Африка 2019/2020 - Хакуна Матата - ЧАСТ III

И така...

Навън се сипе есенен дъждец, аз с лек коктейл от джин и още нещо за пореден път преглеждам форуми и писания, и за пореден път установявам , че тази година не е хич ок от към писания. Ама хич. Че в последно време май никой не пише по подробни пътеписи, това ясно, фейсбука и подобни отдавна убиха тази дейност, ковида пък довърши тотално всичко в тази сфера за годината, и все пак...

Бях се зарекъл да не пиша, защото много недовършени неща сътворих, а за нещо цялостно нямам възможност. От друга страна, наличието на свободно време тия дни, спомените, и леко започващите да ме чоплят идеи отново да посетя ОНЕЗИ места, ме накараха да седна и да подраскам.

Ще започна с произволно избран ден, бях споменал, че всеки един ден от това пътуване на практика си бе отделно приключение. 2-3 да опиша, може пък да пресъздадат есенцията на това лудо препускане. И да, дано не ми свърши джина :)

Гледам гугъл драйва, снимките. Според него, а той е доста точен, събитията за които ще пиша днес се развиват на 23.12.2019 г. в Ботсвана.

Площ 581737 км2 ( повече от 5 пъти от тази на България), население около 2 300 000 души. Сух климат с кратък дъждовен период. 70% от територията е заета от пустинята Калахари.

Общата дължина на границите е 4013 километра. Ботсвана граничи с: Намибия (дължина на границата 1360 км), с РЮА (1840 км), със Зимбабве (813 км) и със Замбия, като дължината на границата със Замбия е по-малка от 1 км. По-голямата част от населението на Ботсвана живее в източната ѝ част.

На мен лично ми е известна заради филма „Боговете сигурно са полудели”, и знаех че има находища на диаманти и огромни национални паркове. За нас режима на посещение е безвизов.

---

Алармата ми пищи мощно, размърдвам схванатите си крайници, и опитвам да се осъзная. Часът е 5, още тъмно, чувствам се уморен и недоспал. Лежа в палатка, нещо ме боде през шалтето на няколко места, все още е тъмно, а допреди малко нещо сумтеше наоколо. Бавно започвам да си връщам лентата докато вдена , къде, мамка му, се намирам.

Та дааа... Бам!

Съзнанието ми скорострелно ме позиционира в Африка, Ботсвана, в нещо като къмпинг. Отварям ципа и надниквам на вън, и няма грешка, там съм.

Бях навил толкова рано алармата за да се насладя на изгрева, излязох бос навън, но се набодох неколкократно на разни тръни, изобилстваше с бодли наоколо, та си обух обувките. Докато се мотаех около мотора, с периферното си зрение видях нещо да се движи. Огромен африкански слон се приближаваше, в случая от запад. Тая гад многотонна се движи с грацията на котка и също толкова безшумно, което е трудно за вярване, докато не го види човек.

---

Малко да се върна в предишната вечер. Паркираме си ние на това място в буша, и питаме в нещо като рецепция, дали можем да преспим.

„Но проблем” вика гърлата.

- А палатките къде да сложим?

- Където искате – махане с ръка, в смисъл, тундра балшая....

- Не е ли опасно?

- Ми има слонове, може да не видят палатката, и да минат през нея, ако е малка.

За протокола, недалеч от нас стадо от 20 тина диви слона пиеха вода в кално гьолче и се плацикаха.

( По късно с бира в ръка им се наслаждавахме дълго, времето бе страхотно, и небето ясно, пълно със звезди.)

Явно за нея това не беше проблем, но конкретно мен, с малка едноместна шатричка, при това зелена, дето не му е и до оная работа на слона, тоя отговор не ме изкефи,

на Асен палатката беше по голяма, също зелена, стори ми се че и той не бе очарован от инфото.

Подканихме я да подходи по сериозно, без особен резултат, показа ни нещо като барбекю с три хилави дръвчета на 100 тина метра, и ни каза да се побарикадираме с моторите, имахме не лош шанс като че ли. Това и направихме, макар че според мен укритието ни не би издържало атака на ядосана млеконадойна крава от АПК, камо ли на 5 метров африкански

слон. Ботушите обърнати, да не се завират змии и скорпиони, така ни посъветваха.

Оглеждайки се, установихме, както и много пъти след това, че подобен тип места не са мото френдли, защото въпреки разни смели мотописи, реалността е много по различна. Тази тема мисля да засегна по подробно след това, но още преди да тръгнем, местни мото адвенчъри ни обясниха че не сме нормални, и така не се прави.

Другите пътуващи бяха с техника, за която аз лично съм мечтал, и едва ли ще мога да си позволя – уникално наточени тунинговани джипове, с палатки по таваните, ремаркета, кейджове, шнорхели, имаше поне 4-5. Мотористи нямаше. Не видяхме и за цялото си пътуване при обиколката, а и тези които питахме не бяха виждали, явно си избирахме по

интересни маршрути.

---

Стоях си замръзнал и гледах как животното се приближава. Всеки е виждал слон предполагам, но едно е в заграждение, друго е в естествената му среда, в цялата си грандиозност и обем. Прекрасно създание с огромни размери, излъчващо сила и спокойствие, без агресия, около което се чувстваш като мравка. Явно си имаха пътеки, по които отиваха до езерцето на водопой, не им правеше впечатление човешкото присъствие. Това разбира се не означава, че не ми изкара акъла. На ум го отпратих с въздишка и нещо като „Айде шавай дебелак, че като взема една пръчка и ти нашаря задника...(с подскок)”. Предполагам, че нощем е доста активно движението на животни в района, но го проспах, за моя радост, скрит зад сигурните стени на моята палатка. ( Място за продуктово позициониране : ) )

Полегнах си с чашата нес кафе, което си забърках, и посрещнах изгрева, а скоро и Асен се размърда.

Той имаше самонадувно марково шалте, но се събудил на земята тази сутрин, и реално от тук натам в палатката си спеше натюр на пода. Не знам какви бяха тръните, нещо като бабини зъби, но успяваха да минат през гумираните дъна на палатките, и бяха му пробили дюшечето, а дори минаваха и през моето , което взех от спортен магазин, вид полиуретанова

5 мм стелка за йога. Имах идея да врътна малко из буша с мотора, но това бе предишният ден, и ми бе минало, та нарамихме прибори и тръгнахме на сутрешен тоалет. Банята представлява бетонен цилиндър без покрив, отгоре бодлива тел, ограден с пирамиди с шипове и лабиринтоподобен вход. В една от мивките се бе заглавил огромен гущер.

Пооправихме се, събрахме багажа, закусихме и потеглихме.

Шосето което водеше към Замбия бе на около 2 км, подрифтирахме бодро и се разсънихме до като го достигнем. Няма да се спирам на удоволствието от каране в пясък, защото с такъв мотор просто такова липсва.

Добре, че това ни събуди, тъй като в Ботсвана пътищата ( където ги има ) са безупречни и досадно прави, следващият участък например бе над 100 км без завои. И кое мислите ни разнообрази? Разбира се, местната полиция...

Не беше минало много време откакто потеглихме, и достигнахме препречено с бариера място, на което наточени в бели униформи служители на реда спираха всичко дето се движи ( не че имаше движение много ).

Кльощав киселяк дойде до мен, огледа ми мотора отстрани, и потупа с палката по слюдата ми. Обикновен фатмак вероятно, но се държеше като генерал. Гледах го неразбиращ, извадих всички документи ( носех ги в една папка ) , бях сигурен че всичко ни е ок. Асен също извади неговите хартии. Оня ги погледна, пак ми сочи слюдата и си ръмжи нещо. „Лайценз”. На български си му теглих една, не разбирах какво иска, имах смотания лайценз в папката.

С елегантно движение ни насочи към канавката в ляво , да слезем от моторите, и да идем при трътлеста лелка, която да се заеме с нас, с други думи „ Е са ще видите, отворковци...”.

Ба мааму, а деня изглеждаше чудесен...

Асен като полиглот отиде при дамата да се разправя, аз се подпрях на една импровизирана дървена маса, и си извадих някакви сладки да дъвча. Връща се след малко, и вика „Не сме си сложили „лайцензите”, това е проблема.”. Въпросният документ представлява лист А4, но в единия край има кръгче, не е и пунктирано даже.

Та тая глупост, в Ботсвана, се изрязва и лепи на слюдата обикновено, и е страшно престъпление, ако не си го направил.

- Е, че нали имаме, ще ги сложим.

- Е да, ама ще ни глобят. Този който ти е на табелата на мотора е изтекъл, аз пък въобще нямам там. ( Става въпрос за едни кръгли табелки, моторите от Англия ги имат, отзад долу на стъпенките са обикновено ).

- Пробвай пак, закълни се, че ще го направим, и не сме знаели ( това си бе истина ).

Отиде той отново, приказки, ръкомахания, оная явно не подаваше. Докато се разправяха, аз си пушех, и гледах как се гаврят с другите – кажи речи се правеше технически преглед на един камион, насред шосето, даже халогените му тества хилавия. Спряха и един друг европеиден с джип, и него го свалиха, и той се нареди при лелката, нямам си идея какво беше съгрешил, радар определено нямаха, освен че бе светличък, може би не бе и избръснат.

Асен дойде и вика:

- Тая ми каза, да ида при този който ни е арестувал, и с него да говоря.

- Арестувани? А стига бе...

Отиде той при мръсника, говориха, успех никакъв. Ще плащаме някаква глоба явно, видяло се е. Отново при полицайката, обяви тя цифрата солена, но! Ние пари местни нямахме, с карти не може, искат кеш. Другият задържан явно бе в същата ситуация, разпсува се, и тръгна на някъде с ядно ръмжене. Разбрахме защо – изпратили го в най близкият град, да търси банкомат, да тегли пари, и да дойде да плати. Процедурата и за нас се очертаваше същата. По мои спомени на около 70-80 км назад имаше град, а за банкомат, нямам идея.

Седим омърлушени и умуваме, бяха ни взели книжките, и да избягаме не може. Тук се зароди идеята Асен да се превъплати в журналист на NG, пишещ впечатления за страната ( Има доза истина, в ЮА искаха статии за трипа като се прибрахме, жалко, че не го направи). Отидох за съпорт и аз, макар , че основната ми задача ( а и езикови възможности ) бе да гледам лошо, и да се включвам с „YES!” в по драматичните моменти и паузи, докато Асен обясняваше как ще им опише държавата като смотана туристическа дестинация, гавреща се с туристите, и ще пише още не знам къде си и на кой си, и как сме изрядни, а това което искат, да си сложим смотаните хартийки до гумите е тъпо, тъй като караме през кал и вода, и те ще се разхвърчат. Имаше голяма доза истина в казаното, и явно подейства. В крайна сметка ни казаха да се приведем в законоустановен вид, и ще ни пуснат. Извадихме документите, и с ножове изрязахме заветните кръгчета от листата.

Моето пасна ОК, Асеновото нямаше стъкло, та го олепи с разни скочове и фолиа.

Пипнахме си личните документи, и незабавно се отдалечихме. Срещите с овластени комплексирани лица в цял свят не са приятни.

Пътят дълъг и прав, отстрани поне по още 30 м буферна окосена зона. Имаше периодични табели, предупреждаващи че спирането не е желателно и опасно, поради наличие на диви животни. Мяркахме тук там групи жирафи, слонове, антилопи и други, но не спирахме, аз се опитах да снимам в движение.

ВИДЕО

Виждаха се и термитници, доста сериозни постройки за мравоподобни строители, над 2м. Подобна настилка до хоризонта предизвиква да мечтаеш за Хаябуза например, и да раздаваш газ на воля, обаче вероятността да нацепиш/разцепиш някой слон е голяма, при жираф, поне има шанс да минеш отдолу.

Стотина километра преди Касане, пътят се движи плътно около границата със Зимбабве. Ограждения няма, но се води граница, там е и големият им национален парк Замбези, докато пък вляво започваше ботсванският Чобе, за това вероятно имаше толкова много диви животни.

На някакво село видяхме, че има бензиностанция, имаше и магазинче. Страната е много рядко населена, вече бяхме попривършили бензина, аз предишният ден даже бях угаснал за гориво. Рейндж от 250км е крайно недостатъчен за спокойно каране там, а при скапания бензин, разхода се качи с над литър. Цената е около долар. Взех си цигари и някакви месни пръчици, Асен ги кръсти „Маймунски пишки”, и рязко ми се отядоха, ама той твърдеше, че така си се наричали и при нас. Вкуса няма да коментирам.

Интересно бе и мястото, където щяхме да напуснем страната, някак си великите сили-колонизатори, така са изкривили границата, че на едно място се допираха четири държави – Намибия, Ботсвана, Замбия и Зимбабве, и по реката може да се достигне до всяка една от тях, без значение колко се мразят някои от съседите. В момента там се изгражда мост, което е страхотно, но ние бяхме подранили няколко години, и трябваше да ползваме услугите на Казунгула фери.

Граничният пункт се намира на поне километър от реката, и явно е универсален, тъй като след него на прашен път се виждат табели – вляво Замбия, вдясно Зимбабве.

За любителите на историята, тия двете са някогашната Родезия. Границата им, както в повечето държави в Африка е по река ( в случая Замбези ), другите граници са ги чертали с линия – абсолютно прави, и несъобразяващи се с местните племена и народи, за това и националното им единство куца. Един от Зимбабве ни каза , че имат 72 официални езика/наречия.

Сравнително бързо оправихме документите ( навсякъде като излизаш от държава е по лесно от влизането ), направи ми впечатление един по висок местен, с бяла риза и някакъв бадж, май поговори с Асен, опита се да контактува и с мен, но го отказах, и той изчезна някъде. Подкарахме моторите и излязохме на бетонна площадка на брега на реката, където трябваше да дойде ферибота. И, каква изненада, оня с ризата и баджа бе там с поне още 10 тина наши лични персонални асистенти, които щяха да се грижат за всичко ( няма не искам...) – от безопасност до добро настроение, безпрепятствено минаване на границата, оправяне на документи, застраховки, билети... фул.

Срещу неизвестна сума разбира се, после сме щели да се разберем. Ей, спадна ми, понеже много мразя подобни .... изцепки. Нацупих се официално, сложих си слушалките, легнах си на мотора в небрежна поза и запалих цигара, докато си играех с ножа. Цялото внимание се насочи към Асен, което ме устройваше, пък той знае и езици.

Въпросната тълпа бе от гилдията на т.н. рънъри, които дебнат неориентирани чужденци, изпаднали в ужас от хаоса по границите, и предпочитащи да платят съмнителни услуги, само и само по бързо да се махнат. Безспорно има и полза от тях, стига да не са нахални и нагли, дай боже и почтени, но в този бизнес май това бе невъзможно.

Доста добри психолози всъщност, след като разбраха, че сме от България, успяха да изнамерят наш сънародник, който да обсъждаме, за стопяване на дистанцията. Предполагам, си мислите, че е Стоичков, но не, Русев, кечиста е известен там, явно е популярна забава рестлинг манията. Като споменах Ицето, да кажа, че автоматично си кръстих тартора с баджа на името на мениджъра на Камата – не безизвестният Путко Мафани. Просто имах предчувствие, че ще си оправдае никнейма.

Единствения въпрос на който благоволих да отговоря, докато се опитаха да контактуват с мен, бе каква ми е професията. Понеже бях с камуфлажен панталон, то си дойде от само себе си – „Военен”. Действа добре. Мисля, че комбинирайки професия журналист и военен в различни ситуации по онези места, може да си спестите неприятности.

Допотопното фериботче пристигна в крайна сметка, слезе един с автомат, питаме за билети, никаква реакция, само нашият мениджър великодушно ехидно ни маха – „Всичко е ок, аз съм се погрижил”. Цялата система явно е добре смазана и синхронизирана. Качихме се и застопорихме моторите.