Андалусия 2024 - неочаквана ваканция по никое време

Признавам си, че ми е все по-трудно да седна да пиша нещо повече, освен неща в телеграфен стил, което си е почти отбиване на номер. За това ще се помъча да поразтегна писането и вмъкна повече от обикновените факти, забележителности, километри и места, които са в основата на едно мотопътешествие. Ще се постарая да добавя личен поглед и подробности, впечатлили лирическият герой (мен), и оказали му нЕкво или ник’во въздействие. Демек ще добавя към описа нотки на емоция, елементи на разсъждение, мото и житейска философия.

Енджой !

----------------------------------------

Андалусия – автономна област в южна Испания, първа по население, и втора по територия, която само с 20% е по-малка от България. Кръстопът на цивилизации, с богата хилядолетна история, оставила отпечатък във всичко. Сега е динамично развиващ се регион и туристическа дестинация. Изключителна разнообразна природа и терен от пустини, плажове, разливи на реки и мочурища, до скални каньони, гористи планини и снежни върхове. Има 23 природни парка и 30 резервата, много добре развита пътна и транспортна мрежа (1500 км магистрали) и над 40 летища.

----------------------------------------

Както написах по-горе, пресъздаването на пътуване по класическият начин с текст и снимки умря с изчезването на форумите и сайтовете специализирани в тази насока. Може да се каже, че BAG сме едни от последните мохикани опитващи да запазим съкровищницата от пътеписи с които разполагаме, но не се знае до кога. Много от сървърите, съхраняващи снимките ни например, паднаха и се загубиха страхотни неща.

С появата на модерните, много по-лесни начини за интерактивно споделяне, без да се чанчи и пъне човек да изстиска есенцията от преживяното, може набързо да нахвърля материал и да не се тормози. Аз така правя напоследък, и то дори все по-малко. Сега ще се опитам, дори минимално, да обърна тренда заради себе си. Повод има – декември е, ако изпусна месеца и мине годината ще е късно и няма да го направя, знам го.

Неочакваните възможности се появяват често в живота, но важното е да не се колебаете и да действате.

Прескачам планирането, защото такова липсва, поне в класическият вариант. От обаждането и поканата на Иван Еленков на когото гостувах там, до озоваването ми в Испания при него, минаха точно 4ри дни с пътя, два от които бях на сбирка на „Оверленд” в Хисаря. Времето за което взех решение да ида пък бе около 4ри минути, предимно в изучаване на времевите изгледи по крайбрежието. Тия които познават Ванката, знаят екстровертният му характер и многословие – комуникацията ни преди това бе между три и пет реда, по памет. Прогнозите бяха твърдо за около 65-70 Фаренхайт, заради сайта който ползвах, по-точно настройките му, но пък научих, че това в Целзий си е екстра, особено за късноесеннозимен трип. Добавката бе принтирана карта от мапса, която очертаваше периметъра в който имам намерение да се мотая.

Само за инфо, кръгчето бе Марбея-Малага-Мотрил-Гранада-Хаен-Кордоба-Севилия-Кадиз-Гибралтар, но наистина само очертаващо периферията, без конкретика. В крайна сметка, реалният маршрут нямаше нищо общо.

В Испания съм бил няколко пъти, по-скоро транзитно, и имах много добри впечатления от държавата, още повече от природните и дадености, размера и и хората.

Ето две различни гледни точки от преди години: The Hateful 9 - 2016 и The hateful nine - BAG edition 2016

Това което знаех за Андалусия, която таргетирах, бе достатъчно за да съм убеден, че ще се изкефя – добър климат, безкрайни плажове, планини, върхове, национални паркове, пустини, скални каньони и образувания гарнирани със страхотни пътища. Градове, култура и история – бонус. Скорошен потоп – бонус*2.

I’m in!

Влизаме в Испания, надписите стават леко по-разбираеми от френските!

Спираме на един “Репсол” около Барселона Иван да зареди. Часът около 2 АМ, аз се разтъпчвам наоколо и маркирам едни дървета в близост. Една кола спряла наблизо запали, тръгна, завъртя един кръг и спря до мен. От вътре излязоха двама младежи, с черни даунсайз дрехи и хомо излъчване и ме попитаха нещо. Отсвирих ги, не им обърнах внимание, бях си сложил слушалките, надул музиката и си зяпах телефона. Това явно ги изненада, съдейки по лицата им, единият остана скрит зад колата, а другият се приближи до мен и ми тикна някакъв бадж в лицето. Полиция демек. Цивилна...

Мамка му, като магнит съм за всякакви властови органи, особено такива по границите или с дефицит на нещо. Няма да задълбавам в теориите на Чезаре Ломброзо, но вероятно не ги кефя и заради това, че напоследък не се бръсна гладко или често или въобще. Това в комбинация с качулка или шапка си е жива стръв за такива.

По-комуникативният знаеше английски не по-зле, от колкото аз испански (ниво минус А1). Разговорът не потръгна, освен „Ке паса?” друго не се сетих да кажа. Не помогна. Дори май обратно, щото като ми върнаха личната карта след обстойна проверка и обаждания по станцията, тя бе счупена. Не ми стана приятно, надявам се да е било от непредпазливост, по-късно я залепих с тиксо, но едно малко парченце се загуби. Още не съм я сменил с нова. Ванката обясни, че имало голяма престъпност по подобни места, обират пътници, бусове, напаст, и за това има полиция и проверки. Като тръгнахме, видях, че ония се бяха метнали на нова жертва спряла да зареди.

Другото запомнящо се по пътя от френската границата до Марбея, освен, че са 1200 км (( ! ) голяма държава ей...), бе това, че опитвайки се да се разтегна, така клекнах, че си сцепих мотопанталона цяла педя – да не се чудите защо на всички снимки карам с дънки. Метнах ги в кофата, а Иван ми предложи негови като стигнахме, но, как да го кажа, малко съм понапълнял. Той на моя фон изглежда недохранен, така, че не се получи сделката. Следи от големите наводнения нямаше, отнесената преди седмица шест лентова магистрала при Валенсия на околовръстното бе възстановена. Не искам да коментирам и правя паралели с нещата при нас, че ще съм нецензурен.

Първият официален ден бях предвидил да е с крайна точка Гранада, и бе предназначен за опознаване – от пътна обстановка, през мотор, цени, аромати та до усещане и настройка за пътуването. Точен маршрут и време както казах, не ме интересуваше. Като начало следвах крайбрежието, спирайки тук-там да зяпам. Красиво е, и пренаселено. Личи как са изливани огромни пари в комплект с бетон. Идеята да събереш богатите хора от Европа, че и от света, да живеят на готино място с хубав климат, да си харчат парите, инвестират и плащат данъци тук по начало звучи ок, но се усеща, че издиша. Задръствания, липса на места за паркиране, високи наеми. Последното води до това, че плебса, обслужващ тия с готините имоти, все по трудно ще оцелява, и или ще вдига цените на услугите си, или ще се налага да поеме към други места. Тия от вас, които живеят в големи градове мисля, че разбират за какво говоря.

Избрах да въртя обратно на часовниковата стрелка, с първи чекпойнт град Нерха, следвайки крайбрежието както казах. За навигация ползвах телефона си с гугъл мапс, при липса на скъп роуминг, предпочитах да виждам какво се случва напред в реално време. По мои наблюдения, нещо го развалиха тоя мапс, много странни неща ми сервира, и то не само тук. За капак са му сложили синтетичен женски глас, и има странни изказвания от типа „Вземете новият изход!”. „Поемете на изток!” и сходни класики няма за какво да споменавам, само ще разкажа една история по тоя повод. Преди време, трябваше да се видя по работа с възрастен човек от Монтана, и на въпроса ми, как да го открия, той започна дълго обяснение, с думите „Когато излезеш от Видин, поеми първо на югоизток...”, с което ме остави безмълвен. Почувствах се, все едно съм в 11 век, и съм тръгнал на някъде яхнал кон, следвайки и ориентирайки се по звездите и слънцето само. Последното все още ми е любимо всъщност и си го практикувам понякога...

В Испания има безплатни и платени магистрали – вторите ще познаете по табелите с касичка за плащане на отбивките, които ви извеждат там, и може да ги пропускате ако ги видите навреме, но по-добрият начин е да махнете отметката в навигацията, която ви води и към тях. Объркващо е малко, защото се преплитат една в друга, сливат се и после се разделят. Аз магистрали нямах намерение да карам, но на места е неизбежно. Парадоксалното е, че на места ограниченията за скорост са по-ниски от тези на нормален път. Не е тръпка да се кара по тях, особено тия в тоя регион са си направо в едно слято населено място, освен ако нямате фетиш към скорост 80 км/ч. Има обозначени радари, а има и участъци, засичащи средната скорост. При липса на алтернатива си е Ок все пак.

По пътя ми може да ви препоръчам да минете около замъка Коломарес в Беналмадена, там има и лифт който може да ви качи на върха на близката планина. Малага е голям и интересен град, но се разписах само с минаване по околовръстното. Ясно ми бе, че ако се отбивам да зяпам много, трябва да откарам в Испания до Коледа. Обаче понеже съпругата ми трудно щеше успее да подържа този ми мотостандарт, други спонсори нямам, от децата още няма възвращаемост, трябваше да побързам да взема максимума от разнообразни емоции за максимално кратко време и да се връщам на тръстиката. Останалите ми отбивки за малко бяха Torre Del Mar и Torrox, и след тунел достигнах Нерха (Nerja). Принципно, с нищо не отличаващ се от други подобни градчета, освен с факта, че тук е сниман култовият сериал от моето детство „Синьо лято”, а сега го свързвам с вино „Верано азур”.

Обсъждаме с Чанкете как лети времето.

Дадох на навигацията да ме заведе до „Балкон Европа”, готина панорамна площадка над морето, струва си, и тя ме прекара по двуметрови улици, директно нашивайки ме в стръмен подземен паркинг. За да се върна трябваше да вляза и да платя, за да завъртя и изляза, така, че оставих мотора там, и се поразходих пеша (паркингът е 3 евро на час). Мястото изглежда туристическо, дори без да има много туристи. Слънчево ясно време и 24 ц – за края на ноември звучи като шега, но беше факт. Въобще си мисля, че късна есен е оптимален вариант за мото трип в този район – туристите ги няма, а мотосезонът при нас вече е забуксувал сериозно. Е, има вариант да ви удави дъжд (буквално), но при съвременните прогнози, ако избирате внимателно, няма да останете разочаровани.

Балкон „Европа”

Знаково и оставащо в съзнанието ми остана стъпването на балкона – уличен музикант засвири “Asturias”, слънцето грееше отсреща над огледално синьо море, палми наоколо, а крясъците на папагалите настанили се в тях добавяха екзотична нотка.

ВИДЕО

Това е от ония мигове и усещания, в които всичко си е на мястото - мир, спокойствие и баланс. И ти си там.

Изпитвал съм го на някои места. Например една топла вечер във Венеция оркестър на площада „Сан Марко” засвири тема от „Кръстникът” на Нино Рота, разхождахме се с група приятели от друг знаков мототрип, неописуемо е. Или посрещането на Нова година край Килуа, Танзания, на брега на Индийският океан, в малък местен бар, с местни хора, с местна музика. Невроятен отлив на океана - стотици метри пясък и локви навътре, палми, лунна пътека, друго небе, сламени къщи, странно меню, далече от дома, весели крясъци и танци, абсолютно натурално.

Спомени. Хубаво е да ги има. Но за да ги има, трябва да се създават.

За да стигна до Гранада разбира се си бях избрал възможно най-кривият маршрут в масива Parque Natural de Sierras de Tejeda, Almijara y Alhama ( ..и Жан-Клод-Ван-Дам...). Като минимална информация, ще кажа, че е естествена граница на две провинции, а най-високият и масив Техеда (Tejeda, La Maroma) e 2065 м. С други думи не е някаква демо версия на планина, пресичането и предлага страхотни гледки, особено към морето (това важи и за другите крайбрежни планини). Хубавото усещане се засилва от факта, че практически тръгвате от 0 н.м. , и в рамките на часове сте над облаците. В началото имах фал-старт, въпреки, че гугъл ми бе изрутирал маршрута, стигнах до място, където пътя бе затворен заради свлачище от наводненията в близките дни и трябваше да се връщам. Още една черна точка му/и писах.
Тракове не си правя, с годините концепцията ми за наслада от карането на мотор се промени доста, така, че цитирам маршрута по памет. Това не е някаква загуба, за някой, който е решил да кара там, просто на където и да хване, е все хубаво – еднолентови пътища в нищото, и никакво движение, само да внимава да не се метне от някъде.

Аз си харесах път А-402 и наоколо, и не съжалявам – имаше си всичко, даже язовир, по едно време видях в чукарите нещо като черен път дълбан в скалите, с тунели, и разбира се издрапах до него.

Егаси кефа, според мен е било някаква жп линия, миньорска или теснолинейка, махнати са релсите и е превърнато в панорамен път. Подрифтих с кеф, между другото си беше доста високо, а и бях сам. Обаче по-късно разбрах от Иван, че това са специални хард маршрути за пешеходци и такива с колелета, с други думи, по еко хора, не такива с ДВГ та като мен, и ако ме бяха барнали, щеше да ми е скъп спомен. Имал съм късмет явно, още една среща с някоя зализана модерна двойка мъже в тесни дрехи и баджове можеше да доведе до това, че сега да ми е счупена и шофьорската книжка, ако въобще ми я върнат. Факт е, че нямаше знаци за забрана, явно съм влязъл и излязъл все от изненадващи шорткъти по тоя маршрут.
Панорамните площадки, ака ВюПойнтовете, се наричат Мирадор (Mirador), и ако ги видите, на пътя или на карта, посетете ги, няма да съжалявате.
Въобще, мисля, че е чудесна идея направата на един Тур де Мирадор, с обиколка на произволно количество такива красоти, характерно е, че и пътищата до тях си заслужават.

В Alhama de Granada попаднах случайно, името не ми говореше нищо, но понеже имаше табела, се зачетох, и установих и след справка в нета, че това място си заслужава. Всъщност, спрях, защото бях гладен, а имаше и пейка, на която с удоволствие си хапнах една консерва риба тон с половин франзела, под сянката на маслиново дърво. Там бе и въпросната табела.

Много интересни места съм подминавал докато съм пътувал къде ли не, но съм установявал това чак след като се прибера и тръгна да си преглеждам изминатия маршрут. На много други пък съм попадал просто поради късмет – това бе едно от тях. Градчето е известно с топлите си извори, има автентичен вид, намира се на ръба на красив каньон, има екопътеки за разходки, и чудесна гледка към заснежените върхове на Сиера Невада в далечината и много други предимства пред средностатистическо населено място.

Времето напредваше, и затова реших да не спирам никъде, а да ида направо в Гранада. При самото наближаване на града гледката е величествена – маслини и палми, сгради и рязко издигаща се планина със снежни върхове.

Сиера Невада е най-високата планина в Испания, и втора по височина след Алпите в Европа, с първенец връх Муласен – 3480 м. Световен ски център, биосферен резерват (ЮНЕСКО), с минерални извори и какво ли не – абе много готино място. Тия неща ги прочетох после разбира се, там просто се наслаждавах на гледката...

Видях случайно и мястото, на което са кръстили колата ми (Санта Фе), нямам идея защо, а не ми се и проучваше, не спирах, щото бързах да вляза в града и да си намеря хотел, за да имам време да се поразходя и разгледам.

Няма да пиша за Гранада (прочетете, заслужава си, има много инфо в нета), но ще ви кажа, че в 17ч. нямате работа там дори с мотор, както и във всеки друг голям, известен стар и крив град. Натресох се точно в час пик, нещо което знам, че не бива да правя, но така се случи. Тесни улици, трафик, светофари през 50 м, хора мотаещи се навсякъде, и за капак трамваи и градски транспорт. Навигацията чертае нЕкви странни чупки, аз упорствам да си следвам моята посока – еврейският квартал на хълма. Забрани на всеки метър, еднопосочни или задънени улици, и то не само в старата част.

Хотелите/хостелите се оказват мизерни етажчета в лабиринта, писали, че има паркинг, но пък забравили да посочат, че е платен и на майната си, а това не ми върши работа. И така губейки часове, усетих как ако остана, ще посрещна вечерта като бездомник, което обезсмисли и идването ми тук. Пред угрозата да ме арестуват за скитничество, след консултация с мапса, установих че съм на 200км от Марбея, и ако се напъна, мога да се върна там. Беше ми се отщяло да разглеждам града, и без това акцентът ми за Андалусия си бе карането. Така в движение смених изцяло концепцията – ако нямате неограничено време, е илюзия, че може да разгледате всичко. Грехота е да пропуснете градове като Кордоба, Хаен, Севилия, Кадиз, Ронда, Малага, да не изреждам, но пък всеки един от тях изисква поне ден само за себе си, а аз нямах толкова. По точно, това време с което разполагах, трябваше да разпределя максимално добре, с превес карането. Реално шунтирах кръговата обиколка наполовина, и щях да наблегна на сиерите и местата намиращи се на юг и запад.

Намерих бензиностанция, заредих за втори път за деня, тоалетната не работеше и се наложи да ходя отново по храстите, като този път си навлякох там термоклина и допълнителна тениска. Колкото и да бе приятно през деня, скриеше ли се слънцето, температурите падаха, и макар, че във фаренхайт изглеждаха добре, в целзий си бяха едноцифрени. За да наваксам избрах магистралата, за по голямата част от пътя. За мой късмет, хванах залеза – красота. Съдбата ми помогна да го съзерцавам почти час нон стоп, защото магистралата е с такава ориентация. Изглежда фешън и романтично - Коста дел Сол, безкраен път, залез, мотор и аз. Реалността обаче е по-различна, подобно каране, било по всякакви други лазурни и слънчеви брегове, си е мъка, и очите ми станаха като на заварчик. Доста често, и на ключови места карах с една ръка, а с другата си правех сянка, защото наистина нищо не виждах, въпреки, че каската е с вградени тъмни очила. За първи път от много време се замислих за каска с козирка, имал съм такава преди 20 години, някакъв дакар вариант, но по спомен при по-голяма скорост много ми се вдигаше и ми се вееше главата.

Спор да няма – залезът бе епичен, точно преди спускането – облаците спускащи се от планината и лавата на залеза правеха гледката магична.

За да е по - голям кефът, добавих часове нощно каране (непланирани). Финалът бе задръстването и слаломът на фарове в Марбея, и по точно участъкът до Сан Педро. Светофарите в района, въпреки, че изглеждат стандартно с три светлини, на практика ползват само червената и зелената светлина, с директно превключване, няколко пъти изпадах в кофти ситуации заради това. Добрах се до Иван след около 600 км слалом за деня, уморен и щастлив.

Този прекрасен ден завърши с бира, пица и добро настроение, както си подобава. В този край на света, двама мъже пиещи бира, вино и ядящи пица на една маса не се възприемат като нещо необичайно, особено на фона на красиви фитнес тупалки с клинчета, което бе успокояващо.