше около 16 ч., имахме вариант да се настаним, и на другия ден да разглеждаме, или да рискуваме сега. Избрахме вторият. До водопада бяха около 7 км, половината в нещо като рехава горичка, но е подлъгващо, защото се разминахме с един слон, а и табелите приканваха водачите да не се отплесват, след това вдясно се виждаше река Замбези. Спряхме на един вю пойнт да позяпаме, питахме и за спане на палатка, но казаха, че не е оферта, защото дивите животни ходят на водопой, и може да ни се отрази лошо на съня например някой заблуден хипопотам, слон или незнайно каква гад.
Входа за водопада е вдясно от пътя, преди КПП то и моста за Зимбабве, има малък ограден паркинг, може да се плаща с карта, както и да се обменя валута. Местното наименование е „Моси-оа-Туня“ (Mosi-оа-Tunya), което в превод означава „Гърмящ дим“. Билетите не са евтини, 20 долара по спомен. Проблема обаче се оказа паркинга – посрещна ни стадо маймуни, всякакъв калибър. По общото разбиране това са миловидни животинки, но на практика е точно обратно. Нагли, нахални и още доста епитети, дори и опасни. Няколко се бяха покатерили на една кола, едната дърпаше антената, една огледалото, трета скача по капака – ужас.
Ужасен ужас обаче бе това, че ние сме с мотори, с вързан багаж на тях, и си представих ако си оставя нещата, как на връщане мога да видя някоя маймуна оборудвана с каска, или яке... Мислех да ги вържа с ластиците, Асен обаче въобще не се съгласи, намери един дето стоеше в някаква кабинка до тоалетните, и го нави да си оставим багажа при него, което си бе супер. Преди влизането в самия парк има доста сергии, взех си някакви дрънкулки.
Няма да описвам водопада, правено е и илюстрирано безброй пъти – едно от чудесата на природата – огромен скален разлом, в който пада водата, мащаба не се усеща в снимки, характерното за момента беше че не е пълноводна реката, и се виждаха скалите. Има мост, по който се отива на хълм с хубава панорама срещу водопада. Доста по голяма част се вижда от Зимбабве, но като че ли тази част е най атрактивна.
Първа гледка:
От задната страна се вижда моста над Замбези, свързващ двете държави.
На връщане се отбихме да погледнем до колкото е възможно водопада и от мястото на пада от скалите. Тясна пътека водеше до реката, имаше нещо като шипове, и надписи, че е забранено минаването. Тъкмо да отроним тъжна въздишка, и дребен местен изникнал от нищото дискретно каза „Ето от тук може”, посочвайки ни по лесно за прескачане място. Борбата със съвестта ни трая съвсем кратко, и не след дълго подскачахме бодро по скалните островчета и каньони на река Замбези, на метри от водопада, нарушавайки закона и навлизайки в дълбочина, точно отсреща на мястото дето бяхме преди малко.
Досещате се, че човека дето ни поведе не е случаен и дебне точно такива адвенчър настроени индивиди, за да им покаже истинските неща, далеч от туристическата индустрия.
Самият водопад е над 2 км широк, и след няколкостотин метра подскачане, прескачане и катерене, почти към средата спря и каза тържествено, че ще се къпем, в „Дяволското джакузи”. Показа ни той какво има в предвид – много красиво скално образувание, с полукръгла форма, точно на ръба на водопада, в което водата се завихряше като в центрофуга и пенливо изтичаше в бездната.
Жегата бе адска, ние скапани, от тъмно бяхме на моторите, гледката феноменална – казвам всичко това, за да се оправдая за цялото безразсъдство. Хем знаехме за бацили разни всякакви в тия реки по Африка, хем информирани, и, какво от това...
Оня се съблече и нагази във водата, разхвърлях се и аз, оставих си дрехите горе на скалите при Асен, и тръгнах по него, в нещо като малко няколко метрово каньонче. Гледах после видео и снимки на това което последва, и то не може да покрие и 1/1000 от емоциите които ме сполетяха.
Местният знаеше терена, понеже е израснал тук, и с това се препитава явно, виждал е всичко, когато е пресъхнало, и си стъпваше уверено. Аз налучквах по стъпаловидното дъно къде да стъпя, и как да се задържа с ръце за хлъзгавите скали, а ревът на водата окончателно ми вдигаше адреналина до непознати висоти.
Не знам дали описвам правилно ситуацията, представете си слизане по тясно, криво стълбище, което не виждате, защото по него тече огромно количество вода, която се мъчи да ви повлече, с дълбочина до кръста ви, и изчезва от погледа няколко метра по напред, защото полита с грохот от стотици метра височина. Местният се беше позиционирал вляво от ръба, на някакво известно нему стъпало, а аз вече усещах как ме обзема паника, водата ме дърпаше безмилостно към ръба, опитвах се да се държа отстрани за скалата, но беше хлъзгаво, чувах го оня да вика „Hold, hold..”, демек „Дръж се”. Как и къде да се държа бе, мамицата ти...
В крайна сметка се изтървах , и вече си се представях как излитам с красив скок от Замбия, и се размазвам в Зимбабве, или някъде на граничната им линия, когато точно преди ръба, краката ми хлътнаха в нещо като скална дупка, и се оказах подпрян на перваза , като на тераса, на величественият водопад „Виктория”. Това което ми е викал оня било „Hole, hole..” (Дупка), на звучене, с акцент и с тоя шум, нямаше как да го разбера. Фактически там водата се завърта и завихря, и можеш да стоиш без голямо напрежение. Нямах желание и сила да се порадвам на гледката, толкова сериозно се бях стресирал, въпреки че оня настояваше да помахам, за да може да ме снима Асен. Понадвесих се над ръба, погледах, след секунди почивка се докопах до другата страна на стъпаловидното изкачване, струята там бе по лека, и издрапах до горе. Беше ред на Асен, казах му че си струва, как да изтърве подобно усещане, мисля си, че още ми е сърдит, макар, че му споделих тънкостта с дупката преди ръба. Той също не се забави много, странна работа, но добре че се върна.
Адреналиновият шок отминаваше бавно, вършил съм доста глупости, честно казано, но в тях като че ли винаги е имало частица разум и предсказуемост (парашути, скокове от мостове всякакъв формат и подобни извращения), това тук си беше уникум. На Асен му подейства по подобен начин , щото докато седяхме и зяпахме като треснати от мълния, обсъдихме и стигнахме до извода, че не сме нормални. С какъв акъл се повлякохме с човек, непознат, който можеше и да е местният луд, а ние доверчиво се разхождаме в центъра на водопада с него, че и по ръба му. Или си представих да му хрумне на тоя да ни тегли по един шут в задника докато сме се заплеснали, надвесили, снимаме и се разхождаме по гащи наоколо, то парите и всичките ни документи си стояха на скалата.
Още нещо, когато се прибрах, потърсих дяволско джакузи във водопад Виктория, и не намерих. Има „DevilsPool” и разни подобни, популярни са, но нямат нищо общо с това дето посетихме, гледах много снимки, и местоположения. Мога да тагна къде се намира, ако все пак има мераклии да се пробват.
Както и да е, пича предложи да се изкъпем навътре в реката. Вече претръпнал, дори не се и замислих, отправихме се към едно по широко място с тръстики и плуващи птици, и се хвърлихме да поплуваме. Факта че плувах в Замбези не ме притесняваше вече, и дори възможността да се сборя с хипопотам не можеше да наруши нирваната ми.
Поукротили адреналина, постояхме да поизсъхнем, не бързахме вече, макар че не знаехме къде ще спим още. Попитахме гида каква е тарифата, не беше нагъл, определи си колкото е стандартната за парка. Според Асен си я бил заслужил... Питах го, да ни препоръча място за спане, каза ни за някакъв хостел „ДжолиБойс”, в центъра на града. Разделихме се доволни, и се отправихме към моторите. Маймуните си бяха там, продължавайки да безчинстват, взехме си багажа от човека, а Асен му даде няколко долара, и започнахме да се обличаме. Докато се оправяхме, някакъв военен отишъл, прибрал парите на тоя дето ни пази дрехите, набутал си ги в кубинката, и се отдалечил, това ми каза Асен по късно, аз съм го изтървал.
Тръгнахме към града, по памет си бях набелязал вдясно преди това нещо като открит къмпинг (BaobabCamp).
Слънцето застрашително клонеше на запад, нямахме много време. Още на отбивката видях слон, медиум сайз, но самотен, и жираф в далечината, лагера трябваше да е на малко над километър, но имаше ограда със заключен портал, за това продължихме още малко, и стигнахме до нещо като заслон на един хълм, с хеликоптерна площадка, май от там ставаше записването и облитането на водопада. Най странното, че и там нямаше никой – пусто. Имаше и път който продължаваше, но вече се свечеряваше, а навлизането по разни такива зони, в които има реален шанс да се на натресеш на носорог, голяма мачка, хиени или подобни, не беше разумно. Отказахме се да търсим повече и се отправихме към града.
С питане успяхме да намерим препоръчаният ни „ДжолиБойс”. Отвън представлява нещо като военна база с висока зидана стена, караулка с двама въоръжени пазачи и плъзгаща се масивна врата. Мястото било за бакпакерс, каквото и да значи, но ако се има впредвид такива с една чанта багаж, значи и ние сме в групата, само дето се возим с мотори. Пуснаха ни, макар и малко тегаво, показаха ни къде можем да си опънем палатките, обясниха ни кое, къде, какво. За да бъда честен, ще кажа че мястото бе добро, поне за оня регион – имаше си всичко – дори басейн. Според табелата пък било най добрият хостел в Замбия, което вече не знам как да коментирам.
Разпънахме палатките, аз разхвърлях всичко върху палатката и дървото до мен, катун стайл. Изкъпахме се, а Асен , дето ме бъзикаше за антибактериалния шампоан „Детол” купен от ЮАР, каза че го е изхабил половината в зловещо триене и сапунисване. То го взех погрешка, защото исках да купя антибактериален гел – въпреки че сега е нещо познато на всеки около пандемията, аз тогава си нямах идея какво точно да търся и как изглежда.
Отидохме на открития бар срещу басейна, аз жадувах за бира, Асен предпочете класиката джин с тоник. Казвам класика, защото, според истории и легенди, това питие е било популярно в Африка не напразно – алкохолът в джина и хинина в тоника, били добра превенция срещу боледуване за пътуващите бледолики. Поръчахме вечеря, най логично и безопасно ни се стори да е риба. Сервираха ни нещо като Пираня на скара. Дори при зверския апетит и глад, това нещо не ни изкефи. За беля и по натам по пътя ни предлагаха същото, и в други държави – защо е популярна тая кокалеста рибоподобна гад, нямам си идея.
Хапнахме, аз се съблякох и метнах в басейна, продължавайки с бирите. Нямаше много хора, даже една бяла мацка демонстративно излегната четеше книга, държейки явно това да се забелязва. Не ги знам тия бакпакъри/ки какво точно вършат в такива райони, но на бара имаше голям буркан с безплатни презервативи, а хостела имаше палаво име. Коледният дух и настроение ме обхващаше постепенно, а елхата си беше направо уникат.
Накиснах се максимално – външно в басейна, вътрешно с бира, и на зиг заг се отправих към палатката. Сложих тапите и потънах в непробуден сън.
Какъв ден само! Поредният...
......
Бонус трак, понеже не се очертава да пиша скоро, или въобще...
Алармата успява да ме събуди в 5 ч., ставам и на автопилот се отправям към басейна, бухвам се вътре, и лека полека се съвземам. Слънцето тъкмо се кани да изгрее, перфектното време за ставане. Запътвам се към палатката мокър, и в сумрака се опитвам да си намеря някакви дрехи. Гледам... няма дрехи. Бах мааму... Целият ми катун от вчера, разхвърлян на дървото, върху палатката, на земята – изчезнал. Вледених се. Обиколих в кръг мястото - няма ми нещата, мамка му... Тук вече идва като шамар прозрението, как рязко нещо може да ти обърка плана, ама да го обърне много сериозно, но и веднага мислиш какво можеш да направиш по случая. Седнах до един спящ на пейката отсреща, и започнах да размишлявам. Имам друг чифт обувки, панталон в топ касата, каската си ми бе на мотора, някакви парцалки май още, и леко полеко се надъхвам, че света не е свършил. Ще се борим, какво пък...
СЛЕДВА....