The hateful nine - BAG edition 2016

След дълги обсъждания кой, кога и какво да напише за епичното ни пътешествие в началото на лятото на 2016та на мен се падна честа да разкажа етапа от Мароко до Лисабон. Някак си не върви това събитие да потъне във времето и за това се хващам да опиша по-интересните и останали в съзнанието ми събития от тази част на пътешествието ни. И понеже се очертава сагата да е голяма и сюжетната линия да прескача от епизод в епизод, образно ще го кръстя  "Епизод 3" ...може и да е 4 или 2 ще се разбере по-натам.

"Палим, па-палим, Палим, виждам ва двойно. Отивам някъде, където няма мои, твои, други закони. Аз съм навсякъде, където има много хора видимо доволни."
Както се казваше в една известна песен...

Датата е 25.05 или шестия ден от началото на пътуването, часът около 19h незнайно по коя часова зона. Фериботът акостира в пристанището на Танжер. Натоварени със всичкия си багаж започваме бавно да се придвижваме към товарния отсек където са ни моторите. Лудницата е пълна и кадрите от новините които показват група "бежанци" натоварени с всевъзможни чанти и денкове тръгнали на някъде, описват отлично обстановката. Да вметна само че, арабите или тия поне на кораба нямат навика да се отместват когато се разминават с теб. В началото силно се изнервих, защото като един възпитан джентълмен европеец се отмествах, а ония си вървяха като генерални директори. Реших, че и аз мога така и рязко смених тактиката. Вървя си без да отмествам и вкарвам едно рамо на отсрещния. На първия малко прекалих и очаквах скандал, но той въобще не ми обърна внимание както и всички останали след това. Един вид добре се вписах в ситуацията.

След около час бутане по коридорите и стълбите на кораба успяваме да се доберем някак си до моторите. Там суматохата придобива нови и невиждани измерения. Почти всички шофьори на коли, камиони и бусове трайно са се облегнали на клаксоните и се натискат мъжката кой да мине пръв. Естествено никой не отстъпва място и се сблъскват. Следва скандал, викове, ръкомахания.... дружеско стискане на ръце, може би прегръдка и се качват по колите си. И всеки следващ така докато не се изнижат от кораба. Стиснах зъби и очи за малко, и успях да изляза невредим от ферибота. В момента в който си помислих, че всичко е отшумяло отново настигнах цялaта гмеж на границата. Тук вече се беше събрала цялата ни група, включително една полска такава и няколко сингъл райдъра. Единия от тях ме заговори, швейцарец. Накъде отивам, от къде ида, как се държи мотора и такива неща. Аз от своя страна го питах, от къде е, къде отива, къде е ходил до сега. Отговори, че пътувал сам и отивал да се вози из Мароко. На въпроса ми бил ли е и друг път тук, той захласнато ми разказа как бил обиколил Мароко, Алжир, Тунис, и част от Либия. И понеже ми стана интересно го питах за Европа, бил я обиколил цялата, но по думите му "цялата" включваше само западната и част. Поинтересувах се за източната, при което той смънка нещо което не разбрах. После добави малко Чехия, Унгария и още по-малко Румъния. А, България? - контрирах аз той ме погледна изненадано и отговори
- България!? Там е страшно, не съм си и помислял!
- Аз съм от там - отговорих, както всичките тия дето ги виждаш пред теб.
Той все още невярващо заобиколи мотора ми да види номера, после огледа и другите. Повече не разговаря с мен.

Седим си ние на опашката, говорим си на фона на десетки клаксони и се опитваме да попълним "зелената бележка" без която неможе да се влезе и съответно излезе от Мароко. Тя е само на френски и арабски, ние незнаем тия езици и се възползваме от помощта на съмнителни обекти които любезно обясняват срещу някое друго евро криейки се от властите. След като бяхме готови всичките прередихме колите и се забихме точно пред КПП-то. Нали с мотори така се прави. Явно не и там. Излезе "шефчето" и многозначително ни посочи да излезем от колоната. И всякакви по нататъшни опити да се включим отново се оказваха напразни. След около 3 часа седене решихме да се разпределим по равно на всичките 3 КПП да видим какво ще стане. Имахме известен напредък, минахме контролата събраха ни документите и пак почна чакането. Вече официално в Мароко. Това, че имахме още около 50км до Танжер, часът беше около 11h посред нощ и някой от нас почти нямаха бензин, други с разбити предници само добавяше колорит в ситуацията. Плановете ми да спим на къмпинг в медината на града тотално пропаднаха, но вътрешно бях горд, имах план Б. Бях резервирал стаи в хотела в който Асен си беше резервирал. И така след още малко перипетии включващи гонене на досадни продавачи на цигари, хашиш, някакви други неща и военна барикада на входа на Танжер пристигнахме в хотела. Някак си не ми направи особено впечатление, че от всички само мен накараха да мина през метал детектора което се стори недостатъчно на охраната та ме провериха и с ръчен такъв. Настанихме се, поосвежихме се и към един след полунощ цялата група излязохме на нощна разходка из Танжер която съвместихме с вечеря или закуска... зависи от гледната точка.

Това беше последната вечер в която всички щяхме да сме заедно. На сутринта или по скоро след няколко часа Гошо, Асен, Свилен и Владо потегляха към пустинята, а аз, Светльо, адаша а.k.а. Емо Герчев, Любо и Радо със Стефка потегляхме на обратно към Испания където щяхме да се мотаем 3-4 дни преди отново да се сберем в Лисабон. Тук е мястото да отбележа, че до последно бях пред дилемата дали да не се включа към групата за пустинята, но в крайна сметка реших да се отдам на разходка из Андалусия. И не съжалявах за това. След като се прибрахме в хотела все пак да поспим малко, започнах да си включвам всичките електронни джаджи да се зареждат. Последно си включих телефона и настроих алармата. Малко се смутих когато ми изписа съобщение "време до пълен заряд - 4 часа", а алармата твърдеше, че ще се активира точно след 3 часа.

26.05
Посока Испания

Алармата иззвъня с онзи омразен и зловещ звук, прекратяващ най-безцеремонно блаженството ми. С мъка успях да се одържа да не запратя телефона на майната му. Премигнах няколко пъти докато осъзная къде и защо съм, завлякох се до банята и си взех студен душ с надеждата да е поне малко освежителен. Не беше. Адаша вече беше се изнесъл. Събрах си багажа и слязох да закусвам. Като гледах другите и на тях сутрешния душ им беше подействал по същия начин. Но типичната атмосфера за групата състояща се основно в бъзици и незлобни подигравки в стил "всеки срещу всеки" бързо повдигна настроението.

Закусихме и се ориентирахме към потегляне. Малко преди да тръгнем се оказа, че фейзъра на Владо е строшил лагер на предното колело. Последва бързо разглобяване, вадене на лагера, такси и към магазина.

Ние не дочакахме резултата и поехме в посока пристанището да търсим ферибот за Испания. В последствие се разбра, че цялата схема излязла около 10 евро за такси и 10 евро за лагер... ако съм запомнил правилно. Преди да изминем отново 50те километра на обратно към пристанището си направихме панорамна обиколка на Танжер с моторите. Даже заредихме и бензин... с известни перипетии.

Изсипваме се на касите за билети и се започва голямото пазарене. На ония все са им евтини офертите, а на нас все са ни скъпи. И така обиколихме всичките каси. Стефка беше главния преговарящ, даже я забелязах как финно им сверява оферртите в нета без да разберат. След големи пазарлъци успя да свали цената само до "космическа" и си взехме билети. Оставаше ни час до тръгването на ферибота и се отправихме към него.

Първо трябваше да минем отново всичките проверки на граница и митница. На излизане беше по лесно.... за някой. Тръгваме групата стигаме до поредния пункт за проверка мен ме пратиха напред, а на всички останали им направиха път между конусите и ги пуснаха. За секунда си помислих, че нещо не е наред с тях. Оказа се, че "нещото" е при мен. Помолиха ме любезно да си паркирам мотора на една рампа, да слеза от него и да седна на пейката отсреща. 30мин до отплаването. Седя си аз, гледам невинно и чакам. Ставам да ида до мотора да си взема цигарите, не ми разрешиха. Събличам си якето, посъветваха ме да си го облека. Бре! След малко виждам, че въпросната рампа е рентген. Чакам си аз. 20мин до отплаване. Най-накрая почнаха да сканират. В момента в който свършиха аз се засилвам към мотора, отново ми казаха да си седя на пейката. Баси! С най-културен тон и на почти разбираем английски обяснявам, че закъснявам за ферибота. При което получих само съчувствие. 10мин до отплаване. Появи се един "терминатор" с куче и го води да ме души, погледнах го примирено и с благодарност, че почва от мен. Най-накрая ме пуснаха. Да ама къде да ида... те са 10 дока и се почва едно търсене, въртене. Там - неможе, тук е само за тирове, тук не е за Испания абе драма... по едно време виждам Радо услужливо дошъл да ме посрещне. Нареждам се на опашката естествено последен. И докато си говорим и чакаме се сещам, че имам някакви дирхами /местната валута/ и трябва да ги изхарчa. Наблизо съзирам криминално ламаринена барака. Нещо като капанчетата от едно време, събрахме колкото имаме общо и отиваме със Стефка да ги изхарчим. Накупихме к`вото видяхме, включително и странни сандвичи. Накрая оня видя, че са ми останали някакви монети взе ги всичките даде ми кафе и каза, че всичко е Ок. Няма да ме излъже, я! На бегом се качихме на кораба и се разположихме на последния етаж в открития бар.

Пътуването беше сравнително кратко, приятно и спокойно. На слизане в Алхесирас всичко протече бързо и безпроблемно. Целта беше разходка из Гибралтар и нощувка в Ронда. Нещо се замотах или отново ме замотаха, непомня вече и отново останах последен. Адаша ме изчака, другите тръгнаха. В нашия формат на пътуване това въобще не е проблем. Щом има чек поинт, кой кога тръгва, спира, как се движи не е от значение стига да е на уреченото място в уреченото време. И така оставаме двамата с адашчето Герчев. Той ме поглежда и казва:
- С`я на къде сме?
- Пускай GPS пиши му Гибралтар и да тръгваме - казвам аз.
Адаша е силно технологичен тип, Той има вързан GPS на мотора, който е вързан със телефона му, който пък е вързан към каската му, която е вързана към ... орбитална станция "Мир" Почва той да "маже" с пръсти по GPS и ми казва
- Наблизо е "Плажа на маймуните" местна забележителност, искаш ли да идем да видим?
- Ми хубу - съгласявам се аз
Задава той координатите и потегляме. Следва очевАдно панорамна обиколка на един квартал, тоя GPS взе да ни подготвя за плажа. Накрая стигнахме до там, други маймуни освен нас не видяхме и си тръгнахме. Или по-скоро тръгнахме към Гибралтар. Отново няколко отчаяни опита да се качим на главния път. Успех. Тръгваме, уцелваме даже правилната посока в едно сложно кръстовище. Адаша води. Караме си ние и изведнъж дава ляв мигач и слиза от главния път. Следвам го. След малко спираме, питам го
- Това някакъв таен път ли е? Щото е нормално оная огромната скала да ни се пада фронтално, а не в ляво.
- Ам туй тъй покава да го €№%$@%€(*§€
Разбираме са да кара по GPS, да видим. И се започна панорамната обиколка на рафинерията Cepsa. Освен панорамна, беше и доста дълга и подробна. По някое време вече не издържам изпреварвам го и спирам. Докато той спира, чувам някой да ми подвиква
- Загубихте ли се, а? - поглеждам някакъв тираджия
- На загубени ли ти приличаме? - му отговарям аз. Той се хили. Казвам, че сме тръгнали към Гибралтар, тираджията проявява отзивчивост и почва да чертае пътя в пръста. Гледам кво чертае и му казвам
 - Ти така ни връщаш в Алхесирас.
Той:
 - Ми аз карам ADR и само тоя път знам. На нас ни е забранено да караме по магистралата.
Ясно. Стискаме си ръцете пожелаваме си лек път и тръгваме. Тоя път решавам, аз да водя GPS-а. Налучках верния път къде на късмет, къде не чак толкоз. Стигаме в Ла Линеа де ла Консепсьон, последният испански град преди Гибралтар и спирам на поредния светофар, GPS-a ме следва неотлъчно. Докато чакаме да светне зелено, гледам огромната табела над целия път с огромните си букви ГИБРАЛТАР и огромните си стрелки сочещи напред. Под нея на асфалта с не по-малки букви пише ГИБРАЛТАР, а между тях някак естествено огромната скала заема целия хоризонт. В това време Герчев се изравнява с мен потупва ме приятелската по рамото и казва:
- Споко адашче, няма се нервиш, направо сме!
При което се почувствах много добре, даже си поревах от смях в каската. Стигнахме импровизираното КПП на кралицата, показахме си паспортите и минахме. Точно след него се минава през един много широк път. Когато има самолети се затваря и се ползва за самолетна писта, случва се по няколко пъти на ден. В ляво видях една малка къщичка на която с големи букви пишеш Гибралтар Еър Форсес и ми стана смешно, после се замислих за Бългериан Еър Форсес и вече не ми беше толкова смешно. За инфо, до преди трийсетина години само военните ни самолети са били около 230. И така докато си размишлявам гледам на един тротоар седи на сянка останала част от групата, Радо, Стефка и Светльо. Пристигнали минути преди нас. Питах ги за Любо, той бил решил да кара директно към Лисабон и мечтаното му "Фадо" (меланхолични песни, пропити с обреченост и носталгия).

Поседяхме, дръпнахме по един фас направихме разбивка на ситуацията, решихме да се махаме от тая навалица и да цепим към планината. Тоя път Радо реши да го играе GPS. За момента се справи се по-добре от адашчето. Изкара ни от града и поехме през планината. Няма да се опитвам да описвам красотата на пътя и местата покрай и през които минавахме щото няма да ми се получи, само ще кажа, че Андалусия си е Андалусия. Определено си заслужава да се види. Малко след Лос Анхелес насреща ни изникна Химена де ла Фронтера. Много красиво градче с огромна крепост над него. Нямаше как да го пропуснем. Качихме се с моторите по стръмните и тесни каменни улици до горе и отидохме да разгледаме крепостта от близо. А тя освен впечатляваща беше и безплатна.

Докато се разхождах отнякъде изникна един дядо с кученце и започна да ми говори нещо. Нищо не му разбирах, предположих че ще ми иска пари. Махнах му с ръка и тръгнах, оня обаче върви след мен и ми говори. Настигна ме на поредната ми спирка за снимки и пак ми говори нещо. Реших да му обърна мааалко повече внимание, и почнах да му обяснявам ...мотори.. бръм-бръм България, Стоичков, футбол (все пак сме в Испания) дядото ме гледаше. И не реагираше и на Стоичков даже. После каза
- България?! Кимнах утвърдително.
И започна да изрежда страни Италия, Германия, Франция, Полша, Румъния ( другите ги забравих ) пикчърс. България но пикчърс. Дигам фотоапарата и правя жестове да се нагласи и да има пикчърс от България. Обачеее дядката ме контрира
- НО!
Седя си аз със моята сапунерка в ръка и гледам неразбиращо. А той бърка в чантата и вади един DSLR със поне 20см обектив. В тоя момент усетих как ченето ми се удря в земята.
- Смаил! Успях някак си да се озъбя. В тоя момент гледам Стефка идва, натресох и дядката и отидох да доразгледам крепостта.

Като се връщах те бяха още там, пак снимки. Явно ме чакаше за да ме довърши, извади един смартфон почна да "маже" отгоре му и да показва фейсбук профила си за да му станем приятели. Стефка му стана. Даже си разменяха снимки. На мен ми дойде твърде технологичен, ще вземе да ми хакне профила.

На тръгване се разбрахме да пием кафе на центъра, но се разминахме из лабиринтите от улички. Поседях си малко сам докато адаша не ми звънна да каже, че са тръгнали и ме чакат на разклона след града. От тук натам пътя до Ронда беше само един, през планината. Оставаха около 70км. Радо спря да зарежда и изостана, аз покарах малко с адаша и Светльо, но реших, че ми се кара малко по-спортно из завоите и дръпнах напред. Пътя чудесен, асфалта държи, трафика изключително слаб аз се хвърлям из завоите все едно съм Мото GP. Няма как да не го заснема. GoPro-to e със заредена батерия, дистанционното на камерата е до ръкохватката. Всичко е на 6. И нали знам за досадата да гледаш 15-20мин едно също, как един с мотор само кара и даже не пада, решавам, че ще включвам камерата само на най-зрелищните участъци. Да ама по едно време се омотах, пусната-спряна-пусната-спряна и забравих последно как е. За това реших да натисна още веднъж и да не пипам повече. После разбрах, че последното натискане е било за спиране. Дано Светльо е заснел нещо. На една от спирките за цигара и вода се събрахме и решихме да караме последните километри до Ронда пакетно. На входа на града намерихме много добър къмпинг с име El Sur и се настанихме там. Тук адашчето избухна с целия си чар, осанка и обаяние и веднага беше забелязан. Рязко се превърна в мосю Жершеф, а ние в "другите с него"

Мислех да си направя вечерна разходка из Ронда за успокоение, но умората и бирата ме победиха. Малко след вечеря се хоризонтирах в палатката.

27.05
Ронда - Гранада

"Не се нуждая от аларма, идеите ме будят"
Рей Бредбъри

Почти в същия дух се надигнах и измъкнах от палатката с мисълта, че все пак трябва да сменя гадната мелодия на алармата. Което не се е случило и до ден днешен, ако въобще има някакво значение. Пак бях последен, явно и часа трябва да сменя ...ммм ...нне, твърде радикално ми се струва. И така се справям. Закусихме, събрахме катуна и поехме към Ронда.

Ронда – не голям, но много колоритен испански град, разположен върху скали в северозападната част на провинция Малага. Разходихме се подобаващо, снимахме се насам-натам, пихме кафе или поне аз и хванахме пътя към Гранада - целта за деня.

Пътя минава през Ел Чоро, Антекера и се влива в аутобана А92 за Гранада. Малко преди да се качим на него спряхме на една бензиностанция да заредим, починем и пием поредното пътешественическо кафе. Температурата вече минаваше смело 30градуса. Заредих и се наредих на касата, платих с карта и тръгвайки си поглеждам касовата бележка. Видя ми се странно, че сумата е кръгла. Нямам навика да зареждам на точни литри или кръгла сума, слОчаЕноС помислих си аз. Когато отидох до мотора който си седеше до колонката видях, че са ме "закърпили" с почти цяло евро. Стана ми криво, не съм за 1 евро но мразя да ме цакат, особено на дребно. Върнах се на касата да си търся правата, а там Светльо беше започнал панаира защото и него го обрали по подобен начин. Дойде управителя и нещата се оправиха, но лошия вкус остана. Инвестирах възстановеното ми евро в кафе и излязох навън да пуша.
Малко след това бяхме по моторите и летяхме към Гранада. На двайсетина километра преди нея много силно и рязко се размириса на "чеснов дресинг" и точно преди да се зачудя дали на мен ми става нещо или наистина така вони, видях от двете страни на пътя огромните чеснови плантации. След като преминахме през тази своеобразна дезинфекция на хоризонта се показаха побелелите от сняг върхове на Сиера Невада. Странно усещане е да караш мотор по фанелка при температура 30+ градуса, а насреща ти да се виждат снежните склонове на планината. Пристигнахме в града и лесно намерихме къмпинг-мотел Сиерра Невада. Приличен къмпинг и мотел с добра локация. Настанихме се, освежихме се, отпочинахме за около час и излязохме на разходка.

Без мотори, с градския транспорт и без Герчев, той реши да си мързелува. Да се возиш в градски автобус там е нескъпо и оглушително занимание. Имаш чувството, че всичките 40-50 човека вътре нарочно се надвикват с пълна сила. Наду ми се главата докато стигнем нашата спирка. Слязохме на Catedral de Granada и се смесихме с тълпата.

         ВИДЕО

Получи се добра разходка, преди да се приберем напазарувахме от супермаркета храна, бира и други дреболии. На вечерния разбор след няколко бирички, решихме, да станем по-рано сутринта да съберем багажа по моторите и да отидем да разгледаме Алхамбра - резиденцията на мавърските владетели. Пак с автобуса. Решихме така да го направим, щото всички ни казваха там е лудница, едва ли ще успеете, билети се купуват месеци по-рано, трудно се паркира и т.н. А и честно казано, не ми се обикаляше с мото дрехите от сутринта. След това обратно, по моторите и посока Севиля.

28.05
Гранада - Севиля

Като казах "по-рано" нямах предвид още по тъмно в 4h сутринта. Може и в 5h да е трябвало да станем, не помня вече, но Герчев и Светльо се бяха разшумолили и ме събудиха. Само доброто ми възпитание и остатъка от здравия ми разум ме спряха да изляза от палатката и да ги накарам да утихнат....  Станах, обявих им публично никой да не ми говори или занимава с каквото и да е било докато АЗ не проговоря. Събрах си багажа и мълчейки тръгнахме към спирката на автобуса. Въпреки, че още не се бях събудил някой ми липсваше от групата. Радо. Решил да дремне още час-два и после да иде с мотора до планината. Лелеее как ме дояда, ако не си бях събрал палатката веднага щях да се върна и направя като него. Както и да е, убедиха ме че Алхамбра си заслужава наистина и тръгнах. Качихме се в автобуса и явно само аз не съм изглеждал щастлив, защото една пияна кармелитка реши да ми повдигне настроението. Беше пуснала музика от телефона си и танцуваше из автобуса. Дойде при мен, завря лицето си право в моето и почна да ми говори нещо. В това ми състояние (недоспал, крив и в 7 сутринта) единствения и шанс беше да получи десен прав, още повече че лъхаше на бъчва. Отпратих я с жест тип "махай се муха проклета" и тя си тръгна мърморейки нещо. Може да не е свикнала да бъде отхвърляна... знам ли. Малко след това вече крачехме към мавърската резиденция. Видях едно отворено кафе и директно се забих вътре. Стефка, Светльо и адаша също дойдоха с мен. Там един още по-заспал от мен барман със странна прическа правеше кафе със заучени движения без да гледа. В менюто се предлагаше и закуска. Поръчах си Хем енд егс с препечени филийки, прясно изцеден портокалов сок и дълго кафе. След като се насладих на закуската и кафето, прогледнах и видях красотата на Гранада с надничащото утринно слънце над каменните къщи, тесните и стръмни кълдаръмени улички, крепостни стени и Алхамбра на върха....  какво ли не прави една закуска с човек рано сутрин.
Алхамбра е крепост и архитектурен комплекс в Гранада, южна Испания, датираща от мавърския период. До 1492 г. Алхамбра е резиденция на мавърските владетели, а в момента е паметник на ислямската архитектура. Заедно с „Хенералифе“ е включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО и това всичко според уикипедия. А лично според мен е малко прехвалена, вярно красиво е, може би очакванията ми бяха доста по-големи заради всичко което бях чул и чел преди това. Или пък защото не разгледахме парка „Хенералифе“...

Разходката до там и обратно ни отне около три часа. И така около обяд потеглихме за Севиля. Разстоянието е около 250км повечето магистрално и за това не си давахме особено зор. Като изключим някой дреболии, дъжда и висенето на една бензиностанция около час за да премине друго интересно май нямаше. Сравнително бързо намерихме мястото за спане, разтоварихме, малка почивка за около час и излязохме на разходка из града, тоя път с моторите. Паркирахме на самия център. Разгледахме отвън "Златната кула" в която е бил погребан Х.Колумб. Сега е морски музей.

Спътниците ми седнаха в едно заведение да се хранят, аз понеже не бях още гладен тръгнах да се разходя.

Тези девойки незнам какво празнуваха...

По-късно се засякохме при Catedral de Santa Maria de la Sede. Това е най-голямата готическа катедрала в Европа, за света се водят спорове с англичани  и французи. И аз като фен на готиката я обиколих три пъти, впечатляваща е. Камбанарията на катедралата или Хиралда е кула с височина от 114 м с богата украса, орнаменти и 22 камбани. Спокойно отнема час да я разгледаш цялата подробно.

За завършък на разходката оставихме площад "Испания"... Трябва да се види на живо, не може да се опише... аз не мога да го опиша.

И така след богатия на емоции ден се прибрахме да спим.

И още едно ВИДЕО да обобщим :)

29.05
Севиля - Лисабон

След сутрешното кафе и чертаене на дневния план, Емо Герчев реши, че ще отиде да разгледа Кадис и ще се срещне с "мароканците" Гошо, Асен, Свилен и Владо в Ронда. Малко кръгче в обратна посока, но за него това не е проблем. А, беше и известния мосю Жершеф. Ние пък отивахме към Лисабон, където ни чакаше Любо. Там беше последния чекпоинт за сбор на цялата група и след две вечери за почивка, разбор и обща снимка на Cabo da Roca да се разделим отново. Някой на обратно към вкъщи, други не много ясно накъде. Чакаха ни около 500км така, че не губихме много време и тръгнахме. Нямах очаквания за Португалия, но и това се оказа много. Говоря за усещането като цяло. Пътя до Лисабон минава през хълмиста равнина, лозя, маслинени гори и малки населени места с разхвърляни къщи. А качеството му е на нивото на нашите междуградски. По препоръката на един испанец се отбиваме да разгледаме Евора - перлата на Алентежу. Евора е град-музей обявен от ЮНЕСКО за световен паметник на културата.

Паркираме на самия център точно под колонадата посветена на римската богиня на лова Диана, никой не възрази.

Разхвърляхме се и седнахме в близкото кафе да се ободрим. Мен не ме свърташе на едно място и отидох да разгледам катедралата Св. Франциск и по точно параклиса Capela dos Ossos. Интересното там е, че параклисът е направен изцяло от черепи и кости. Там е и известния надпис издълбан точно над входа на параклиса - „Nos ossos que aqui estamos pelos vossos esperamos” –  „Ние, костите, които сме тук, очакваме вашите кости” За съжаление беше затворено.

Обиколих я отвън, разходих се из уличките, купих си дребни сувенири и станах атракция за група японски туристи които си направиха около 300 снимки с мен... и все още никой от тях не ми е пратил и една. Да не си помисли някой, че съм известен ...просто изглеждах странно без мотор с мото дрехи и протекторна жилетка на фона на тълпата. И това при температура близка до завиране. С наближаването на Лисабон цената на бензина рязко се покачи, а цената на 100 километровата им магистрала до там направо ме съкруши. Сумата на тол таксата беше идентична със цената на същата за 100км магистрала в Италия. Близо 10 евро, аз оптимистично си бях приготвил 3 до 4 по моя преценка. Последващите веднага след тях 1.70 за моста ми дойдоха в повече. Сетих се как миналата година платихме с Гошо по седемдесет цента само за един завой в Италия, като преди това платихме такса да излезем от магистралата. Не ми стана по-весело от това. След опознавателна обиколка намерихме къмпинга в който беше забита срещата и щяхме да спим. Любо ни посрещна на вратата, и ни въведе в ситуацията. Радо и Стефка си бяха резервирали стая някъде из града и тръгнаха натам. Разхвърляхме багажа, опънахме палатките и по няколко бири, и се отдадохме на заслужена почивка.

СЛЕДВА...

<< Пътеписи | The hateful nine - BAG edition 2016 част II >>