Сен Тропе или до там и обратно - мото пътуване 2015 - ЧАСТ II

Идеята за този ден бе да доразгледаме Сараево, и през Мостар да стигнем Сплит в Хърватско, от където да хванем ферибота за Анкона в Италия. Излязохме към 8 часа, още нямаше хора по улиците, времето се очертаваше да е хубаво. Взехме си закуски от близката пекарна и отново се поразходихме. На светло нещата се виждат по друг начин, но впечатлението че града е хубав си остана. Дупките от куршуми явно са оставени да напомнят какво се е случило, защото се виждаха и по знакови сгради, за които е ясно че не е проблем да се ремонтират.

Вдясно е новата част, традициите и кафе зоната са отдругата страна.

Забързани хора по улиците отиващи на работа, и все още не отворили кафенета – това се набиваше на очи, иначе тишина и спокойствие. Вече се виждаше и панорамното разположение на къщите наоколо – улиците са стръмни и предполагам че е изпитание да се движиш по тях зимно време. Намерихме работещо малко капанче, и си поръчахме традиционното местно кафе, сервирано в медни съдинки.

Емил се помота наоколо за сувенири, предлагат се всякакви чудесии от кована мед, и се впечатли че повечето са с военна тематика, и правени с части от военната продукция. На центъра двама старчоци се бяха счепкали в люта битка на шахматното поле, нарисувано на плочките. Тая игра и на маса си е сложна, ама по тоя начин се добавя друг поглед, плюс доза физическа активност. Ако напълнят и фигурете малко с метал, направо фитнес... Представям си израза „Скапан съм, след три партии шах, не мога да си стоя на краката...”.

Потеглихме по график около 9 часа, булеварда прекосяващ центъра е дълъг 7-8 километра, по средата върви трамвай, а светофарите са си на работен режим „зелена светлина”, нямахме проблеми с придвижването към периферията.

Заредихме бензин, а Емил в опита си да стегне чантата на резевара скъса единия колан, и от тук натам ритуала му по зареждането се усложни още. Не се качихме на магистралата, която и без това е къса, а поехме по паралелния път на югозапад, макар че стана по скоро случайно – понякога пътя те избира, а не ти него.
Малко след излизането от града , тъкмо се позасилих , и ми светна нещо от стълба край пътя... светкавицата на камера за скорост. Надявам се Емил , който караше зад мен, да се е усмихвал, защото съм убеден, че той ще излезе на фотографията, ще видим, евентуално при следващото ни посещение в тая страна. Б&X си е планинска държава, терена е нещо като нашите Родопи, разположени на по голяма територия, готино е да караш мотор при такива обстоятелства. На Кониц спряхме в едно заведение до моста, за второ сутрешно кафе, и да поснимаме.

Оказа се че няма ток, та почивката стана по дълга, там опитах за първи път протеиновите вафли, които ми бе донесъл Емил. Хапването на подобни неща е с идея, че при дългодневни карания и натоварване, нямаме много време за ядене, и така поне подържаме енергиен баланс, уж. Проблема е, че тая субстанция не става много за консумация, поне според вкусовите ми рецептори. Изядох почти 2/3, останалото просто не можах да го погълна, дори с кафе и швепс. За бира не си и направих устата. Веднъж само да стъпя в Хърватско...
Следвайки река Неретва, напредваме към Мостар. Всичко по маршрута ми напомня пътя към Подгорица в Черна гора – много сходна природа, хубав път, каньони, тунели. Стария град с моста го откриваме по табели, и паркираме до едни кофи за боклук в 40 градусовата жега. Подозрителната натура на Емил се проявява, и той остава да пази моторите, аз тръгвам с фотоапарат и бърза крачка, да търся прословутия мост, макар че за момента повече ме интересуваше къде да намеря някаква сянка. Мястото е готино, останах приятно изненадан, но типично туристическо – сергийки , шарения, каменни сгради, туристи на килограм, всякакви цветове и раси, и размахващи се селфи-стикове наляво-надясно.

Поразбутах тълпата на моста, избрах си една японка ( по-технологична раса са),и и връчих апарата , японски е, няма какво да и обяснявам как се снима, показвайки с пръст себе си. Разбра ме от половин движение на фалангата, и ме щракна 3 пъти, от различни ъгли. Имаше скачачи, но са платени – мятат се от моста срещу съответна сума. Не ми се видя да заработват много, иначе и аз щях да остана да изкарам някоя КМ допълнително, в тая жега ми идеше да скоча с дрехите.
Заварих Емил на поста си, каза ми че не било напразно, двама клошарско настроени индивида обикаляли наоколо, но според мен е било заради кофите.

Седнах на едни каменни стълби наблизо, и се зарових в таблета, да видя, аджеба, как се стига до Сплит. Оказа се елементарно – по пътя... що се занимавам с глупости си рекох и си запалих цигара. Реално от тук натам нямаше план да гледаме нещо, трябваше просто да стигнем навреме за ферибота. А времето напредваше...
Хванахме от втория път посоката за Босненското крайбрежие ( 10 тина км си имат морска ивица...) , и малко след това свихме за Читлук, по уникални серпентини, които ни изведоха на едно равно плато с постна растителност.
Емил:
-Сигурен ли си, че пътя е от тук?
Аз:
-Не...
Той , примирено:
-Аха...
Продължаваме към Меджугорие, кво да му обяснявам за моите възгледи – важно е да имаш посока и да я следваш, и за живота важи, не може само по утъпканото да вървиш. На главната улица пием пак кафе и швепс, баси жегата. Магистралата бе на близо, предчуствах го...
Взех си ножче за бръснене и минерална вода с остатъците от конвертабилната валута, и по нещо като път потеглихме на юг. Тук на черните пътища им викат бели, камъните са им в повече, и цвета е друг. Наченките на магистрала скоро изникнаха, качихме се на безлюдна цитадела и попаднахме на кабинка с конуси затварящи платното. Обиколих будката и открих един човек на сянка, питам го, повече с очи – „За Хърватско, това ли е???” , нещо не ми се вярваше, магистрала без нито една кола по нея не се среща често. Отговара „Ахъ” ми даде кураж да се метна на мотора, но не и да попитам дали е пусната в експлоатация, щяхме да си проверим това лично. Да караш по безлюден път не е нещо кой знае какво преживяване, но по магистрала ... изникват ти едни такива неприятни мисли. Караме си и изведнъж изниква пункт за плащане. Интересна комбинация – празна платена магистрала от няколко километра. Моето лично обяснение, че е заради особеностите на нововъзникналите граници, които оставят част от Хърватско, разделено от Босненска територия, защото след това бе граничния пункт. Явно ще бъде продължена до Дубровник и надолу, а Босненци ще си събират таксите.
Минахме границата бързо, вече се появиха и коли, и вдигнахме скоростта . Хърватските магистрали са чудесни, за сметка на това ужасно скучни, поне по тия които съм минавал, че не съм фен на тоя вид каране – нито дупка да друснеш нещо, нито завой някакъв засукан, или нещо отстрани да те грабне – караш и дремеш, а в нашия случай и се пържиш. Отбихме се при табелата за Сплит, заредихме отново, през няколко централни булеварда, хубав и уреден град, и ориентирайки се по табелите с корабчета, тръгнахме да търсим от къде да хванем ферибота. Странно, но се намира точно срещу центъра, явно морската им гара си е стара, дефакто минаваш през най-натоварените участъци на града, за да стигнеш до ферито. С мотор не е кой знае какъв проблем, но с кола... или каравана/кемпер ... бус... брррр.
Паркираме полулегално в зоната, и тръгвам да разуча каква е процедурата, поради големите ми лингвистични заложби, Емил отново остава на пост, тоя път идеята е да не ни пипат моторите, но не крадци, а властите...

Морската гара е лабиринт. Езика го знам, и пак ми бе трудно – питах, четях, въртях се, и накрая намерих необходимата фирма, ферибота бе италиански, тръгваше след час. Прокашлях се на касата и поисках два билета за две персони с два мотора (2х2х2 – това е формулата...).
- 80 еу за човек, искате ли каюта?
- Може – дадох го малко по-тежко аз.
- 280 еу.
- А?
Отронвам тежка въздишка, но вътрешно, иначе не трепвам, ще се спи на пода, ясно е.
– Не, размислих, не искам каюта.
- Запазено място?
- Аааа... ми, не! – не се и направих че мисля.
- Документи, на вас и на МПС тата...
Логично. Стартирах рязко към паркираните мотори, часовника тиктакаше. Споменах ли, че тая каса се намираше в най-отдалечената точка от мястото ни на спиране, която можеше да съществува, в рамките на пристанището? Изпотен, взимам от Емил документациите и хуквам обратно. Един италианец преди мен се пазареше нещо и допълнително ми покачи адреналина. Подадох документите, оная почна да пише нещо, номерата сигурно, и ми връчи билетите, казвайки че има промоция, полага ни се и закуска. Гледам какво е написала, да не е объркала нещо, че ми даде по три различни хартии на човек, и забелязвам че Емил пътува със „Сузуки”, а аз съм със ‘Мото” - явно не можа да приеме че карам нещо, което е озаглавено като известна марка дамско бельо...
Май само ние не се бяхме качили, с лек бърнаут паркираме в мото-отсека и оставяме моторите на централна стойка, имаше и доста други, но завързани за обезопасителния парапет. Пробрахме си необходимите неща, викам на Емо небрежно, ей така, между другото – „Вземи си и шалтето...”. Послуша ме. Корабчето си бе прилично голямо, на 4 тия етаж си харесахме нещо като киносалон, и небрежно си хвърляме дрехите на едни кресла до прозореца. Вътре сме! Отплавахме по график, разглеждайки Сплит от панорамната тераса на върха, не ни стигна време тоя път... За утеха си отворихме по една консерва, да хапнем на фона за разкошния залез, а Емил отиде да купи бира. След малко се връща посърнал – 4.5 еу , 330 мл кенче... разбирам го. Не пихме бира. Рамазана продължаваше...

Пожелавам на всеки да се наслади на морски изгрев и залез, това е част от красотата в живота на човек...

Ферибота дълго време се движеше около бреговете на Хърватко, в района има много острови, така че останах на паулбата загледан в страхотните гледки, докато слънцето се скри. Странно, но когато минахме покрай Марина, в далечината на пътя познах къщата, в която бях спал на времето, при едно пътуване с Фори, преди мноого години (8, ако не се лъжа, описано е), във вихъра на спийд туризма който практикувахме-познах я по двойната голяма синя гаражна врата, и ми стана носталгично-приятно. Над Сплит се струпваха облаци, тоя път се измъкнахме от дъжда на косъм.
Не знаехме колко ще пътуваме по море, и кога пристигаме – изненадващо , а? Не мисля...
Прибрах се салона, Емил ме предупреди че заради климатиците, щяло да е студено през ноща, което ми се стори странно, все пак те са за комфорт. Поразгледах какво съм снимал до тук, в общи линии – оскъдно, нещо наистина напоследък се улавям, че чудесата на които се наслаждавам, си остават за лична консумация, макар, както е видно, да се опитвам да ги споделям с повече хора. Между другото, бях твърдо решен още преди тръгване, да не се занимавам с писане, колегата щеше да го стори, ред му е – просто в ония моменти исках свобода и спокойствие. Нямаше много хора, малки групи чуждоговорящи се мотаеха наоколо, места свободни много. Надух си шалтето пред смаяния поглед на Емил, постлах го на пода между седалките, сложих си бонето и легнах да спя, той се разположи на седалката, стеснителен е.
Събудих се от зверски студ. Лежейки на пода и виждайки през илюминатора пълната луна, на фона на леки облачета и равномерен бучащ шум, усетих как ми се изправя косата, още сънен, не знаех къде се намирам, но определено логиката подсказваше че няма как да се озова подобно място. Или поне до вчера...а днес вече бе утре. Как само звучи. С тоя подход за пътуване, времето се сля някак си. Персонала на кораба явно е карал замразени бързоразвалящи се стоки преди, нямам обяснение за подържане на такъв мраз, в обитавани от хора помещения. Облечен с яке и мото дрехи да умирам от студ, не ми се е случвало скоро... е, от преди ден всъщност, но там метеорологичните условия бяха такива. Излязох навън да се стопля – дори на ветровитата паулба в открито море бе по-топло. Обиколих призрачния кораб, никъде не се виждаше суша, часа – 4 ри... прецених че имаме поне още два часа, и се върнах в хладилното помещение. Емил го нямаше на седалката, открих го два реда зад мен, постлал си на пода и сладко похъркващ – сигурен съм че е установил, това което си е ясно всъщност – практикуването на йога в полусънено състояния върху неподходящи мебели е неоправдано, особено на път. Свит на кълбо, и завит с дъждобрана , потънах отново в дрямка.

Утрото...

Може би Джулайя морнинг, загубих ориентация с датите.

Не успях да заспя повече дълбоко, с първите наченки на деня отново отидох на паулбата да се раздвижа, че се бях схванал. Като се върнах, Емил вече бе станал, и ми обясни снощи как, след като съм легнал, трите мърли отпред си били правили селфи с мен през седалките и се кикотели. Не ги бях видял, иначе щях да им обогатя снимките с още един член... образно казано, или можех сега да ида да се щракна с тях, както се бяха разчекнали по седалките и спяха. Явно бях кисел, щом ме вълнуваха такива неща, спането по пода никога не ми е влияело добре, дори и в нетрезво състояние, а след Рамазан – хич.
Имах нужда от кафе. Взехме промоционалните хартийки, с които ни се полагаше закуска, и се запътихме да хапнем. Ресторантчето бе супер, имаше много неща, но не и за нас – за такива от 3 та класа – у лЕво ( to the left…) – насочиха ни към нещо като столова. Установих за себе си, че нищо не се е променило от времето на „Титаник” до сега, съдейки по филмите, даже и отношението. Според Емил това което ни дадоха там се описва с думите „кроасан с размерите на дъвка, и кафе негърска пот, сипана в напръстник...”. Не беше прав – кифличката бе поне колкото кутия цигари и вкусна, а кафето си бе направо двойно за италианските стандарти, вкуса му няма да коментирам.

Доволен от обилната закуска и в добро настроение...

След близо час движение около италианския бряг, капитана налучка пътя и ни насочи към порт Анкона. Уелкъм ту Итали!

8ч. сутринта, 12 часа пътуване по море. Спряха ни фронтално срещу крепостна стена, а на оградената площадка щъкаха служителите на граничен контрол – проверките са избирателни, който си харесат. Мен разбира се не ме пропуснаха, но удариха на камък – изряден, жител съм на евросъюза отдавна. Документално.

Посока за деня – Флоренция, но, първо да видим Сан Марино. Избираме да караме около морето, скоро установяваме че това не е добра идея – много коли, постоянно светофари и жега, а и крайбрежието почти не се вижда, губи се смисъла. След Фано вече решен да се качим на магистралата, застигам и изпреварвам Емил, който странно защо се бе залепил зад един мотор и не изпреварваше. Изясни ми се на момента – Агуста Брутале си е брутална гледка – страхотни форми и извивки, особено в съчетание с късо панталонче и потник вдигнат чак на врата от вятъра, плюс дълга руса коса. Предполагам че можеше да си кара така до Венеция, но ... ляв мигач и на магистралата за Римини, където е отбивката за нашата цел. При плащането на аутобана установяваме че слуховте за зловещите цени са си истина, и се заричаме да не правим друг път така. Пътя за Сан Марино е двулентов, има светофари тук там , натоварен е, за сметка на това е кратък.
И така - най-старата република в света - град, малък, дори по нашите стандарти, със стандартната за Италия крепост, намираща се в централната част на най-високата част на хълма. Изкачването до там е страхотно, мисленно си го кръстих „пасо Сан Марино”, и притискан от лелки със скутери и други последователи на В.Роси, давах газ и лягах по завоите и кръговите, докато ме изпреварваха от ляво и дясно в неравна битка, направо е обидно – всички с двуколесни в Италия са маниаци, за мен не остана никакво съмнение!
Пред самата крепост горе има паркинг за мотори до стената, разбира се – безплатен, но препълнен. Успяхме да паркираме, аз си оставих всичко на мотора, подозрителния Емо – почти. На връщане се оказа че си е забравил каската оставена на съседния мотор – там си я и намери. Атакувахме фронтално през централната порта, и закатерихме засуканите улички. Хубаво е, постройките са си в тоя стил, в който са и по цялото крайбрежие и централна Италия, нещо като Котор, Будва и Дубровник на етажи, но не толкова многолюдно. Магазинчета, заведения, по спокойно е някак си.

На северната площадка има лифт, и се открива хубава панорама към долината.

Температурата приближаваше 40 ц, нямахме вода, в една от тоалетните решихме да пием, пишеше че става, но бе топла – може да е тактика да седнеш в заведенията, тая от чешмата – само за спешни случаи. Упорито катерехме към върха, и горе седнахме на сянка .

Бе поне с 2 градуса по хладно, но това не ни устройваше, се спуснахме обратно да намерим някъде нещо за пиене .
Аз бях твърдо решен да сложа край на рамазана, на каквато и да е цена, преносно и буквално, докато Емил настояваше да си купи вода, което породи в мен съмнения че е започнала трансформацията му в православен мусюлманин. „Дано от слънцето да му е станало нещо, а не чак такива страхотии” , мислех си докато си плюх тайно в пазвата...
Намерихме си англоезичен продавач, и получихме мечтаните 660 мл студена бира и 1,5 л вода... Егаси удоволствието. Наслаждавахме се от една пейка на панорамата около нас и разхождащите се хора, говорехме и обсъждахме, докато съберем сили да тръгнем. Момента дойде след около половин час. Размекнати, но отпочинали, се затътрихме към моторите.