Адвенчър дебне...
Внимание! Съдържанието включва елементи на хумор, ирония, самоирония и други такива думи. Aко се чете от хора, незнаещи смисъла им, може да подейства подвеждащо.
След много добре приетата от всички презентация от мен и Асен за пътуването ни в Африка, в която подробно разказахме и описахме всичко в детайли, показахме снимките, видеото и слайдовете, които бяхме подготвили, и успяхме да отговорим и на различни въпроси, на прибиране от кампа ми се зароди идеята за още по-разширена дискусия на следващата ни среща - под наслов „Що е то адвенчър и има ли почва у нас”.
Та адвенчърът, братя и сестри, е нещо странно и дебне отвсякъде, ако си с мотор. По пътя за кварталния магазин или съседното село, може и в Родопите, както и някъде около магистрала в Италия или на трипче за Памир.
Не е необходимо да се обикаля чак толкова, т’ва ми е мисълта...
Важно е как изглежда света през очите ви и как се усещатe.
Не вярвате. Hold my beer!
-----------------------------
Препускам си аз волно към дома след юбилейната сбирка, доволно ухилен, следвайки биологичния си компас и моментно настроение, и пред мен изниква табела „Роман”. Веднага ми нахлуват разнопосочни асоциации свързани с името – от древен Рим, пиратски ром, класически роман, та до Сашо Роман. Решавам спонтанно да разгледам и пия едно кафе в това населено място.
Малко след табелата виждам подозрително зелена жилетка вляво, умело маскирана в тъмно зелена растителност, но финтирам полицейската засада, разглеждайки неангажиращо местността вдясно, докато подмина. Не, че не съм изряден, ама се сетих, че гражданската ми е на дъното на топ касата, която е така натъпкана, че багажа в нея е с плътност, доближаваща се до ядро на неутронна звезда. Едва я затворих, доуплътнявайки с кенче бира, съвсем заслужено спечелено от наградите. Не ми се занимаваше с формалности, а на идеята да возиш бира в касата, ще обърна внимание по-късно.
Продължавам по павиран мост, под който тече Малък Искър (и такова имало, не знаех...), оглеждайки се за подходящ кафе-автомат. Не след дълго лутане го виждам пред магазин-скара-бар-ресторант, нейде в широк център, че и по-нататък (аз търсех колорит), и смело паркирам на тротоара. Фонова музика с ритъм 7/8 допълва картината.
Избора ми на места за спиране и идеите ми понякога били странни, според Асен; според Емил пък - извратени. Може би имат известно право, но мен си ме кефят.
Събличам си якето, топло си бе за средата на септември, и ровя за стотинки. И си ровя, ровя, ама нанай си – няма.
Най-после намирам фифти центс в подгъва на джоба на панталона ми и се отправям тържествено към вехт на вид автомат за кафе пред входа. Пускам изровената монетка, беше ми пресъхнала устата вече, и натискам бутон за дълго кафе.
Ниенте.
Секунда, две, и започвам да осъзнавам, че не чух заветно дрънчене на стотинките. Единствените ми.
Учил съм децата ми да броят до десет като се ядосат, ама стигнах до около пет някъде преди да тествам десен прав на тъпото роботче в областта на монетника. След още две секунди последва втори, още по-силен, със същия ефект. С други думи - никакъв: нито кафе, нито стотинки...
Не, че нещо, но въпросът бе принципен, а отсреща наблизо имаше друга кафе машина.
Седя си и тъкмо решавам, че съм изправен пред достоен противник и е дошло време да вкарам неква серия, макар че логиката крещеше да ида да си разваля ст’инки от някъде, а не да се превръщам в атракция, ама неделя и тегаво. Процесът обаче бе стартиран - предизвиках интереса сред местното население и взеха да ме наобикалят. Заредиха се стандартни въпроси за мотора от типа „Колко коня е ?”, „Колко вдига?”. ”Колко..?”, „Колко..?”...
Отговарям механично, но продължавам да се боря с автомата да ми върне златната монета.
- Мощен ли е?
- Много! И едва го издържам понякога.... (визирах финансово, но да върви разговорът)
- Как се казва?
- Сузуки, ма му викам Сузана.
...и прочее.
Малък мургав тип с жълт потник, след доза контролни въпроси, в крайна сметка минава по същество, питайки ме:
- А, да имаш 50 ст’инки да ми дадеш?
Удари ме право в емоциите.
Поех въздух, усмихнах се широко, и за моя (и не само) изненада се чух да произнасям културно следното:
- Не, тъкмо щях да те питам теб да ми услужиш, че автоматът ми ги глътна.
Изгуби ми се рязко, а аз седя и се чудя, аджеба, как от некво тъпо стечение на обстоятелствата се превръщам в по-голям ромлянин от местните романи. Порка мизерия, както казват в древна Рома.
Обръщам демонстративно гръб на тълпата и пуша враждебно пред мотора, разглеждайки пейзажа, ама некво странно усещане за познато тревожно чувство ме чопли. След секунди осъзнавам къде съм го изпитвал – в далечни региони като да речем северен Мозамбик или южна Замбия, и това директно ме кара да се врътна рязко на пети на 180 градуса. След красноречивия ми поглед няколкото чифта ръчички, полазили мотора ми тук-там, се скриват, а аз разтурям панаира с вълшебната фраза „А’е бегайте, че тръгвам!”.
Тъкмо си навличам якето и отсреща се задава човек в работни дрехи - видях го, че слезе от един бус преди малко, и ми вика:
- Аз да си взема кафе от тук, че оня автомат от другата страна ми глътна стотинките.
- Кажи честно...
--------------------------------
Обясних му, че баш тук и сега кафе нема да пием. И двамата.
Навлякох се и потеглих с идеята да се поразнообразя - не знам що ми хрумна, а минаването покрай гарата ми върна спомените за крилата фраза на БДЖ – „Гара Роман, пази багажа!”.
След внезапно появилото ми се желание да карам бързо по нещо черно, не след дълго виждам подходяща за целта отбивка и вече съм в любимия ми рали рейд стайл.
Чупя стойки на мотора, ловко оперирам с лоста, находящ се до левия ми крак, дясната китка влиза в агресивен режим „on/off”, пружинирам си на крака, разкатавайки мамата на окачването по разбития път, ама пък кеф!
Дрифтирам си бодро в неособено ясно посока, стараейки се да държа слънцето що-годе от страната, която смятах, че е удачна (демек – фронтално!), за да мога все пак да се прибера до вечерта.
Наоколо красота! Вляво царевица, на око – рекорден добив, вдясно неожънат слънчоглед, докъдето стига погледа. Тук-там обрасли долове с кофти коловози или кариери за мрамор. Жив човек няма. Страхотно време и лек вятър, с който се гоня, че му и дърпам с едни гърди тук там.
А слънцето преди залез свети красиво!
Свети ми в очите, мамка му...
В съзнанието ми изплува готина снимка - на самотен мотор с моторист, безкраен път напред и залез. Не знам фотографът карал ли е някога продължително срещу слънце, много ми е съмнително, но аз, поради особеностите на местообитанието ми, го правя редовно. Когато и за където по Бг да тръгна сутрин, 'щото тогава нормално се тръгва, все ми свети в очите. Като реша да се прибирам, 'щото го правя следобед, пак същото. Ту мъч красота ми иде. Вградените цайси на каската леко помагат, но за сметка на това ми намаляват още повече видимостта.
След поредното, N-то разклонение, избягвам 30 см трап, само за да се нашия централно в следващия по-голям след него, и вече решавам, че черното ми иде прекалено, и е време да търся нормален път, който обаче така и не се появява. Левият ми крак е опръскан целият с масло, колът, който сълзеше, вече тотално абдикира. Ободрявам мотора със „Споко Сузано, прибираме се, още малко и после влизаш в бокса за пълно обгрижване!”.
Даже съвсем искрено го повторих, издрънчавайки се в поредният трап.
Срам, не срам, спирам и вадя телефона, за да си включа навигацията.
Докато мажа по екрана с пръст, тамагочито ме уведомява, че нема пауър и след 30 секунди ще се самоизключи, започвайки обратно броене до селфдестракшъна. Късмет...
Вече чувам от някои от четящите - „еBAG те у адвенчърът, не стига, че ГПС вадиш за некви мижави километри, ма и изход за ток нямаш или кабел”. Ми не, имах си всичко, ама в топ касата, за чиято компресия бях споменал. Единствено в тая ситуация бих се жертвал да я отварям заради бирата дето си возех, но с това друсане, нямаше шанс да е годна за пиене.
Успявам да се локализирам, виждайки, че съм ин дъ мидъл оф ноуер, но някъде в посока запад-югозапад има шанс да изляза на път с предполагаемо асфалтово покритие - според Гугъл или поне остатъци от него, което е характерно за района. Поукротил адреналина, достигам заветния участък, състоящ се от дупки и тук-там асфалт между тях, а не след дълго - и до населено място (с.Върбешница за протокола ), от където поемам към Е79 и дома. Вече почти по тъмно, лавирайки между колони тирове, напомнящи влакова композиция, навлизам във Видин и се прибирам вкъщи, доволен и щастлив.
п.п. Ааа, за бирата, че се отплеснах. Свалям си аз нещата, отварям касата, вдигам кенчето...
Хм, видя ми се лекичко, а не е отворено.
Викам си, тия ме изгъбаркаха с наградата май. От Емил ясно, може да се очаква, ама и Аня да е толкова долна...
Въртя го насам-натам и се чудя какъв е казусът, не изглежда да е отваряно верно, но отдолу раздуто. Обяснението ми е, че от тръскането толкова се е разгазирало, че се е сцепило леко и цялата бира се е изляла в касата. Багажът ми обаче я попил, както и документите, за които споменах , че са на дъното.
И така, да знаете, че оная притча (търсете я в нета за незапознатите ), дето винаги имало място за една бира, е силно относителна. Че има място за нея - има, ама не винаги ще я пиете вие.
-----------------------------------
Адвенчър дебне отвсякъде, братя и сестри... май го споменах.
На някоя от следващите ни срещи ще му обърна внимание в повече аспекти – от това да пиеш кафе в гето, през пътуване в Европа, по знайни и незнайни места, до по-хард-кор формат като десет хиляди километра в Африка например. За всеки по нещо, както се казва.
Откакто се срещам или организирам срещи с хора, обичащи пътуването с мотор и всичко около това, винаги е имало стеснителни (образно казано), които се забиват в коловоза на това, че те, видиш ли, нямат място наоколо, всред некви капацитети, и се притесняват, защото не са навъртели ХХХХХХ километри, на ХХ броя мотори, моторът им е на Х години, не са ходили по чужди държави или други континенти, не са се били с лъв, срещали кръвожадни гранични служители, пили от реки, яли сурово месо и т.н. митове и легенди.
Пълен шит!
Всеки е тръгнал някога от някъде, за да стигне до където е искал или могъл. За едни е хоби, за други - начин на живот, за трети е развлечение, за четвърти - философия, за N-ти – произволен микс от изброени и неизброени. Всеки, докато върви по пътя си, трупа опит, мъдрост, приятели, истории, настроение и много други неща.
За мен лично, не е голяма разликата в адвенчъра от това след дълъг работен ден, седмица, месец, да се качиш на мотора и да търсиш собствен мир и свобода, дори за малко, и това да обикаляш безкрай – всичко е в мащаба, нагласата, късмета, възможностите и погледа върху живота. Защото обикновено в житейския ритъм главата ти е с размерите на дирижабъл от информация, проблеми и подобни, или те болят всички кости от влачене, а късайки плът от себе си или душата си, за да напълниш резервоара, и да направиш СВОЕТО пътуване вече е геройство и предпоставка за адвенчър.
Важното е да направиш първата стъпка и да тръгнеш. После всичко си идва на мястото.
Адвенчърът е преди всичко излизане от зоната на комфорт – среща с непознатото, новото, интересното, и как гледаш на това, а радостта е в пътя, не в крайната цел (ако случите кофти време, не е баш така, ама това е пък друга тема).
Ма, както казах, ще го бистрим като се видим... До скоро!