Сен Тропе или до там и обратно - мото пътуване 2015 - ЧАСТ III
Емил се опитва да ме злепостави с бутилка вода.
Докато опаковахме моторите, изразих крайното си възмущение от ГПСа на Емил – тая джаджа почна да ме дразни още на Балканския полуостров, не вярвах тук да се е вразумила. Понеже не виждах смисъл от подобно нещо в цивилизованите страни, дето на всеки метър има табели, аз се задоволявах само с фотографски обзор на картата, което ми бе достатъчно за да карам спокойно. Тръгнах минута по рано, защото се бях облякъл, а жегата си беше сериозна, с идеята да изчакам някъде на сянка. Пуснах се по инерция и след няколкостотин метра спрях. Мина известно време, Емил го няма. Изчаках още малко, и се върнах обратно – и горе го нямаше. Стана ми ясно веднага – на първото кръгово, което бе на 100 метра по надолу, явно ГПС а си е харесал друг маршрут . И така, загубихме се... Изчаках още десет минути, за което време ГСМ а ми не успя да си хареса подходящ оператор и да звънна, и поех към Форли, по пътя по който бяхме дошли, но не се качих на магистралата, поне това се бяхме разбрали предварително. Карах малко по бързо, и след половин час се събрахме пак. Спряхме в крайпътно заведение да хапнем, взехме кафе и кроасани – нормално изглеждащата за нас доза се води „кафе американо”, а „лунго американо” си е съвсем прилично количество, а не половин глътка отровно черен концентрат, както го пият тук.
С подобаващ зиг-заг, характерен за ГПС навигациите, преминахме през Форли и хванахме шорткът за Флоренция. Бях минавал преди години по тоя път и ми бе харесал много – прекосява планина и е живописен, освен че е най-краткия до там. После го гледах, води се „Passo Del Muraglione”, (път SS67). Някъде по средата решихме да си направим почивка на прохладно и сенчесто място – отбивка с надпис „частен път” изглеждаше добре, свихме и спряхме на висок каменен мост, под който течеше неголяма река. Предполагаше се, че на подобно място няма движение, и за това се разхвъляхме качествено. Ама качествено – аз останах само по гащи – направо бях кипнал.
Хапнахме класическо пътешесвтеническо меню – консерва, и поляхме обяда с поне литър вода. Още литър изсипах върху себе си за десерт. Блаженството не трая дълго – първо мина една кола, после друга, после трафика някак си леко надвиши оня на шосето – мен не ми пречеше, но когато се зададе и камион, който не можеше да мине от моторите ни, решихме че е прекалено и си тръгнахме от частното парти, на частният мост, намиращ се на частният път, вероятно в частен имот. Амбицираха ме и аз да стана едър частник, и да си купя някога нещо, планина например – не много голяма, ама да си има всичко... какво толкова му трябва на човек, като се замислиш. Освен че си сменяхме моторите и заредихме бензин, на прословутите бензиноколонки, които искат кеш-издърпват банкнотата от ръката ти като Худини - но пък предварително трябва да изчислиш колко бензин искаш, друго не се сещам интересно до Флоренция. Влязохме от източната страна на града, къмпинга трябваше да е от нашата страна на реката, но ГПС проклетията на Емил го поведе да пресича моста. Настигнах го с ядно свирене на клаксона по булеварда, и го накарах да обърнем в нарушение на обществено пътния ред - не ме интересуваше проклетото тамагочи , бях видял на карта че търсеното място не е натам. Върнахаме се обратно по моста и устройството хвана вярния път - ако не го беше направило, щях да го инструктирам собственоръчно хардуерно, ама много хард . Явно бе от типа , които за ориентация искат визуален контакт.
Скоро бяхме в къмпинг „Микеланджело” – намира се на хълм с панорамна гледка, по тукашните стандарти си е направо в широкия център. Обявената цена от 22 евро на човек ме накара да си мисля че са объркали името – „Али Баба и разбойниците” например повече пасваше, или нещо свързано с инквизицията. Те хората не са виновни си рекох, нашия стандарт си е нисък. Тъпото е, че при този формат на триповете ни - с много каране и малко спане – дефакто си давахме парите за да опънем вечерта палатки и рано сутрин да ги съберем, без да ползваме нищо от екстрите, а мястото безспорно предлагаше такива – не липсваше нищо. Слънцето вървеше към залез, и аз побързах да разхвърлям всичко и да отида да позяпам ( преди години съм идвал), Емил категорично отказа да ходи където и да било, беше му дошло в повече – странно, след няма и 40 часа път без прекъсване, к’во му стана на тоя човек...
Ах, Флоренция! На италиански Firenze (Асене, заради теб го пиша...) – главният град в Тоскана, разположен на река Арно, и някогашна столица на кралство Италия. Люлката на Ренесанса и Медичите, града на изкуството и още много неща. Кварталите и много имена тук, както и навсякъде в региона, до колкото забелязах започват със Сан, Санта, Санто - светци на килограм са обитавали тия места, а жителите са ги увековечили в невероятни архитектурни шедьоври. Няма да се впускам в описания – тук всеки метър е история и присъства в много учебници, книги или във филми – просто отивах да попия атмосферата от всичко това. Запалих мотора, спуснах се от хълма, пресякох мост, съседен на Понте Векио и попаднах в историческата част. Предимството да си с мотор пролича веднага – почти навсякъде е забранено за МПС та, но скутерите си бръмчаха необезпокоявани, и аз се направих на такъв – малко по голям и черен, ама се надявах да се слея някак си. Изминах 200 м без да чуя сирени , шумно си поех въздух и включих на втора – карах бавно и триумфално, наслаждавайки се, по крайбрежната улица, успоредно на реката, на фона на летния залез, в един приказен град, по калдаръмени улици , на стотици години, под сводове и арки. Не след дълго подминах Уфици, а след Понте Векио спрях до нещо като магазинче.
Прибрах си каската в топкасата, и тръгнах на разходка, някак си не вървеше да мина през центъра с мотора ( не че не го направих по късно...).
И така – слях се с тълпата. Навъртях няколко километра надлъж и нашир, вътрешно радвайки се на възможността отново да посетя това място, както и много други – места които имат собствено обаяние и магнетизъм, и допира до тях те дематериализира – усещаш се нереално в собствената си реалност. Залязващото слънце допринасяше за усещането, статуите, катедралите и паметниците хвърляха все по дълга сянка, плътният поток от туристи изчезваше, купищата търговци събираха сергийките, а по паважа се виждаха рисунките на местните представители на изкуството.
След сериозна обиколка, чак ме заболяха краката, се добрах до мотора, зарадвах се като го видях. По такива туристически места имаше опция да се прибера и с такси, знаех го. Запалих, нахлупих каската да съм инкогнито и потеглих уж да се прибера. На първия мост вместо да хвана пътя към къмпинга, пуснах другия мигач и минах по него бавно, после обратно, а още по после реших да си организирам едно самозагубване. Успях. Около 40 мин бръмчах бавно с вдигнат визьор по тесните ( на места под 2 м) улички, зяпайки с отворен визьор всичко наоколо – чувствах се страхотно – минах покрай гарата няколко пъти, един път около Дуомото, полицейския участък, 2-3 площада, наруших няколко стотин забрани и какво ли не. По едно време установих че перката на вентилатора прекалено дълго работи, реших че прекалявам, и подкарах така че слънцето да ми е в гръб, излязох на булеварда, който знаех че води към моя мост – пресякох реката за пореден път и се завърнах в къмпинга. Емил се бе изкъпал, пиеше бира на панорамната тераса с изглед към града, и се тагваше по телефона. Изкъпах се и се присъединих към заниманията му. Скоро сервитьора ни изгони, масата била запазена, или може би не сме изглеждали достатъчно влюбени – настаниха една двойка там, които потънаха в романтика, а ние отново бях ме он дъ лефт сайд. Това не ни попречи да си поръчаме по една пица и да удвоим бирата. И – горе долу така завърши този ден, или денонощие, или каквото там бе. В заключение само да почертая – някои моменти си заслужават, дори неописани добре, да бъдат изживяни, като хапването на италианска пица на фурна, в центъра на Италия, наслаждавайки се на светлините на Флоренция под теб, с чаша студена бира в ръка. Наздраве!
СЛЕДВА...
<< Пътеписи | Сен Тропе или до там и обратно Част IV >>