Африка 2019/2020 - Хакуна Матата
Ако ви се иска да крещите в каската от кеф, докато карате по приказни места, видени в предавания, филми, списания или на картини, или да се проклинате, че сте се прекарали и сте започнали тази авантюра, да си задавате екзистенциални въпроси от рода на „Аз нормален ли съм???”, и „Защо по дяволите правя това???”, да достигнете лимита на физическите и психическите си възможности, както и тези на машината, с която пътувате, да видите природни феномени – от аномалии във времето до странни земни образувания, жива и нежива природа, друго небе и звезди, различни хора и култури, изобщо друг свят – то тогава не се колебайте – планирайте вашето голямо пътуване в посока Африка.
Каквото и да е то, няма да ви остави безразлични...
Това няма да е пътепис. Въпреки че на третият ден заявих, че може да напиша книга, си давам сметка, че няма как да го направя, няма дори да описвам пътуването. По скоро ще се постарая да направя нещо като ретроспекция, с опит да бъда полезен на хората, които мислят да се отправят в тази посока. Ако има въпроси, ще се постарая да отговоря на тях, до колкото мога.
Как започна всичко. Описвам ситуацията, защото се получи така, че едва ли не тайно се озовахме в Африка.
Един ранен следобед ( около средата на октомври 2019 ) получих по вайбъра съобщение от Асен, със снимка на много харесван от мен мотоциклет ( ГС 1150 ), на добра цена, внос от Швейцария, точно какъвто си го представях – оборудван с куфари, ролбари, гардове, абс без серво и т.н., предложил му го някакъв търговец. За какво точно ми е такъв кютук е отделна тема, но факт е, че нямах мотор, защото продадох предишният си, за да си платя реперването след една катастрофа – лечение, пирони и железа. Та след кратък размисъл му казах –„Взимам го!”. Взех си бутилка уиски, и започнах мини празненство. Гледайки google earth, чертаех плахи маршрути, даже към Иран и Памир се заглеждах. В късният следобед дойде ударът на съдбата – мотора го дали на други, които взели всичко накуп. На половин бутилка това ми подейства като лична обида, и срина всичките ми мечти изградени на база бъдещата покупка. Въртях безцелно земното кълбо, псувайки методично каквото и когото се сетя, и се наливах. Докато си врътках глобуса, континентът, който винаги е бил синоним на авантюра – Африка, ми се набиваше на очи все повече. Без особена идея, след като доволно мислено споменавах търговеца и обкръжението му, предимно по женска линия, за да не съм валат, писах на Асен – „Какво ще кажеш да идем до Африка?”. След отговора „Е, що не?”, нещата си тръгнаха по собствен път...
Ден преди заминаването, съдбата си знае работата...
Понеже не е пътепис, писанието не върви в хронологичен ред, но ще се постарая да засегна важни неща, дано са полезни като инфо.
Реално , колкото и да ми се е искала подобна дестинация, не ми се виждаше възможно да се изпълни в обозримо бъдеще, причини много, те са общовалидни за всички – от финансови, времеви та до социални и психически. Всеки с базови географски познания, и обичащ пътуванията, вероятно може да си представи по свой начин такова пътуване, но на практика проблемите които изникват са много. Няма да навлизам в дългата тема „Как да пресечем Африка със собствен мотор”, наши колеги са го правили, най базово казано – Кайро-Кейптаун са малко над 10 000 км, и съответните съпътстващи разправии като логистика, визи и т.н., както и връщане на моторите. Отделно има държави, през които не е много ясно как се минава и на място да има изненади, и дали въобще може да се мине. Това е идеалният вариант, но както споменах, най-малкото нямах мотор в момента, поне за такова пътуване, нито такива финанси, така че това въобще не застана на дневен ред.
След гореизложеното, логично бе да се замисля над нещо по различно. Идеята която бавно изкристализираше в главата ми бе да идем със самолет до Африка, да си купим мотори, да врътнем някакво кръгче, да ги продадем и да се приберем. Не звучи кой знае колко гениално, но пък определено не е нещо лесно, на практика и без допълнителни условия които ще спомена – направо си е невъзможно.
Единствената по читава страна в подекваторилна Африка е Република Южна Африка. Четох доста, инфото е оскъдно, мислех че има много, но може би поради слаби езикови и интернет умения, аз не открих много полезни неща. За начало – наемането на мотор в РЮА не е проблемно, цените варират от 80 до 200 лв средно за мотор под наем, но има много допълнителни такси и рестрикции – да не се напуска страната, застраховки, за по забити места – каране в група и т.н. Ако някой се заинтересува, предполагам ще извади доста работи, защото между впрочем, ако целта е само Южна Африка, това е най-евтиният и сигурен начин да я разгледаш на мотор – огромна и интересна държава е – има всичко - планини, океани, крайбрежие, резервати, вкусна храна и вина, невероятни пътища. Препоръчвам я.
Ние се целехме обаче в нещо по мащабно, и варианта наем не ни устройваше, за това както споменах, тръгнах да разучавам как стои въпроса с покупката на мотор. Според това което изрових, не се знаеше, дали човек с туристическа виза може да иде там, да си купи мотор и спокойно да напусне страната с него, в произволна посока, а после и евентуално да се върне. За по голяма яснота си представете някой африканец турист с виза да дойде в Бг, да си купи МПС, и да иде се шляе някъде извън границата – на мен лично ми е трудно да си го представя ( още на ниво нотариус, и пази боже –КАТ... ), макар че сме в ЕС, а ако избере посока Турция например, въобще не го виждам. Вторият вариант е да намери местен, който да му купи мотора на свое име, и да го упълномощи да се вози в страната и чужбина – фасулска работа .
Това за мен се оказа единственият работещ вариант, и за това тръгнах в тази посока. Имам приятели в ЮА, за това им сервирах идеята , че имам намерение да гостувам, и ще ги посетя с приятел, но трябва да ни купят и мотори, да ни оправят документите, съдействие и някои други неща бонус, ей такива дреболии. Пределно е ясно, че това са хора, на които мога да се доверя и ще ме изтърпят, но пак ще дам обратният пример - ако някой от някъде поиска от вас подобно нещо, в какъв филм ви вкарва. Отговора горе долу беше – „Ти си ненормален, ама щом искаш..., те ти сайтове за мотори, избери си, договаряй, прати пари да ги вземем и идвай...”.
https://www.gumtree.co.za/
Речено-сторено. Но!
Хората живеят в района на Йоханесбург, милионен модерен мегаполис, област Гаутенг. Викам си, к’ъв е проблема да намеря два мотора, ебаси... Оказа се, че си е проблем. Машините, към които се бяхме насочили бяха Хонда Трансалп 650. Мисля, че за мототема, е излишно да обяснявам защо, но все пак - дуракоустойчива машина, с изчистени детски болести от времето на първите АфрикаТуин, стабилна електроника, два цилиндъра, адвенчър турист среден клас, достъпна цена. Недостатъци – голяма маса, малък рейндж, ама то идеален вариант няма за мен и за всеки вид пътуване. Отделно си имам един такъв в гаража, и нямам нужда от навиване. Резервни варианти – сходните катъри в тоя клас – ДР650, ХТ, КЛР – всички с един цилиндър. Цифром и словом – обявите за тия мотори бяха четири ( 4 ) в областта. В други региони имаше още, но при положение, че ще разкарвам някой да купува мотор, Дърбан или Кейптаун не ставаха, все едно аз да ида да купя на някой мотор от Мюнхен... Цената е леко по висока от тази при нас, в рамките на 35-40 000 ранда ( курса е 1 : 8, засега ).
Риска при подобен подход е голям. Не всеки има идея от мотори, и като пратиш някой да ти вземе МПС , видяно на няколко оскъдни снимки, не можеш да разчиташ, че си направил добър избор. В общи линии ситуацията е купуване на прасе в чувал. Въпроса е , че с тоя мотор трябва да минеш 10 000 км, и то сериозни, и да не се счупи, че после това ще ти излезе през ... да речем през всеки отвор на тялото. Избраниците бяха в сив и черен цвят, по талон 2007, след определени дни бяха купени и ни очакваха. Пълномощното се прави в полицейския участък, без наше присъствие, с копие на паспортите, по скоро го водят клетвена декларация. След закупуването задължително се минава преглед, за да ти издадат т.н. лайценз , който е много важен, и навсякъде из континента им е основна тема за заяждане ако го нямаш, Асен го арестуваха в Ботсвана за това ( хаха.. ) . Застраховката не била задължителна, но ние направихме. Там е друга епопея, ще засегна и тази тема, но без да имаш банкова сметка няма как да си направиш, а като турист няма как да си направиш пък банкова сметка – затворен кръг.
Ботсвана
Като разумни хора, бяхме предвидили основно сервизиране на моторите. Аз лично си го представях така – отиваме, виждаме какво трябва, обикаляме мотомагазините, набавяме си го и си правим сами обслужването – в Африка сме, можем си го, ние идваме от България, не сме расли в саксия. Колкото и да ми изглеждаше логично, това се оказа абсолютна химера в ЮА. Не знам дали мога да обясня правилно, но подобен тип дейност, особено на обществено място, е абсолютно невъзможно да се извърши – било то паркинг на хотел, улица или затворен комплекс – а там повечето са такива, в такъв бяхме и ние. Може би в частен гараж, но такъв нямаше. Дори докато облепяхме моторите с фолио на по чувствителните места, си бяхме отворили по една бира, и ни направиха забележка, че това е голям проблем, с пушенето е сходна ситуацията. А облепихме моторите, за да не ги надерем при падания и при стягането на багажа по тях на разни драскаеми места – резервоар, странични капаци, стойки и т.н. Все пак после трябваше да ги продадем, поне вид някакъв да запазим.
За обслужването домакините ни бяха намерили сервиз, обадили се на човека, който дошъл и взел моторите, а ние като отидохме, ни даде разпечатка от проформа фактура, какво трябва да се направи и смени, трябваше да заплатим половината сума, за да се поръчат нещата, и после да изчакаме да ги обслужат. Поради лошо време, и някакви национални празници, това ни глътна над 4 ри дни, което промени плана в последствие. Обслужването бе по скоро стандартно – от типа - пиньони, вериги, филтри, масла, свещи, течности, накладки и държахме най-вече на нови гуми. При двата мотора бе различно, за статистиката – по евтино купеният мотор ни излезе по скъпо – едва ли ще изненада това някого. Това което не направихме, от раздел задължителни, разбира се после се скапа на най неподходящите места, законите на Мърфи са си закони – крушка на фар точно когато карахме в тъмници и жило за съединител, на безобразен многочасов офроад вдън калните джунгли мозамбишки, където карането си бе половината на полусъединител. За това спомогна и факта, че „моят” мотор (сивият), се оказа с три зъба по малък заден пиньон и с един зъб по голям преден, явно за чисто асфалтово возене, но това установих впоследствие, за асеновия не знам, той си лепна навигацията на таблото и изкара трипа без оборотомер. Интригата обаче се получи с гумите – при обсъждането аз бях за 50/50, Асен за 70/30. Човека обаче ни наши с Бриджстон Батъл Уингс ( в нета са 90/10 ), според него били 70/30, ама на мен не ми изглеждаха така. Това впоследствие ни струваше доста нервни клетки и мускулна треска, макар че по голямата част от пътя бе с добър асфалт. Факт е, че специалната гума ти трябва точно там където асфалта го няма, и тогава си мечтаехме да сме с поне 50/50, ама нанай си...
Вътрешните бяха хевидъти спешъл, 4мм, напълнени с гел, спомагащ да не се спукат, или да държи като се спукат. Въпреки трагичните терени през които минахме – камъни, сипеи, офроад, неизбежни дупки с височина и дълбочина на бордюри проблеми с пукане на гуми нямахме.
Цялото удоволствие от обслужването ни стъпи по около 1400 лв на мотор, плащане с карта.
Тук ще отворя дума и за индивидуализацията на мотора. Голям недостатък според мен бе липсата на централна стойка и ролбари, за щастие не ни трябваха много. Носехме в общи линии ( Асен разбира се... ) най - необходимите инструменти за чоплене по мотор, не сме от вчера по пътищата. Когато си със собствен мотор, няма какво да настройваш, предполага се, че си го направил. Но тук ситуацията бе друга – трябваше да променяме доста неща – наклона на кормилото, дръжки и ръкохватки, огледала, аз свалих и височината на мотора от телескопите, за да мога да стъпвам с цял крак. Регулирахме и лостчетата за скоростите, защото щяхме да караме с офроад ботуши. Моят бе с някакво ниско право извратено кросово кормило, на Асен пък почти с чопърско, стойките ни не бяха най комфортни, но го преживяхме. И двата бяха с малки топ каси, толкова трагични, че според Асен, нямало как да монтира такова нещо на никакъв вид лично МПС, па дори и колело – укрепихме ги до колкото можехме. Малко е смешно, като се замисля, че реално , за най сериозното ни пътуване до момента, тръгвахме с най много неясноти – всички топ и хубави неща си останаха в къщи ( екип, оборудване и т.н. ), дори и дрехите, с които пътувахме бяха почти за еднократна употреба.
Моят формат на багажиране бе – чанта за резервоар с магнити, доукрепена с ластици ( не е най-доброто решение, за кофти терен, постоянно се мести ), непромокаем сак отзад и топ касичка, Асен с два непромокаеми сака и каса.
Документите за мотора бяха две мърляви ксерокопия от нещо като талон и пълномощното + прословутият лайценз – лист вътре с едно кръгче, дето се изрязва и се лепи на слюдата или се поставя на специална стойка, моторите от Англия го имат, обикновено някъде около задната стъпенка. Доста спорно решение, защото обикновено това място е перманентно в кал и вода, а аз и се бях ударил някъде в нещо ( дърво, камък, храсти.. ), и почти го бях отчупил моето. Та за копията – ако се явите по нашите ширини с такива документи, най вероятно ще бъдете позорно изгонени или глобени, и ние бяхме доста недоверчиви към тях, но ни убедиха че са ок. А смотаният лайценз се наложи да го изрязваме на дървена маса с нож в Ботсвана и да го слагам под зоркият поглед на властта, Асен го залепи с прозрачно фолио и скоч, щото ни арестуваха на пътя, не се майтапя...
Отново за застраховката - не е задължителна, и от това бяхме в потрес. Асен настояваше да имаме, аз не особено, но за да я направим трябваше да идем в Претория, където той загуби почти 4 ри часа в разправии, дано се включи и обясни за какво става въпрос. Предимството на това да си направиш застраховка в ЮАР, е че важи за всички съседни гранични държави ( няма да ги изреждам ) и включва и каско. Споменах по горе – не може да стане без местен, та пак нашият човек съдейства. Друго не се сещам от към техника, някой ако иска да пита.
Сега да се върнем пак към началото.
Още при обсъждането, темата за документите излезе на преден план, основното изискване при пътуване по африканско бе паспорта да е с валидност поне 6 месеца, нашите и на двамата изтичаха по скоро. На другата сутрин, вече поизтрезнял, докато се чудех какви съм ги изпонаписал и сътворил, Асен се обади, че си е пуснал заявление за нов паспорт... Егаси, явно ще се ходи, отидох и аз, че си смених и личната карта покрай това. Поръчката бе експресна, трябваше да пускаме искане за визи, защото от дума на дума, вместо да идем като нормални хора през отпускарски сезон, решихме да го направим зимата – причината е прозаична, на Асен му се натрупва отпуск, който може да ползва до края на годината, без прехвърляне, и за следващата да вземе две седмици, това му е единствената възможност да събере свободен месец време. Така датите бяха заковани – две седмици преди нова година + 2 след нова година. Петък 13 ти декември ми звучеше странно за подобно начинание, но е факт че тогава започна моето пътуване с автобуса за Сф. По късно като обсъждахме, бяхме единодушни – не го ли бяхме направили така екстремно и импулсивно това пътуване, може би никога нямаше да го направим.
Кандидатстването за виза за ЮАР е доста комплицирано – 68 лв по банков път + няколко вида документи и заявление по образец, искат извлечение от банкова сметка, месторабота, докумет че си отпуск, самолетна и хотелска резервация и тем подобни глупости, служителите са киселяци, но факт е, че веднъж приели документите, ако не те върнат, ти издават виза. Това става 14 дни преди заявеният полет, паспорта остава там. Това го казвам, поради факта, че като резервираш полет, имаш 3 дни да го платиш, а реално не знаеш дали ще имаш одобрение от посолството. При апликацията, в нашият случай, трябваше да посочим мултивиза, защото смятахме да напускаме страната, и пак да се върнем от друго място. На нашите визи бяха написали, че важат само с приложен самолетен билет ( не бяхме видяли ), така, че когато се прибрахме през Мозамбик с мотори, това ни изигра много лоша шега – нямахме ги на хартиен носител, Асен ги свали през мейла си – за 2 мейла успя да удари лимита на телефона и му го спряха. Относно хотелски резервации ползвахме някаква туристическа агенция, даже си бяха истински, но се анулират. За останалите държави според нета визи се издавали на място, това се оказа точно така, проблеми не сме имали, и всички бяха с цена 50 долара, а с Ботсвана сме безвизово.
За полет до ЮАР опциите които видях са 3 – КЛМ през Холандия, Турските през Истанбул и Дубайските. Най бюджетно се оказа с последните – около 1200 лв на човек, отиване и връщане, но уловката е, че предлагат да носят само 25 кг багаж, а другите – 40.
Това в последствие ни причини доста главоболия. Лети се от София директно за Дубай, имаш почти 3 часа до следващият полет, което според Асен било критично малко, не вярвах, докато не видях летището, с размери на наш областен град, страшна грандомания – автобуса те вози 20 мин, тичаш като кон, терминали безброй, а то край няма...
Ваксиниране и превенция.
За ходене по екваториалните райони ( по специално Кения ), според разни сайтове, се изисква ваксина за жълта треска, която е и единствената задължителна, и няколко пожелателни. Да се сдобиете с нея, трябва да идете в някое РЗИ теоретически, да си платите, да ви я направят и да ви връчат жълта книжка-международен имунизационен паспорт. Звучи лесно, но когато се явих за моята жълта книжка в РЗИ Видин, на служителката и падна ченето като чу какво искам, а в погледа и се четеше „Вероятно сте за съседната сграда...” ( отсреща на улицата се намира психиатричното отделение ). Може би заради цвета на книжката която исках, знам ли... Това за мен значеше поредната разходка до София, батака с ваксините е огромен. Реално от по стари времена знам, че съм задължително ваксиниран за доста неща от дете, но дори личният ми лекар не знае за какво, трябвало да му донеса имунизационен паспорт да попълни, ама аз да му кажа какво да попълни, защото няма база данни. В Сф си направих ваксината ( някаква френска ) и си взех имунизационният паспорт, 130 лв струва общо, става със записване, но аз отидох на късмет и успях. Ваксината е доживотна, и може да има доста странични ефекти. Там има и разни курсове за такива като нас, както и бонус ваксини за който иска.
За маларията ваксина няма – всеки застоял се повече в Африка, рано или късно я хваща, ние разчитахме на хапчета Лариам, пият се 2 седмици преди да идете там, всяка седмица там, и две след като се върнете ( още ги пия ), според рекламата 90% има шанс да ви предпазят, или да се отървете по леко. Цената на едно хапче беше повече от кутия цигари по спомен, но друго срещу тая напаст комарена май няма, освен репеленти и гривнички дето си взехме. Не помогнаха много, в крайна сметка аз ползвах тапи за уши преди да заспя, само и само да не чувам жуженето, с хапането претръпнах някак си. В по читавите хотели има мрежи над леглата, не сме ги ползвали, в палатката е ясно че съжителствахме.
СЛЕДВА....