Африка 2019/2020 - Хакуна Матата - ЧАСТ II
Маршрут и пътища.
Идеята по начало бе да направим кръгче на север до екватора, после на изток и надолу по крайбрежието на Индийският океан да се приберем. Някакъв кой знае какъв подробен план нямахме, нищо не приемахме като задължително или належащо. Поради загубените няколко дни за обслужването, в последствие Кения и самото пресичане на екватора го шунтирахме, макар че бяхме почти там, оказа се правилно решение, а държахме добро темпо ( прекалено добро бих казал, от зори до здрач, направо се скапвахме от път... ), просто по такива места трябва винаги да имате аванс с времето – причини много и различни. Тръгнахме от Йоханесбург, влязохме в Ботсвана, от там в Замбия с ферибот през р.Замбези, нагоре към Танзания, завъртяхме я и се прибрахме през Мозамбик – малко под 10 000 км по километраж. Ако се погледне картата, се вижда че маршрута пропуска някои държави. Причината – всяко минаване на граници в ония райони е време и нервоотнемащо занимание, отделно за виза и ГО отиват около 100 долара. Ние решихме максимално да си спестим подобни емоции. Официално КПП тата в повечето случаи са с работно време от 8 до 18 ч., големите са денонощни. За Зимбабве чухме лоши отзиви, като най-лошото за нас бе липсата на бензин.
Като цяло централните пътни мрежи са с добри пътища, някои по добри от нашите ( Мозамбик е отделна история... ). Движението е от лявата страна като на острова, навсякъде. Малко е тегаво докато се свикне. Както пише на едни табели по пътя – „Keep left, pass right”, набиваш си го в главата и си го повтаряш. Макар , че никъде не сме се набутвали по желание да караме офроад ( с изключения тук там заради набелязани обекти), навъртяхме сериозен ( многостотин км ) километраж по терени, които нямам никакво намерение да повтарям по желание – просто там континента си е такъв – на картата път , гугъл и още две навигации смело те рутират, и в крайна сметка се оказваш наврян на всякакви безлюдни невероятни места в нищото, но на практика си на единственият възможен верен маршрут.
За бензин не сме гаснали, само аз в Ботсвана, но някак си късмета проработи, и наблизо имаше бензиностанция. Правилото е – където видиш бензин – сипваш и допълваш, ако искаш да си сигурен. Бензиностанции има по шосетата, ако приемат плащане с карта, то е предимно visa, с master са скарани. Лошо че друго не предлагат по тях, дори вода, по правило всички там са с въоражена охрана – от помпа, през АК, до някакви ретро пушки, а в Мозамбик един беше с автомат Шпагин, с барабанен пълнител, заклевам се, не бях виждал такова. Цената за литър гравитира около и малко над долар. За качеството не мога да кажа нищо, но очевадно варираше, както и цвета на горивото, факт е, че разхода ни бе по голям от предвиденото, аз стигнах и до 7.2/100 км, принципно имам такъв мотор, който при същото каране, над 5.5/100 не ми е качвал.
Движението по пътищата е, не знам как да се изразя... Принципно не са натоварени, дори камионите са повече от колите ( особено в Замбия ) – разни корпорации са налазили там и влачат ресурси. Предимството, по мои впечатления е – автобус, камион, джип, кола... моторите не се броят. Просто виждаш как срещу теб вървят два камиона, и ти примигват, а ти скачаш в канавката или разширението на пътя, и в зависимост от времето което имаш в аванс, си подбираш как да го направиш, а и после да се върнеш обратно. Няма да забравя, как докато си разпечатвах една вафла на пътя ( неасфалтиран, смотан, червен, кален...) отсреща се зададе автобус, който се движеше на максимална газ, препълнен с хора, и мина покрай нас на обратен волан и дрифт, за да не ни отнесе моторите, а на мен ченето ми паднало до земята от изненада. Това бе първата ми среща с такова нещо, после свикнах.
Проблемно е и голямото движение на пешеходци около пътя – реално имаха сериозна дисциплина, и не вървяха по шосето, но все пак, хора всякакви, а и пълно с деца, без придружители.
За да не се остава с грешно впечатление, ще конкретизирам и доуточня – има подходящи пътища за всякакви видове мотори, не много и навсякъде, но определено на места ще е несравнимо удоволствие да си Голд Уинг, някъде с ЦБР, а някъде с ЦРФ – описано с марките на Хонда. Понеже няма как да стане това, освен ако си нямате бус отзад да ги возите, ние предпочетохме Трансалп – разумният компромис. По държави ситуацията е – Ботсвана – равни и добри шосета, всичко настрани е офроад, предимно пясък и храсти с ниски дървета, Замбия – сравнително добри шосета, равно, по натоварено, разклоненията са червен офроад, гъсти гори, Танзания – имат от всичко, на места доста натоварено, пълно е с китайски моторчета, мой фаворит, Мозамбик – честно казано, почти съм съгласен с Асен, че нормален човек няма работа там – лоша инфраструктура, имат един път през страната, 3000 км, на който можеш да видиш и очакваш всичко, отстрани – офроад вариации, включващи също всичко + бонус военно положение на север ( над 1000 км ). Както каза един местен, минете ли Нампула, сте в безопасност. Не беше прав. Един разрушен мост някъде те вкарва в сериозен филм и стотици километри адвенчър обход, убедихме се. ЮАР е като Швейцария, в сравнение с горните.
Полицейският контрол по шосетата го има, и е сериозен. Състои се от периодични патрули, и са означени с конуси, някъде имат и лазерни радари. В Замбия ни глобиха за превишена скорост, на 60 аз бях с 82, Асен с 66 км/ч. Глобиха Асен, щото е полиглот, аз се направих че не разбирам;). На другият пост ни взеха моторите да се возят, оня, натискайки крачната спирачка, ме пита как са скоростите, изпаднах в шах и му казах, че са от другата страна, но пък другият ме успокои, че все пак имал книжка. Карали някакви служебни Урал-и. В Ботсвана ни арестуваха, че сме без лайцензи, та ги монтирахме на място, а другите ги чанчеха безобразно – проверка като на технически преглед, един чак халогените му тестваха, друг го върнаха. Искаха да ни глобят, ама нямахме местни пари, казаха ни да се върнем до града за да изтеглим ( 60 км назад ). Асен се преобрази в ролята на журналист, и каза, че ще ги опише като смотана туристическа дестинция, проработи и ни пуснаха. В Танзания пак ни спираха, но беше друго – човека се усмихна, и каза – „Спирам ви, за да ви пожелая Весела коледа и Щастлива нова година!”. Там бяха най големите пичове, и най странното движение. Сещам се как в Морогоро Асен щеше да монтира една дограма на пътя – първият пресичащ с широко разперени ръце носеше стъкло, няколко метра по надолу на един мотор друг носеше рамка от ПВЦ дограма, той ги избегна, докато вдясно от него един с колело отнесе едно дете на пешеходна пътека и го влачи десетина метра... В Мозамбик всичко това се мултиплицира с военни постове – не е приятно да те ровят под дулото на АК, а разни миграционни и тем подобни да те рекетират за пари. След Горонгоза, уж известен национален парк, ни спряха, било опасно. След час време казаха, аре, качвайте се и се пригответе да карате. Питам какъв е проблема, а един, докато слагаше бронежилетката ми каза „War…”. Доста разбираемо... 8 души заредиха автоматите, сложиха маски и се качиха на пикап Тойота с пейки, гръб в гръб, трябваше да ги следваме, мислех, че ще ни забавят, но тия държаха скорост 120-130 км/ч, ненормална история, там ми хвръкнаха ръкавиците, и както се досещате, нямах възможност да се върна да ги взема. Автобусите са с много сериозни булбари отпред, по наши предположения са за разбиване на барикадите по пътя, защото са обект на грабежи – тия рейсаджии са най лудите в региона, убедих се, единствената конкуренция са им такситата – бусчета Тойота Квантум.
Багаж и пътуване
Лимита от 25 кг. ни постави пред сериозно изпитание – по начало мислехме да сме изключително минималистични, и не звучеше зле, но реално се оказва че добри ботуши, екипа, каска, палатка и малко инструменти го покрива от раз, за добавка само бельо и дреболии, никакви екстри. На аерогарата се явихме с разпределен багаж по 32 кг сак/куфар и ръчен багаж над допустимото. От компанията се направиха на разсеяни и минахме, даже чекираха целия багаж на Асен, и той остана само с каска. В моя ръчен багаж ( ползвах чантата за резервоар за това ) носех лаптоп и нещо на хората в Африка от роднини, без да си имам идея какво, плюс библия ( не беше за мен! ), а нещата вътре разпределени в три по малки детски разноцветни ранички, торбичка с лакомства за децата по пътя дето щяхме да караме ( Коледа... ) и пакет черни презервативи, дадени ми за гавра-майтап от съпругата и колежката и, ама аз па си ги взех за талисман. Докато се разгащвах на скенера, връщаха ме заради железата в крака, ме викнаха и за багажа, че съм носел нещо нередно.
И така се оказах бос, с отворена чанта на чека, от която измъкнахме грижливо увит буркан с домашна лютеница, за мой потрес, може би и за околните, а всичко това на фона на дъвки, бонбонки, пакет кондоми блек лейбъл и старият/новият завет - а полета за Дубай. Доста педофилско селска гледка бих казал. Нямаше как след това да не посетим фрийшопа за бутилка уиски. В изблик на настроение ( отворихме уискито ), си се представих как се изправям с библия в ръка, при полет за емирствата, и зачитам някой псалм на висок глас, а Асен си поставя тържествено каската. Ако го бях направил, предполагам щях да описвам друга история сега...
На връщане не беше толкова весело, на летището в Йоханесбург, една лейди се заинати и не пожела да ни вземе куфарите, че са над 25 кг. В шеги и закачки ни разката фамилиите, поизхвърлихме каквото можахме, преместихме най тежките неща в ръчния багаж, Асен си обу мотоботушите и част от екипа, но запази каменният си орел ( хаха, да разкаже той ) аз моите ги бях оставил + ризницата, още на отиване бях обявил че са с еднопосочен билет, но пак не помогна. Влязохме като клоуни в самолета, носещи и каски, а ръчните ни чанти бяха почти 20 кг-мови, но не ги мериха. Куфара ми, когато го взех от летище Сф беше като парцал, скъсан и разпран, на отиване си беше чисто нов, мисля че е ясно как ги транспортират. Полета от/до там с прекачването е около 15 часа, доста път е.
Карането го направихме в по голямата си част, облечени с клин/панталон, ботуши крос, наколенки, ризници. Асен предпочиташе джърси, аз яке или без нищо, но е илюзия че може да минете без яке, заради надморската височина дето карахме, на някои места си беше направо студено, жегите са около океана в ниското. За каските – обезателно с очила вътре. При тръгването ни беше ясно, че скачаме в дъждовният сезон, нямахме илюзии че ще се разминем с бурите, и не се и разминахме. Валеше ни понякога по няколко пъти на ден, до много пъти на ден, после пък грееше слънце. Обобщено казано – ако не те вали дъжд, караш мокър и кален, в готини локви, децата се къпеха в тях, че си им беше и екстра за плуване. Доста локви...
Слънцето е силно, без защита се изгаря много бързо. За първи път ме удари мълния на мотор, че и Асен. Теоретически, заради изолацията на гумата не се случвало, но понеже беше много силен дъжда, явно сме се заземили в движение, и по скоро бе остатъчен разряд, волтовата дъга прескочи през дясната ръкохватка, и ми изтръпна ръката. Природните явления по ония места са доста зрелищни, направо виждаш как водната завеса дъжд се движи към теб, и после се гмурваш сякаш във водопад, а тътена от гръмотевиците е страховит. Съдейки по това, че половин Танзания бе под вода, вероятно сме извадили късмет, но пък всичко бе прекрасно зелено, мисля че това е най красивият сезон там. Аз си рязах и пробих ботушите, за да се изтичат и вентилират ( а и заради жегите ), след няколкодневно влажно каране, краката гъбясват и започват да болят, все едно стъпваш по стъкла.
Ядене сутрин при потегляне и вечер, търсехме читави места за спане с ресторанти, спагети с консерва риба тон се оказа че са готини ( Асен готви ), вода бутилирана има, не е проблем да се купува на доста места, при нощувките доста разнообразие - правилното е поне час преди да замръкнете ( не го препоръчват дори местните ), да търсите вече място, на нас не ни се получи много. Добрите места за спане са с големи огради, горе бодлива тел, и ток по оградата, винаги с въоражена охрана. Най-добрите приличат на военна база, а левела личи и по това че охраната е повече, униформена и имат кучета. Къмпингуването не е оферта бих казал, още на първото, от бодлите, на Асен високотехнологичното самонадувно шалте се спука ( и през дъното на палатката боде ), аз бях с някакво подобие на стелка за йога, но то се оказа по добър вариант. В Ботсвана спахме на нещо като място за водопой на слонове, когато питахме къде да разпънем, момичето посочи неопределено наоколо. На въпроса "Тия слонове няма ли да ни смачкат?" , отговора бе " Ако ви е малка палатката, може да не я видят и да минат през нея..." Е.. моята е ултра компакт, че и зелена. Завряхме се до едни храстодървета, и с моторите оформихме ограда. За огромните африкански слонове не е защита, ама поне да не ни настъпват по невнимание.
Ако някой се интересува от нещо повече, да пита, че нямам време да пиша много, макар че имам материал и спомени за книга, а ако пък мисли за ходене в тая посока – в ЮАР можем да помогнем доста, и хора които могат да съдействат изцяло, дори намерихме вариант за наемане на мотори, с които може да се напуска държавата.
<< Африка 2019/2020 - Хакуна Матата - Част I I Африка 2019/2020 - Хакуна Матата - Част III >>