Този сайт използва бисквитки (Cookies). Ако продължите да използвате сайта приемаме, че сте съгласни с използването на бисквитки. Научете повече за тях и се запознайте с политиката ни за защита на личните Ви данни тук

Сен Тропе или до там и обратно - мото пътуване 2015 - ЧАСТ V

Сен Тропе или до там и обратно - мото пътуване 2015 - ЧАСТ V

Тази сутрин си позволихме да се наспим, реално днес обръщахме посоката на пътуването и се отправяхме обратно. Къпане, закуска, събиране на катуна – стандартни занимания, без бързане. Времето отново чудесно, така че целта – другите Алпи, някъде над средна Италия – не изглеждаше проблемно достижима. Чисто транспортен ден, който Емил бе решил да разнообрази с минаването на прохода Тенда ( или Тенд, Тенде).  На рецепцията платихме по 13 евро на ден, което бе най-евтиното къмпингуване до момента, лелката ми изрови паспорта трудно, и подписах касов ордер, на който почти по детски смешно бе опитала да напише името ми на кирилица, за сметка на това установих че съм от Белгия, според документа. Поехме по добре познатата от табелите магистрала А8, която пресича Ница. На ТОЛ касите имаше опашка, гледам – последните две празни, а около тях голяма тълпа с плакати. До като се чудех на къде да се ориентирам, явно и групата ни забеляза и заръкомаха подканящо да минем през отворените пунктове, бариерите бяха вдигнати. Потеглихме леко натам, и анализирайки ситуацията, стигнах до заключението, че явно е някаква стачка. И така под бурните аплодисменти на много хора и воя на сирена, преминахме като на парад през пункта за плащане. Дано да сме изглеждали добре, понеже там има доста камери, и ако евентуално получим снимка, вероятно ще ни е доста скъп спомен, във всякакъв смисъл. Слязохме от магистралата на отбивката за Ла Трините и поехме към Соспел и италианската граница. Страхотни пътища с много зеленина и няколко поредни прохода, които въпреки че не са прочути като Кол Де Тюрини например, не мисля че отстъпват с много като атрактивност и красота.

Мацката я нямаше, за това снимах със зуум

На Кол Де Брюи спряхме след едни серпентини на върха, има малко хотелче, хапнахме и се насладихме на кафе и хубава гледка, изпънали се в шезлонги.

До набелязания Тенда трябваше да е останало малко. По информацията която имахме, до горе няма асфалт, кара се по макадам, на върха се намират разни стари военни съоражения, с гръмкото име Форт Централ, не било за изпускане. Ще проверим. Минахме едноименния град, и не след дълго се озовахме на голяма опашка от коли. За преминаване имаше само един тунел, в момента правят и втори, и движението е само в една посока, регулира се със светофар. Понеже ние нямаше да ползваме тунела, се прередихме и попаднахме на една строителна площадка. Прохода бе затворен...  Е, не, не може така. Оставих мотора и тръгнах да търся как бихме могли да минем. Двеста метра по нагоре намерихме трима работници, полегнали на сянка. По десетопръстната разговорна система и малко ръкомахане обясних че искам да минем. Не можело, ама не разбрах защо. С леко бръмчене обяснявам че сме с мотори, и тогава единия се светна – „Con moto?”. „Си!” – кимам аз. „Eee, con moto SI!”. И SI e*a мамата... , но за това – след малко. С лек тръс стигаме моторите, палим, заобикаляме купища пръст и се озоваваме пред ограда с портал, слизам и я отварям колкото да минем, после затварям, и поемаме по желаният път.

Общ изглед, тия неща ги видях после чак...


В началото всъщност не бе много зле – полуразрушена асфалтова пътека, но все пак – бива. Завоите следваха един след друг, изцяло обратни и на почти еднакво разстояние. Скоро настилката изчезна и започна типичен балкански маршрут. Катерех си на горе, а скоростите като метроном отмерваха отсечките – 1 ва – завой – 2 ра , 1 ва – завой и т.н... Тук-там леко дрифтене. Стана ми чудно по едно време, от къде го изкопа Емил тоя проход, аз и не знаех къде отивам в случая. Оказа се на 2000 м н.в...

Не след дълго дърветата изчезнаха и се откриха невероятни гледки наоколо, а малко преди виждащия се форт спрях да снимам Емил, който скоро мина, но пък спря малко по нагоре. Качих се на мотора и потеглих по него като се чудех какво прави, и гледам спрял пред едно срутище камъни насред пътя - вдясно скали, в ляво пропаст. Егаси – че ние почти бяхме стигнали. Скалите бяха умишлено струпани, за да не може да се минава, а отстрани имаше малко място изглеждащо лесно преодолимо. Викам му – ще пробвам да мина, остават 200 м до превала, срамота е да се връщаме. Той – ще те снимам с камерата, току виж излезе нещо впечатляващо - падане или нещо подобно... Прицелих се някак си, и с повечко газ закатерих препятствието, предната гума мина, но мотора остана заклещен в скалата между нея и защитната тава.

ВИДЕО

Ентусиазирано се захванахме да местим мотора, свалих куфарите – но не - няма мърдане. Тигъра се бе превърнал в Слон. Какво ли не опитахме, без успех. Продължавах да си инатя, но Емил ме спря с основателния аргумент, че и да прехвърлим моя мотор, неговия е с пластмасова тава, така че е безсмислено. Нямаше какво да кажа освен – „Спирай камерата”. То и без това 15 минутния клип, като изключим първата минута, съдържаше само излишно напрягане, псувни и други нецензурни изразителни средства. Ми гадно е, подобна каменна купчина, като карам офроад, преодолявам без да се замисля и да я отбележа даже, а тук се оказва непреодолимо препятствие. Форта се виждаше на скалите отгоре и малко вдясно, така че заявих на Емил че тръгвам натам директно, а той на мен – че съм луд, и си хвана по пътя.

Катеря си аз, мърморя си, яд ме, почнах да се задъхвам. На едно място се пързолих, но чим трева ме спаси – щеше да е интересен казус да се пребия пеша в планината, тръгнал на мотопътешествие. По едно време толкова се скапах и останах без въздух, че полегнах в една ниша, кръвта пулсираше в главата ми, направо ми прилоша.

Е добре де, мамка му, мислех си, да оставим преебавката с тоя път, ама що за мотивация трябва да имаш, да търчиш и катериш тоя баир, с пълно бойно снаражение, а отгоре да стрелят по теб с каквото сварят. Аз на последните 100м останах без душа, и в това състояние можеше лесно да ме пребият с камъни или снежни топки, в зависимост от сезона. Или примерно успея да излавирам тия последни метри до форта, гарантирано там може всеки да ме довърши с шамари, не нещо по сериозно. Ако, не им се занимава, може да ме оставят да обикалям около рова, гледайки многометровите стени на крепостното съоражение примерно. Явно не вдявам военното дело, или накратко казано моето мнение – войната е глупост.

А тук се вижда моментното ми състояние... Най-бруталното от всичко обаче бе, че от другата страна (от към Италия) си има асфалтов път, едно семейство си правеше пикник, малко по надолу видях и няколко коли. Всеки сам си избира пътя, това е голяма истина, нашият винаги е по труден и интересен... Обиколихме, снимахме, на връщане предпочетох да сляза по пътя.

Вървя си аз надолу, и срещу мен се задава мотор, ГС, с куфари. Ченето ми увисна, и се усетих как сменям боята рязко. Или тоя отсреща бе Травис Пастрана, или ние пропуснахме нещо съществено. Огледах го отвсякъде, чист екип, няма една драскотина по мотора, и амбицирано си викам – само да стигна до моя мотор, и ще мина директно през скалите. След завоя още три подобни мотора – КТМ и ГС и... да, ама оказа се че се връщат, щото чух единия как псува - това не може да се обърка, на какъвто и език да е - не се и опитаха да преминат. Олекна ми. Надолу слязохме сравнително бързо, Емил настояваше да намери оня работник, дето ни посъветва, за да го посъветва. Нямаше обаче работници, и по това съдя че скоро по тоя проход няма да се кара нормално. На тунела чакахме 30 мин, дълъг е над 3 км, тесен, и вътре е адски студ. Веднъж преминали го, вече сте в Италия – района около Лимоне Пиемонте ми се видя изцяло курортен, и леко дъждовен, за това си навлякохме дъждобраните. След леко объркване около Кунео + лек дъжд, дало ни възможност да видим красивите гледки по Италиано-Френската граница, излизаме на магистралата, целехме се в посока Милано, от там да имаме отправна точка към алпите. Мотаенето около форта ни отне доста време, и не се знаеше до къде ще стигнем. Магистралата през Алба не е готова, и там обикаляхме яко, пресъздавам случката според Емил – „Гледам на ГПС а – Асти – 59 км, след малко 57 км, после 64 км..., бах мама му, въртим се в кръг!”. И пак според него, тук е бил най-скъпия завой в живота му – след излизане от ТОЛ пункт, завъртяхме 700 м, и се натресохме на друг, на който платихме още 70 цента – не ни стана ясно защо, но имаше полиция, и не задълбочихме проблема. Може би е съвпадение, но някъде след моста „Sera”, и отбивката за град „Govone”, миризмата стана нетърпима – торенето с естествена тор е добра практика в земеделието, но пък не е приятна за обонянието.

На Розано слязохме от магистралата, след доволно интересно преживяване, което няма да споделя, поради противоречивостта му, и тръгнахме по нещо като оклоловръстно на Милано. Тоя тип пътища са осеяни с дами в предизвикателни дрехи, тук интересното е че пейзажа почерня рязко, което не ме притесни много – с черен тигър, сред черни пантери няма как да се почувствам неуютно, Емил да му мисли... Явно не е мислил много, защото преди Монца някъде, закова пред доста луксозно изглеждащ хотел, предполагам умората му бе дошла в повече. Спряхме на паркинга, и се отправихме към рецепцията. Учтив господин ни уведоми за условията и цената, направи ми впечатление че е по скъпа, от изписаното в тефтера пред него, но виждайки периодите в които са наемани стаите - за по час- два, схванах ситуацията. Искахме стая с две легла – „Но проблемо..” , интернет и закуска, връчи ни ключовете, разтоварихме моторите и се качихме на етажа. Влизаме в стаята и ... виждаме разкошна спалня, мечта за всеки друг случай, с изключение на конкретния, с червени сатенени чаршафи и огледала на всякъде. Ебаси, да спим в скъп бардак, при положение че си плащаме точно и конкретно за да спим, и да ни причинят това. Емил измъчено промърморва:
- Заклевам се, не съм си представял някога, че ще платя толкова пари в хотел, за да спя в едно легло с мъж!
Аз също...  Разхвърляхме багажа, дрехите изкарахме на балкона да се от миришат от потта, макар че съдейки по аромата на вън, ефекта щеше да е спорен. Още нещо интересно, използването на обществен интернет в Италия не е анонимно по закон, така че за достъп до две устройства трябваше да искаме втори акаунт. Условията бяха много добри, спор няма, тук се и избръснах, ползвайки самобръсначката, купена от Босна. Поинтернетствахме малко, приказки, хапване и ... сън.

Поредната сутрин, далеч от дома, се очертаваше да е по-приятна от обикновено. Душ, заредени електронни джаджи, привеждане на някакъв ред в багажа без тъпчене и слънчево време. Към всичко това добавихме и обилна закуска на шведска маса, нямаше хора, хотела бе профилиран в друга насока, и нахранени до пръсване, поемаме на север. Целта за деня – два емблематични прохода в Алпите – Гавия и Стелвио, и още доста знайни и незнайни, а каране до където ни завари вечерта, с надежда да е в Доломитите. През засукани пътища, избягвайки магистралите, стигаме до Бергамо от там около езерото Изео (приятно и красиво място) хващаме за Ponte di Legno. Пътя е хубав, на едно място е толкова сгъчкан с тунели, направо не му завиждам на някой с ГПС, ако търси отбивка, а такива имаше – след 1 км подземие примерно, на 30 м след това кръстовище и пак тунел, всяко тамагочи би се объркало с ориентацията.  Ponte di Legno е красиво малко градче, сгушено в долина между планински масиви.

Седнахме в едно кафене да починем, позяпахме наоколо и поехем към прохода Гавия, който започваше от тук. Кодовото му название според италианските означения е SS300. Пътя е тесен, еднолентов, започва с изкачване в гора, има и един тунел, пресича билото и се спуска на север към Бормио, пресичайки националния парк Стелвио. Теоретически трябва да е забранен за по-големи МПС та от мотори, но тук там се разминахме с кемпери, а на спускане срещнахме цяла колона ретро военна техника, вероятно поход на фенове. Настилката на места не е много добра, но определено си заслужава да се мине.

Никой да не ми пипа консервата!

В Бормио спряхме на една пейка, а усещането бе, все едно сме на мотосъбор. Имам чувството че докато почивахме, минаха хиляди мотори, жителите на града предполагам са свикнали с това, все пак тук бе отправната точка за може би най-титулувания проход в Алпите - Стелвио. Докато се чудех на този панаир, си дадох сметка , че всъщност не знам кой ден сме, но има голяма вероятност да е събота или неделя, което обясняваше това многолюдие – хората така си прекарваха уикенда, което е логично с природните дадености наоколо. Впечатляваща гледка бе спускащ се колоездач, който профуча поне с 60 км/ч, и взе завой на центъра, сред цялата тая гмеж, само вдигайки ръка като за поздрав. Със сигурност има сериозна застраховка. По пътя изобилието от мотористи си остана впечатляващо, а гледките – уникални. На най-високата част (2757м) има заведения, и от там се открива гледката към северното спускане, познато на всички от снимките, швейцарската граница е на 200 м. Странно е усещането , пътя е изграден преди почти 200 години, а изглежда сякаш е правен от съвременен дизайнер, и то много добър. 

Не се бавихме горе, тъй като бяха започнали да се струпват облаци, по пътя надолу заваля леко дъжд. Разминахме се даже и с автобус – малък, но – автобус... Имаше и коли, предимно супер спортни , и определено мога да кажа, че звука на 12 цилиндрово Ферари е завладяващ. Като любител на карането, мога само да съжалявам, че нямаме подобни пътища в България, пътя до язовир Калин в Рила например, при желание от държавата би могъл да се превърне в чудесна атракция, а сега е офроад участък, със затихнали функции... На разклона долу хванахме за Мерано, шосето се вие в равнина, отляво и отдясно са изцяло овощни градини, повечето – ябълки, а след това свихме към Болцано. Самият град някак си ми прилича на Сигишоара в Румъния – природа, разположение. Решихме да спим там, вече бе станало сравнително късно, разделихме се да търсим хотел , но цена под 100 евро нямаше, има и къмпинг, също скъп. Интересното е, че почти всички са немско говорящи, надписите първо са на немски, а после на италиански. В центъра спрях пак за хотел – имаше една единствена свободна стая – за 5 човека, но трябвало да платим всичките легла – 200 евро – странна логика, офертите от преди вече започваха да ми се струват приемливи. От там ме упътиха към хостел наблизо. Влизам и се насочвам към рецепцията, до мен две млади дами с огромни раници, отстъпих им място кавалерски и зачаках чинно. Взеха си те стая, и с моя немско-италиански поисках същото. Но... 
- Найн, това беше последната свободна. 
Опитах се да запазя самообладание, макар че си представях вече как ги натъпквам ония двете в раниците им и им тегля по един шут. Трудно е да бъдеш джентълмен в днешно време, мнозина вече се отказаха... Излязох, обясних ситуацията кратко на Емил, качих се на мотора и потеглих, явно ще търсим къмпинг. Спряхме да видим ГПС са, в нещо като гето, поне аз не видях по светлозелени наоколо. Най-близкия в нашата посока бе на около 30 км, в Чиуса, това е подхода за Доломитие. Има и магистрала успоредно на пътя, но тя е на пилони. Асфалта бе с много интересен кафяво-червеникав цвят, по пътя спирах на още едно място за хотел, без успех, и в крайна сметка попаднахме на търсения къмпинг „Gasthof Gamp”. Приятно и подредено по немски място, с добра локация и условия. Студено-учтив персонал, интернета бе със същите изисквания като преди – срещу лични данни и код, плаща се на час, имаше и магазин със сносни цени. Ние си взехме бира.

Разпънахме почти по тъмно, хапнахме, взехме си още бира. Май не можахме да я изпием цялата, хвана ни много бързо, завряхме се в палатките и приключихме този ден доволни. Събудих се сравнително рано, времето отново се очертаваше да е разкошно, намерих полупразна бутилка бира, но се въздържах, и отидох за кафе. Взех няколко закуски и хлебчета, както и едни странни питки, за които ще спомена по късно. На общия фон на скъпотията в региона, цените в къмпинга бяха прилични, на горната тераса имаше и басейн, с малък смешен робот, който пълзеше по дъното и го почистваше. Емил вече бе станал, и отиде за нова порция кафе, докато аз започнах да си опаковам нещата. Наоколо имаше предимно кемпери, а до нас палатка с размерите на панелен хол, пред нея седнал мъж, с безизразна физиономия, дъвчеше яйце, без да помръдва, загледан в отсрещния хълм. Погледнах и аз – нищо особено – два-три замъка на върха, църкви, стръмни зелени ливади с поливна система и някакви старинни къщи. 

Според Емил, съм нямал идея на къде ще ходим, но плана вече бе в главата ми, след кратък поглед върху картата – поемаме на изток! Все пак, това са приказните Доломити...  Асфалта отново бе със същия особен цвят – много добра настилка и страхотно сцепление, първият чекпойнт – Selva di Val Gardena. В далечината се показа скален зъбер, от характерните за Доломитите образувания – нещо като Аризона, но по-мащабно, по-зелено, и по-планинско, предвещавайки какво ни очаква като гледка за напред. След населеното място пътя се разклонява, като фактически описва кръг около масива на връх Piz Boe, и на където и да хванете няма да сгрешите. Не следях кои точно пасове минаваме, ще спомена тези които ме впечатлиха и запомних. Първият, и изключително красив е Пасо Села. От него се откриват страхотни гледки наоколо, в далечината се виждат Мармоладите ( сладко име...) , за съжаление бе и най-мръсен. От колездачите, поради естеството на заниманията им, очаквах само да задръстват проходите, но не и да ги замърсяват с хиляди опаковки с надписи енерджи-нам кво си... Температура на въздуха 25 градуса, слънце и красота. 

Харесах си едно готино кабрио с надпис Триумф и се лепнах на него да го снимам. Млада изискана дама учтиво ми се извини, и ме помоли да се дръпна малко за нещо. След снощната случка, кавалерството ми бе доста накърнено, но все пак се подместих, тя влезе в колата, взе нещо от жабката, отдръпна се и каза – „Заповядайте!”. Простих и. Спуснахме се от прохода, и хванахме в ляво, за Пасо Пордой. Ако за предишния мога да кажа че е най-красивият според мен, за този твърдя че е най-добрият за каране, не само возене. Сравнително широк, с хубави виражи и добра видимост, усетих се че добавих поне 1000 оборота на двигателя към стандартното ми реене по завоите. На превала има хотели, в далечината се вижда и лифт станция, най-вероятно има ски писти наоколо.

След Араба, в посока Кортина д’Ампецо, спряхме до реката на един каменен мост да хапнем. Извадихме остатъците от храна, и моите две „питки” от сутринта. Според надписа, който разчетох, трябваше да са прясно изпечени коледни такива, но може би се е отнасяло за предишната коледа. Това нещо, с формата на фризби, и както се оказа в последствие – със същия вкус, нямаше отхапване. Емил изтърва неговото, предполагам от удивление, докато ме гледаше как упорито се мъча да сдъвча парче, а то падна на камъка и се счупи. Не камъка, питката се счупи, макар че звука бе като от трошене на порцелан. Дали пък не ядяхме някой традиционен местен сувенир с формата на хляб се зачудих чак... Отново на моторите, продължаваме към Пасо Фалзарего. Тъкмо започнахме изкачването и попаднахме на колопоход, тур някакъв. Влачим си се на първа, в колона от мотори, понеже имаше полицейска кола, която караше отпред, и не ни пускаха, но по едно време спряхме, то си бе изтезание. Изчакахме половин час и пак тръгнахме, но застигнахме същите малко преди върха и отбивката за Пасо Валпарола. Невероятно стълпотворение от колелета и мотори. На едно място, тъкмо бях спрял, усещам мощен удар, обръщам се и гледам Емил със странна физиономия и облещени очи. Нямах време да го питам какво става, че щях да падна, и продължих на горе, превала бе близо. Спирам там, и го питам какво му става, а той – „Ами не видя ли, мамка му , %€*(()€%$, ...<*€%№@§, щях да загина... ще го убия тоя... „ и т.н. Понеже не говореше свързано, ще пресъздам филма в който бе влязъл. Спира той в края на шосето (отдясно е пропаст, в ляво скали), и тъкмо да потегли, един с колело изпищял че го бута, и за да го предпази се накланя на дясно, ама там няма на какво да стъпи, и едва удържайки мотора с кански рев и странна маневра ми изкъртва левия куфар. Следва идейно и детайлно обяснение, какво е мислил да причини на злополучния педалмайстор. Вократце описано, гледката би била неприятна, включва велосипедист с неестествено извити крайници, удушен с рамата на колелото, каплите изкривени във формата на сомбреро и за капак едно хубаво домино на цялата велосипедна колона на долу по баира... Нещо като Шипка, в италианска обстановка. Викам му – Дай ми някакъв инструмент да си оправя куфара, и изпуши една цигара да се успокоиш. Оправям си аз нещата, по едно време се връща и ми вика:
- Няма да повярваш, от там идва друг един колопоход... Опитах се да ги броя, ей тъй за майтап, през 10-20 души, ама като видях един с фанелка 10085 се отказах...
Не казах нищо, но се улових че прекалено силно стегнах болта на стойката. Хубавото от цялата работа е, че седмица след това прочетох, че за малко сме се разминали с Тур дьо Франс...

Времето напредваше, изпънати и зализани като манекени полицаи бяха блокирали кръстовището на прохода, и нямаше какво да правим освен да чакаме, и да променяме планираното в движение. Всъщност плана – един и същ – караме докато ни писне. След час висене, полицейската кола поема бавно надолу, а стотици мотори бавно след нея. Ако я нямаше, гледките от остров Ман щяха да бледнеят, имайки се впредвид колко изнервени мотористи чакаха и терена към Кортина д’Ампецо.

Града е известен ски-курорт, и е красиво място, спряхме да починем там малко и поехме през многото ххх_Cadore на изток, като на Lozzo di Cadore, в началото на поредния пас, спряхме да пием кафе в малко крайпътно заведение


Масата се клатеше, и докато се чудех как да я стабилизирам, възрастният собственик, усмихнат дядка, който ни сервира, каза да подпъхна някое евро под крака. Брех... и опит за хумор даже доживях в тия немскоговорящи райони. Не подпъхнах нищо, но пък сметката бе такава, че пак излязох от прилична сума. До нас седнаха някаква група, питаха Емил от къде сме, и изненадано промълвиха:
-    Бългериа !!! Фар, фар а уей ... ( почти като в Star Wars).  Всъщност, едва ли имаха реална идея, колко сме далеч, и то в почти всичко. Все още имахме шанс да стигнем до Словения, за това не се бавихме много. Пътя си остана атрактивен, гледките също, макар че върховете не бяха толкова високи, за сметка на това имаше много дървета.

По едно време се изсипа грандиозен порой, изпроводени от капките дъжд влязохме в голям тунел, а когато излязохме, от другата страна грееше слънце... Минахме Толмецо, а на Чиусафорте хванахме криминална отбивка, през невзрачен мост над реката, която трябваше да ни изведе в Словения. Изключително приятно бях изненадан от този път – грандиозна природа, кара се в тесен каньон, после следва изкачване през странни тунели (в Черна гора, на спускане от Дурмитор към Плужине има такива), без осветление, със завои в тях и води до Stella Nevea – според мен е курорт някакъв.

Oт там се спуска покрай езеро, след което е отбивката за Предил, някогашният граничен пункт. Свечеряваше се, и тръгнахме към Бовец, малко хубаво градче, има къмпинг в самото начало до кръговото, както и много стаи под наем. Езика вече – разбираем, цените нормални, и на човек му става едно такова спокойно... Разхвърляхме багажа, отидохме до центъра за храна и напитки, взехме каквото успяхме, направихме си хубава гала вечеря и положихме морни тела за заслужен сън.

Събуждам се от приятен, донякъде...  хлад, и изпълзявам достолепно от палатката, почешвайки се неориентирано. Група германци (така ги определих) си миеха зъбите под строй, точно срещу мен, там бяха и баните, и за да не се изложа, метнах хавлията и пристъпих тежко. Разучавайки системата, установих, че топлата вода се пуска с монети, и се върнах да си ровя в джобовете. Пускам си аз душа, насапунисвам се с удоволствие тананикайки си, и изведнъж водата рязко става по-хладна с около 30-40 градуса, което ме принуди да се лепна на стената на душ кабината , която е метър на метър. В тази неизгодна позиция, с пълзене по стената, се добрах до останалите монети, заврени в късите ми панталони на закачалката, че нямам навик да ходя с портфейл на баня, и треперейки в неестествена поза, пускам еврото в касичката. Това оправи нещата точно за 1 минута, но вече бях подготвен. Та така - „Топлофикация”, не са толкова лоши исках да кажа... Опаковахме с бързо, вече по рефлекс си събирахме нещата, и влязохме в града да закусим, в малка пекарна. Обилна закуска, на цената на кафе и кроасан малко по на запад показа, че изтока си има предимства. Не близкия обаче, а нашия си. Цел първа – връх Мангарт – имах неуспешен опит да стигна до него, и нямаше как да го пропусна. Отбивката се намира преди границата и прохода Предил, след хубав мост

Изкачването е атрактивно, в една гора по-нагоре изникна момиче с касов апарат, и спряхме от уважение, което ни струваше по 5 евро на каска - билети за посещение на резерват или екологична зона. Евала все пак, защото установих че тия пари, по тия места отиват точно за опазване, почистване и подръжка. Отново баир и фиби, среден наклон 15%, тук-там рехави бетонни предпазни колчета, между които можеше да мине автобус, и то странично, бонус – неосветени тесни тунели със завои. С други думи казано – кеф!

От приложената снимка може да се види за какво става въпрос, шосето прави голям кръг, това е и най-високопланинската настилка в Словения, точно до границата. На първата площадка спряхме , имаше надпис, че е забранено да се ходи по нагоре. След задълбочен анализ, решихме единодушно, че това вероятно не се отнася за нас, и отидохме с моторите до крайната точка, макар че пътя бе преграден с камъни, а между другото имахме съмишленици, някои с коли. Върха се пада от източната страна, представлява огромна каменна пирамида, мащаба реално няма как да се пресъздаде. Естествено реших, че ще се катеря натам, естествено Емил ме обяви за луд, и отиде да снима урвите. Нищо неестествено, с други думи.

Понеже върха си бе наистина голям, се примирявам и решавам да е компромисен вариант – избирам третия от дясно на ляво брат на Мангарт, и тръгвам смело. Пътьом установявам колко са измамни мащабите в планината, поради липса на реален обект за сравнение. На всичкото отгоре и стръмно. Катеря си и бера душа, но не се предавам. Разгеле - видя му се края, но стъпвайки горе, паднах в нокдаун, броейки наум. На 5 бях на колене, на 8 вече си правех първото селфи – егото е голяма сила... Продължаваме напреТ!

СЛЕДВА...

<< Пътеписи Сен Тропе или до там и обратно - мото пътуване 2015 Част VI >>