Сен Тропе или до там и обратно - мото пътуване 2015 - ЧАСТ VI
Снимах панорамите, отпочинах си. Пушейки реших твърдо, че от аналогови, трябва да мина на електронни цигари, ако имам намерение да издевателствам над тялото си по подобен начин. Докато слизах, покрай мен профуча, тичайки, спортен тип жена, подскачайки от туфа на туфа.
Не познахте – последвах я. Обаче само с поглед. Хич нямах намерение да се пребия по тия чукари, и то пеша.
Лек разбор на една маса с панорама до шосето, и поемаме надолу. Тук си направих тест за колко време кипва спирачната течност – карах с угасен мотор по инерция, снимайки клип с едната ръка – педала на крачната спирачка потъна на деветия километър, което е чудесно постижение.
Запалих , и започнах да спускам нормално, чаках доста Емил, забавил се заради някаква кола, която заемала целия път и не можело да се изпреварва.
Минахме безлюдната граница, до Таравизио нищо интересно, освен че един тир щеше да ме претрепе – пуска десен мигач, тръгвам да го изпреварвам, но оня свива на ляво, за да се изнесе, и ме изкара почти на поляната, разминах се на сантиметри. В Словения спряхме на бензиностанция да си купим винетки, предишния път бях забравил че имат, важат за магистралите. Имат нещо като автоматични тол-пунктове. Лепи се вляво, аз я сложих на предпазителя за ръкохватката, камерата я снима и бариерата се вдига. Понякога не, както би добавил Емил, но, това е една друга история... Втора цел – Бледското езеро. На Лесце хващаме отбивката, личи си, че навлизаме в комерс-зона, сериозен трафик и автобуси. Карайки все направо, стигнахме до края на асфалта, който обаче е до езерото, след това започва парк. Спираме пред нещо като капанче, до един билборд на фестивал– съдейки по солистката – заслужавало си е, и се разхвърляме, времето бе горещо.
После сядаме на едни вип шезлонги на първия ред, с по един сандвич в ръка и кафе ( а може и бира да е било...). Пред нас лодки, срещу 12 евро возят до острова, под нас плуват лебеди, патици и бозайници от различен пол и държави. Това не остава незабелязано от мен и предлагам да се изкъпем. Нищо неестествено – Емил си остана там, аз отидох да плувам...
Оставих си дрехите на брега на езерото и нагазих бистрата вода. След контрастния душ сутринта не ме впечатли температурата, и се хвърлих смело. Няма как да пресъздам усещането, което те обзема, плувайки между водни лилии, лебеди, и ята риби. Още с цамбуравнето бях взел решение да ида с плуване до острова. Оказа се, че и тук има проблем с мащабите, защото ми отне доста време, после го мерих в нета – половин километър е, но пък бе готино.
Снимка от нета. Има доста...
Акостирах между лодките на прочутото стълбище , и легнах на кея, чувствах се фантастично. После се разходих между тълпите туристи до горе, стараейки се да не се набивам на очи, но май не се получи. Както и да е, позяпах, и поех на обратно. Докато плувах заваля дъжд, но от облак, едновременно грееше и слънце. И да искам няма как да опиша какво усещах, отпуснат по гръб във водата, гледайки небето и красивите планини наоколо, прекалено комплексно, лично и непредаваемо с думи е... Облякохме се, отпочинали и доволни, и поехме пак на път. Трета цел – Любляна. При самото навлизане, града не ме впечатли особено – стандартните соц.дивотии като панелки и други грозотии, трафик, не особено чисто. В центъра обаче нещата са други – модерна инфраструктура и сгради, а старата част пък вече си е разкошна. Бяхме седнали в едно кафене, и всеки подред имаше възможност да се разходи и да разгледа – приятно място, заслужава си да му се отдели много повече време. Заради тая снимка, разхвърлях група японци, явно незнаещи карате, или пък мислейки ме за черна нинджа. Не знам какво е ценното на това подобие на шахта, но се намира в самия център, и се радва на голям интерес.
Под угрозата на задаващия се потоп не се бавихме много и тръгнахме. След омотаване докато намерим пътя, се загубихме на един светофар, чаках малко на магистралата, но първите капки дъжд ме подканиха да тръгна, а и реално не знаех Емил на къде е хванал, и дали въобще ще мине по моя път, с неговия ГПС... А той се заблеял, защото си оставил наколенките на топ-касата, до като бяхме в кафето, ама се сетил за тях доста пресечки след това, което го натоварило и психически, освен финансово. Явно се е научил да кара и без тези пособия, защото го видях да се задава в далечината, докато го чаках на една бензиностанция. От тук насетне гонехме за цел град Самобор, Хърватско. Почти по тъмно пристигнахме, идвал съм преди и знаех че има хубав и евтин хотел в центъра, направо спряхме там, прилично уморени. Той остана на паркинга, аз отидох да питам за стая. Естествено свободни места нямаше, всичко бе под контрол. Погледнах жално девойчето, и подсмърчайки, и обясних че тя ми е единствената надежда, владея ги езиците. Това си беше и истината всъщност. Порови тя в тетрадката, и каза, че след половин час ще се освободи стая. Застанах малко нащрек, но и казах че я взимам. Слизам долу при Емил и му обяснявам ситуацията, а той:
- Че кой освобождава стая в 9 вечерта?
Мълча си.
- А дали... , а?
Пак си мълча.
- Мамка му...
След половин час се качваме в спалнята, с ледено мълчание, и всеки си избира страна. Изкъпваме се и вече в по-добро настроение отиваме да разгледаме центъра. Града е разчупен и красив, хапнахме в нещо като заведение за бързо хранене и седнахме на площада, в едно от много заведения да пием бира.
Докато си говорим, чуваме българска реч от съседната маса. Хората се оказаха от Варна. Колко е малък света... Обясниха ни, че всеки ден има тематична музикална вечер, вчера било латино парти, днес има черно парти, и ни питаха дали заради това сме тук, то рокерите си били падали по такива работи. Емил отговаря - „Разбира се!”, а аз пушейки допълвам – „От кога си мечтая за нещо черно...”. Баси, от две бири се напиваме и ни избива на простотия, ама то с това каране от сутрин до вечер... Прибрахме се някак си.
Ставам в 7, къпя се, и от скука слизам да закусвам (закуска от 7 до 9). Малшанс, хотела е пълен със сънародници, а ние сме будно племе и почитатели на масата (особено чуждата) – в случая – шведска. Успявам в тълпата някак си да се докопам до парче хляб, яйца и шунка, както и да си налея почти едно кафе, че свърши, и сядам отвън на масата да пуша. Цъкам си по таблета, гледам, умувам. Ами то му се вижда края на това пътуване. Лошото освен това бе, че до нашенско пътя е предимно скучна магистрала, единствено май можехме да се разнообразим с едно минаване през Загреб, а и за да не се приберем изведнъж, да преспим в Ягодина, при Саша. Да свикнем с идеята че приключваме трипа, дето се казва, адаптация малко. Сервирам идеята на Емил, и между другото му споменавам, че трябва да иде да си сервира скоростно, ако не иска да остане гладен. Послуша ме, а аз си опаковах нещата. Не след дълго тръгнахме, на една от цитаделите се отклонихме и влязохме в столицата на Хърватско – Загреб. От към външно лустро изглежда по добре от словенската – личи си някак си плановата архитектура – широки булеварди и много зелени площи. Карахме докато не стигнахме в централната част, паркирането е проблемно, ние си намерихме място, което обаче се оказа на арменския консул.
Това не ни притесни особено, след кратко обсъждане решихме че ни е задължен – какво да се прави – история, няма как да прави проблеми. Седнахме отсреща в градинка, пред масивна сграда, хотел „Амбасадор” ако не се лъжа. Тръгнах да се разхождам и поснимам, Емил си остана в кафето, беше адска жега. Хубави, реновирани сгради в стар стил, подредени паркове, видя ми се спокоен и красив град.
Допихме си тоника и кафето и се отправихме към мястото с моторите. Арменският консул така и не се появи, а и да беше дошъл, щяхме да го препратим към арменския поп, по компетентност. Измъкнахме се от града и поехме по магистралата. Тая магистрала ми е болно място – много хубава, ама толкова скучна, че се чудя вече как да я шунтирам. По-логичен и нормален път за България просто няма. На всичкото отгоре слънцето взе да преиграва този ден, на таблата над пътя стартовата температура в началото бе 34 градуса, това преди обяд, в края, на границата – 38, като се виждаше на редуващите се екрани, че се покачва стабилно с по половин градус на няколко километра. Да скучаеш, карайки мотор, някак си не се връзва, но бе факт. За разнообразие подритвах тук-там Емил, показвахме си комбинация от пръсти, правехме летящи стартове, и всякакви трикове, включващи возене на задната седалка на мотора, каране с крака върху кормилото, странично сядане и подобни. Не помогна много. Спирахме тук-там под някоя рехава сянка по бензиностанциите, че се опекохме. На едно такова място, семейство с кола си забрави кучето до нас, добре че се върнаха, иначе Емил трябваше да го вози, аз си возех Пухър. Преминаването на границата се оказа изтезание – дълги колони коли, а не е тайна че бившите юго републики са в отношения, далеч от дефиницията „приятелски”. Магистралата в Сърбия е в по-лошо състояние, но това не е изненада за всеки който пътува в Европа посока – запад-изток – всичко се влошава прогресивно, върхът разбира се, го знаете къде е – в следващата страна, член на ЕС. Слизаме на отбивката за Ягодина, средно-малък град, пътя - блокиран от полиция. Заговорихме се, питам служителя какво става, каза ми че идват посланици, поне 8 се очакват, имало някакво събитие. Същите дивотии като при нас – да вземат и килими да им опънат, егаси. Минахме и отидохме пред търговския център, от където започна пътуването. Саша се позабави, но се възползвах докато дойде и дръпнах една бира, лежейки на моравата, Емил се лигавеше с някакъв сок. Карахме до селце, извън града, на вид си е точно като нашите, къщи, архитектура, дворове. Вкарахме моторите, взехме багажа и домакина ни показа къде ще нощуваме – обикновена стая, на първия етаж, с една спалня. Споглеждаме се, но не казваме нищо. Статистически и инсинуационно погледнато от последните дни, ако толкова често си лягахме с жените, колкото и заедно, щяхме да сме в графа „образцови мъже”. То бива, бива, ама па това ... нямам думи. Привеждаме се в цивилен вариант, и излизаме на разходка. Хапнахме сандвичи, продавачката се радваше на Емил повече от обичайното, но той не я отрази, което, в предвид създалата се ситуация, бе притеснително. От дума на дума се разбра, че събитието, заради което се бяха изсипали техни височества, всъщност е традиционно, нещо като панаир, с основен акцент международна кик-бокс среща Сърбия-Португалия. Веднага се почувствахме поканени, и Саша се принуди да ни заведе в близкото село Кончарево, където бе разпъната грандиозна сцена с подиум. Цялата област се бе изсипала, хора с автобуси от къде ли не. Там се видях с Марко и приятелката му Елена, беше в част от организацията. С него се познавах от една обиколка на Сърбия, готин тип. Оказа се, че при нашето тръгване в началото, той пътувал в Косово, и за това не можахме да се видим. По интересното е, че се върнал като пътник на друг мотор, неговия му го откраднали там. Успокоих го, че утре ще го повозя - лесно е да се майтапи човек на чужд гръб, ама човека търпеше. Попитахме, естествено, дали можем да се запишем да участваме в турнира, и без това бе международен, но не ни дадоха, за това само позирахме пред плакатите леко.
Питах и за арменския консул, не се бил мяркал. С мъка си намерихме добро място в навалицата, нашият домакин не пестеше бирите, а шоуто бе на ниво – във всяко едно отношение. Националната телевизия снимаше, от горе летеше дрон, много добра организация. Останахме по до късно да се разотидат хората, а после заради трафика, Саша реши да ни вози през черни пътища, избягвайки задръстването, уж за по напряко. Последва нощен офроад с Фиат Пунто по ниви и гори, и закъсняхме сериозно за срещата с Марко и приятелката му в едно рок-барче. Пак бири, приказки, от компанията дори ми направиха комплимент, че говоря добре български – много мило...
Някъде след полунощ се прибрахме да спим. За другия ден се разбра че Саша няма да е тук, тръгва рано за работа, майка му ще ни приготви закуска, а Марко ще дойде да ни вземе.
Последен ден. Симпатичната бъбрива майка на Саша ни е приготвила обилна закуска, изцяло от продукти собствено производство – сирене, домати, краставици, наденица, хляб. Заприказваме се за неволите, много сходни с нашите, добре ли е в България, как е сега в ЕС, какво се случва. За съжаление не чува от нас нищо оптимистично, факта че скоро и Сърбия ще е член едва ли ще повлияе сериозно на живота и на село, освен че може би ще и се налага да вика поп докато колят прасето, за опело, или хирург – все пак ЕС си има изисквания...
Марко бе дошъл със скутер, спестих си майтапите относно положението му, факт е че бе теглил кредит за мотора си , и не го бе изплатил още, неприятна история. Заведе ни в нещо като етно ресторант над града.
Снимка от нета.
Пихме кафе, говорихме си. Странно нещо е геополитиката и подобни сродни сложни думи, в цялата ситуация, а и от преди, не съм виждал нещо много различно в живеещите в съседни нам държави хора - мислене, действия, изказвания, но все още битуват мнения от типа – тия са такива, ония еди какви си – това е признак на много примитивно разсъждаване.
Времето отново много топло - над 35 ц, взехме си довиждане и поехме към дома. В Зайчар спряхме да хапнем плескавици и пием кафе, взех си и цигари, марка „Монте Карло”, за спомен. Оказаха се некъф хорор, некъф хел, но ми звучаха тематично, та ги пуших близо цяла седмица след това. Границата я минахме бързо, напоследък явно се е изчерпала процедурата по заяждане, и скоро паркирахме пред офиса ми във Видин. Разхвърляхме багажа, и отидохме да пием бира.
Снимката е без особена цел, но пък енергийната напитка бе с подходящо име. Емил се колебаеше дали да остава и ли да тръгва, в крайна сметка реши да си иде до Свищов. Посъветвах го да не тръгва по пътя около реката, аз съм го минавал преди години, едва ли се е променил. Не ме послуша. Изпратих го и седнах да си ровя и прехвърлям снимките. След час ми звъни:
- Помниш ли Кол де Тюрини?
- Ми помня – отговарям без да разбера на къде бие.
- Той е за аматьори... и всички други засукани, знайни и незнайни... Няма такова нещо, като това тук, вЕрвай ми... два пъти ми пада чантата на резервоара.
Хиля се аз, и се сещам как съм пълзял на втора, пробирайки по-малко кратери, и то с почти офроад мотор, а с един друг ми падна топ касата и огледалото като друснах. Но, това са други истории...
Факт е че се е добрал до Свищов, да не го мисля.
И така ... това е краят на историята : )
---------------------------------------------
Епилог: Понеже съм правил разни забележки на други хора, че това е мотофорум, ще донапиша детайли. Време на пътуването – 12 дни. Километри – около 5000 км, за хора от Варна – бонус +1000.
Мотори – Триумф Тигър ( Тайгър ) 955, и Сузуки В-Стром 1000. Разход вариращ между 5 и 6 л/100 км. Никакви проблеми с техниката. Отдавна пътувам, и излишни неща не съм влачил, всичко необходимо се събра в 3 куфара и малка чанта на резервоара. Носехме си консерви с готова храна, стигнаха за половината път, имайки в предвид цените на запад, струваше си да го правим. Бюджет – планиран 2000 лв, толкова се и оказа. Плащане – аз предимно с карта, Емил наблягаше на кеша. В общи линии това е, за детайли, ако го интересуват някой, да пита.
Не искам да изпадам в многословни словоизлияния, но ще допълня няколко реда. Пътуването е нещо лично, и всеки има своето отношение към него, като очаквания, изисквания, ред, виждане и т.н. За всеки е различно. Постарал съм се в по-лека и шеговита форма да пресъздам трипа, макар че за мнозина ще остане неясно чудно, как, защо и други подобни въпроси ще изникнат относно пътуването. Това е просто един поглед и пресъздаване на нещо минало и лично, не документиране. Приемете го за такова, и извлечете най-доброто за себе си. Возенето с мотор насам-натам отдавна не е нещо небивало, непознатите и нови неща, които могат да ни изненадат – също. Ще се радвам ако съм успял да доставя удоволствие на четящите, както и ще се радвам да чета техния поглед, за техни приключения. Наздраве на всички, и до нови срещи!