Дълго време ( или няколко дни) се чудих дали да напиша нещо за своето пътуване до Грузия.
Макар, че мога да го определя като "тираджийско“, с други думи-сравнително безопасно и осъществено по главни пътища пътуване, все пак остава първото ми самостоятелно пътуване над 1000 км, а за да бъдем точни - 4200 км.
Реакциите на 97% от хора бяха идентични - недей. Но, нека бъдем обективни-рядко е толкова страшно и лошо, колкото ние сами го обличаме в тези епитети.
В сряда разбрах, че въпреки първоначалният отказ, мога да отида в Боржоми, Грузия, и да бъда част от Европейското по рафтинг, което стартираше след седмица. В четвъртък бе ден за размисъл. Летях и двата дни, буквално кипях от емоции и въпросителни. На всички, с които споделих, им бе ясно, че отивам.. само аз уж още решавах. Пари нямах-ей така изневиделица не се тръгва на 4000 км пътешествие, трябва подготовка, отпуск-казах си аз. За щастие от работа ме пуснаха - за което им благодаря искрено. Работя за невероятни хора.
В петък емоцията бе преминала в друго ниво-събудих се, стреснах се, попитах се какво правя, да го правя ли, страх ме е. Но бързо ми мина и еуфорията настъпи отново.
Добре-реших,ще ходя. Ами пари - последният проблем - в петък, денят преди моето тръгване, се подредиха нещата по шантав начин. Бях поръчвала екипировка, която върнах в последствие, заради несъответсвие с размерите. Е преводите на тези пари очаквах поне след седмица - но пристигнаха в картата още в петък. Естествено изпросих и аванс... и в събота бе време да стягам багажа. Предвидих 3+ дни за пътуване до целта.
Събота е. “Набързо“ се метнах до Струма, за да изкарам няколко часа с приятели, тяхното дете и кучето Съни-Бъни, отишли на рафтинг. Времето на реката не е константа, и ето - стана 17ч., с други думи - окъснях. Тръгнах към София, за да стегна багажа и към Свиленград, където щеше да бъде първата ми нощувка по пътя, и единствената резервация от цялото пътуване.
Още по пътя към София - буря, спрях и зачаках. Прибрах се вир вода. Изсуших се, стегнах багажа и към 21:30h тръгнах. На следващият ден в планът ми бяха 1000км, затова тая вечер исках поне тези малки 300 км до Свиленград да направя.
Естествено тенденцията се запази и славният път до Свиленград бе изтъкан от вода. Отново.
Ето ме - в 00:30h, в къщата, където ще спя. В букинга пишеше, че има и паркинг - но уви - бе кална градина с домати и разкопки. Ама ща не ща - вкарах мотора.
Пих едно вино с хазяите и се отправих към леглото. Дрехи и обувки ще суша на сутринта.
На сутринта включих сешоара, моят най-верен приятел за следващите 10 дни. Пих кафе. Хазяйката беше опекла кифлички, сложила ми буркан сладко от ягоди, яйца (варени - това поръчах за закуска), бучка сирене, прибори. Напълни ми сърцето.И малкото свободно място в куфара.
Обличам найлоните и тръгвам към границата. Минах бързо, иде ред на най-големият ми кошмар - Истанбул.
Опитах да купя карта на Турция - йок, нямало. Опитах да купя билет за магистралата - йок, свършили. Ми хубаво, продължавам.
Преминавам първият тол пункт, без бариери е. Спрях пред едни, приличащи на жандармерия, да ги попитам все пак как да платя за тая магистрала.Криво ляво ми казаха да премина 5-те ленти, послее да прескоча оградата, да премина и другитее 5, и да си купя билет. Хич не ми хареса тая работа, ама няма как. На хоризонта изскочи един македонец и заговорихме. Каза ми да продължавам, камерите снимали отпред, пък аз там номер нямам. Само това чаках да чуя и газ към Истанбул.
Този град е шок, ужас, драма, и шок. Уморих се от напрежение. Хиляди, милиони коли, в 5 колони, отвсякъде се вливат още хиляди... Изключително неприятно преживяване. Бях си казала‚ никога повече, ама после се сетих, че трябва и да се прибера от Грузия. Ебаси.
Минах... с почивки за по цигара и събиране на емоционални сили.. минах.
Продължаваме напред.
Следващите няколкостотин километра бях под вода, бури, припръскване, бури. Леко хлъзнах на няколко места на магистралата, станах по внимателна. За деня крайна цел беше Самсун.
Успях да издрапам 200 км преди целта, спрях да пия чай - на повечето бензиностанции чаят и кафето са безплатни. Вече беше тъмно, треперех, отново мокра, при все че през деня спрях и се преоблякох из основи, дори ботушите смених със зимните си обувки, които носех именно за такива ситуации.
Почерпих бензинаджиите с кифличкитее от Свиленград и изпих над литър чай. Разбрах, че има хотел на 18 км, реших да заредя и да изчезвам. “Заговорихме“ се с google translator и ми бе предложена стая на бензиностанцията. И тук идва момента на претегляне на везните - сама съм, предлагат ми стая.. да приема ли.. или да продължа. Тук си припомних думите на Сево за гостоприемството на турците към пътуващият човек. Казах си - ще пиша на достатъчно хора къде съм, имам нож, ще имам самостоятелна стая с ключ...Думата „гостоприемство“ надделя и реших, че оставам.
Изминати километри за деня - 850.
Пих една водка с чай за приспиване (стаята идваше с бонус- водка и електрическо одеало), и заспах като пън. На сутринта познатата програма - кафе, цигара, сешоар. Обилна закуска. Не взеха един лев от мен новите ми приятели, само кифличките, и то след продължително настояване.
Навън бе мокро, но с разкъсана облачност и слънце. Прекрасно утро.
Стегнах багажа и изпълнена с надежда за светъл ден, се отправих към следващата цел от маршрута - Батуми, Грузия.
Част 2
Като начало на втората част, би било редно отново да спомена - НЕ очаквайте изкючително интересен пътепис - цялото пътуване беше на газ, отиване и връщане. Естествено, всичко бе вълнуващо за мен, мина и замина като миг, но не и като 10 дни. Всеки един ден беше толкова наситен с емоции, толкова интензивен, че предният вече бе забравен. Снмки почти липсват, особено първите дни - ми то си беше сиво.
А сега по същество. Ето, че дойде и третият ден от пътуването.
Намирах се близо до Османчик, трябваше да наваксам за предният ден, и крайна цел за деня беше Батуми, Грузия. Очакваха ме 700 км, ако всичко върви по план.
Тръгнах в прекрасно утро... и (естествено) 30 км. по-нататък спрях за да облека отново любимите ми найлони. Писна ми.
Пътят вече минаваше през градове и села, ограничения, ремонти и тн., съответно темпото се намали.
Предварително успях да се осведомя за стойността и видовете глоби в Турция. Не спазвах ограниченията, съответно очаквах глоба, и се надявах да е само една. Ето че и този момент настъпи. Някъде са ме снимали (предполагам). На определени места трилентов път се прегражда с конуси и движението се попуска само в едната лента. Именно там ме чакаха полицаите, за да ме спрат и пишат акт, вече с информация кого чакат и какво е превишението. Почерпиха ме, естествено, с чай, докато си чаках честитката.
След приятната почивка се отправих отново на път. Валя дъжд. Каква изненада. Отсега нататък, като се чудя как да продължа пътеписа, ще пиша, че вали. И все ще е вярно.
След поредният ден с почти непрестанен дъжд, спрях на бензностанция, за да си напълня мокрите панталони с хартия (бях чувала истории за вестници под екипа). Помогна.
Пътят се вие покрай морето, завоите позволяват висока скорост. И ето ме - ще изпреварвам. Оглеждам се, няма никой, тръгвам, почти съм готова .... и зад мен набива спирачки ниско прелитащ изтребител Мерцедес. Бял Мерцедес ме преследваше, както се пеe в оная песен. А сега сериозно - тъпанарът караше с над 200.... след като аз изпреварвах с около 160, а секунда по-рано го нямаше. Всичко се размина, напсувахме се и си махнахме с пръст за чао.
И ето, че след няколко часа се добрах до заветната граница Сарпи. Цигания и половина. Изнервих се и смело раздавах незаменимият си поглед тип „ей ся ще избухна“ на злите граничари и прилежащите викачи по трасето.
Положението от двете страни беше : отиди там.. след малко някой крещи да се върна, след малко на друго гише ме пращат. Полудях.
Минах границата, и два метра след грузинската кабина ме посрещнаха така известните им крави. Наскоро четох пътепис, в който Грузия бе именувана „страната на кравите“. Има защо.
Оттук нататък ще заменя думата „дъжд“, с думата „крава“.
Спирам на първата бензиностанция по пътя за Батуми. Вече е почти тъмно. Търся карта - йок. Но с периферия, с ъгълчето на едното око, виждам огромен стелаж с вина. Ох-ле-ле.Айде една бутилка в багажа и изчезвам. ГПС не работи, но пък Батуми е все направо, на около 18 км от границата.
Вече бях уморена. И изнервена от разтакаването на границата. Бе станало тъмно. Имах едва няколко километра до заветното легло..но през тези няколко километра искрено мислено се извиних на всички шофьори, по които съм свирила и крещяла в България. Достигането до Батуми по тъмно ми коства много нервни клетки, за едва 18 км. Няма дума „предимство“. Всеки отвсякъде излиза и точка. Всеки отвсякъде изпреварва, бута се .. Пълен хаус.
Тук е моментът да спомена и една характерна особеност, която пропуснах, на движението по пътищата в Турция. На магистрала или не, вливащите се превозни средства, без предимство, се вливат с моята скорост или по-висока. И ако в България някои дори спират при качване на магистрала или главен път, дори когато имат ускорителна лента, то в Турция е прието да изскочиш със 130, като от придвижващите се по главният път се очаква да се отместят в съседна лента. И! изпреварва се и в десните ленти..с други думи - отвсякъде.
Та да се върнем на темата - привечер в Батуми. Влязох в града, с едничката цел да намеря хотел. Пълно е с кръгови, без знаци. Мъка. Спирам на улицата, за цигара, и за да питам местните за хотел. Йок. Никой не се обръща дори, правят се, че не ме чуват. Ако, някой реагира - не говори английски, а младите и руски са пропуснали в училище .Държа да спомена,че и аз руски не говоря, но поне дума – две мога да обеля. Затова пък изскочи пиян бездомник, който дълго и увлекателно говори... а накрая се опита и да ми даде стотинки.
Писна ми, качих се на мотора, врътнах две кръгчета и спрях на друго място. Хванах един младеж в един плод и зеленчук. “Заговорихме“ се с жестове. Доколкото разбрах ми предлага апартамент. Ама чий, ама само стая ли, ама с други хора ли, ама как, ама къде.... Все въпроси без отговори. Нещо чакахме. В това време вече бях помолила за съдействие по телефона, и получих адреси и имена на няколко хотела.
И ето – пристига снажен грузинец, жена му и майка му. Сетне разбирам че никой не ме кани на гости (отдъхнах си), ами в сградата над мен се дава цял самостоятелен апартамент под наем. Има и празен гараж в подземен паркинг. Всичко се нарежда, казах си аз. Качваме се да видя апартамента, прекрасен е. Време е за разплата-искат ми 70лари (70 лева). Да, ама не - те са били път, явно искат да го дадат тоя апартамент. По български започвам да се пазаря, и свалихме доволно цената. Стиснахме си ръцете, слязох долу, паркирах,разопаковах.
Качвам се, хвърлям всичко и газ към бутилката. Да, ама не - тирбушона е 5 етажа по-долу, в заключен паркинг, в заключен гараж, в заключен куфар. Мамка му. След няколко опита да отворя бутилката по алтернативни методи, и последвало кръвопролитие, реших,че трябва да преборя мързела и умората и да взема тирбушона.
Слизам, отключвам, но не се вдига тая врата на гаража и това е. Такава съм блондинка понякога. Викам помощ. Йок, не се отваря.. След няколко минути анализиране на ситуацията, моят приятел от плод и зеленчука се сети да завърти дръжката на повдигащата се врата. Ураааа... Бах и борбата за чаша вино.
Победоносно се качвам в апартамента и отварям прекрасното грузинско вино. Изпих има - няма две глътки и припаднах в леглото.
Снимките са оскъдни от този ден, но туй то.
Оттук нататък нещата далеч не са толкова интересни. На сутринта се опитах да се измъкна от Батуми, моят малък грузински Ню Йорк. По светло е по-лесно. Лошото е, че ни карта, ни гпс, ни руски. Ама туй то. Имах в главата си няколко опорни точки, а също и снимана карта в телефона. Та поне имах идея накъде да се движа в първите 60км. Денят започна страхотно, почти слънчево и без дъжд. Угодният път може би и единственият възможен,се изкачваше по хълм, с изключително тесни и стръмни завои и страхотен трафик. Няма страшно, освен когато тир блокира пътя, защото не може да вземе завоя. Тесен, гаден, малък, непоносим път. Шанс за изпреварване - никакъв.
Ето че измина и този неприятен миг от моето съществуване. За този последен ден бях предвидила около 180 км, но пък бая криви. Та покарах и спрях. Кафе, цигара, въпроси. Първите две - ок, но, по дяволите, не ме разбират тия хора, а и аз тях. Никак не бързах, хапнах, хапнаха и кучетата около мен. В един момент се появиха два буса, видях жени, и тъй като бях готова да тръгвам, с едно изключение – WC, се засилих с бодра крачка, преди дамите да се наредят на вечна опашка.
Та изпревариха ме една,две.. и докато чакам аз,сякаш звучна песен закънтя в главата ми –английски... най-накрая чух английска реч. Веднага ги започнах. Оказаха се журналисти от различни националности,които имат англоговорящ гид!!!!!! И ето че без карта, или гпс, получих цялата необходима информация за остатъка от пътя-как да заобиколя някой град по околовръстното, къде мога да се объркам и тн. Записах си имената на населените места, които гонех и тръгнах. Крайна точка - Боржоми, река Кура, където щеше да се проведе ERC- Европейско рафтинг първенство.
Тук ми направи впечатление, че има избор от няколко октана бензин. Ако не се лъжа имах 3 избора на селската бензиностанция, и ако не се лъжа - започваха от 90 октана.
Стигнах до така наречената магистрала – с други думи се строи такава, като в‚ обръщение е само едно платно - демек само то съществува на този етап, и е двупосочно. Срещнах общо около 3! автомобила и едно теле. Значи - виждам го аз, телето, отдалече, и рязко намалявам. Минавам в насрещното, заобикалям, но се стресна и подскочи към мен. Е .... подскочих и аз на седалката. Мамка му, и прасе. Ах.. сега като споменах.. ами те прасетата, и те като кравите, завалиите. НАВСЯКЪДЕ оттук нататък. Взимаш планински завой - изскача прасе. Взимаш следващия - стадо крави. Голям купон ви казвам. Наближих. Периодично спирах до някоя баба, някъде, и споменавах заученото име на следващото населено място, което търсех. Ако, кимнеше с глава-значи всичко е наред. Естествено отново дъжд, и още дъжд.
Добрах се до Боржоми, на косъм да подмина града, като се наложи да измина няколко криви километри по път, подготвян за полагане на асфалт - сещате се - нарязан в успоредни линии път. Това за мен се оказва едно от най-страшните неща на пътя, барабар с мокър дървен мост - не се смейте. За финал беше страхотно, даже невереоятно. Спирам да питам за посоката – и хоп –оказват се другите съдии, току що излезли от реката. И това пропуснах - друг шанс да вляза в калната ароматна вода на р. Кура̀ нямаше да имам през следващите 4 дни. Тоя ден ми беше крив, не особено емоционален и в никакъв случай-интересен.
В следващите 4 дни ядохме, пихме и се веселихме... и работихме, естествено. С изключение на една крива и неприятна поддправка, грузинската храна ме очарова. А грузинците - още повече. Организаторът, типичен огромен грузинец на вид, обичаше да държи речи. За приятелството. За подкрепата, за любовта. И така през няколко минути. Всяка вечер. По време на цялата вечер. Страхотен!
Грузия - моя голяма Швейцария! Не исках да тръгвам,видях и взех твърде скромна "хапка" от тази страна, и трябва да се върна отново. .........
Опаковах багажа, сбогувах се и отпраших. Не бързах, но и нямах желание да спя тая вечер в Грузия. Отново гонех заветният и недостижим Самсун. Този път границата минах с лекота. Времето беше благосклонно към мен.
Естествено, тоя глупав Самсун пак ми се изплъзна.Около 100 км преди него реших да търся хотел. Вече бях изминала криви над 700км. Бе късно, тъмно, и хората не разбираха какво ги питам, или аз не разбирах отговора.
Влязох в първият хотел, който видях - оказа се евтин, с паркинг,на брега на морето. Единственото, което‚ “‘видях“ от терасата бе шумното и енергично крякане на жабите. Бе страхотен завършек на този тъжен ден. Не обичам да се прибирам, още по-малко да казвам чао.
Събудих се в рая. Морето беше прекрасно. Нямах планове за предстоящият ден. Мислех си, може би, да изкретам до Свиленград, където да спя. Но да видим.
...
Спрях в една кал,до пътя. Дори не помня за какво. Пак нещо свързано с дъждобраните - или съм слагала, или сваляла. Посрещна ме една усмихната баба, буквално дойде при мен и започна да говори.. Беше нещо като кално капанче за почивка, с една барака и няколко маси. Попитах нещо, дамата не ме разбра. Появи се синът й. И с него не се разбрахме. Но се усмихваха, сякаш виждаха приятел. Реших, че тук ще изпия едно кафе. И се започна моята капризна одисея. Тук трябва да вметна, че кафето си пия разредено, много разредено. И чисто. Муса, синът на дамата, чието име остана в небитието, ми приготви кафето, още преди да съм мигнала. Турско силно шотче. Ама как да обясня поне, че го искам в по-голяма чаша, за да долея вода. В противен случай току-виж тупна на място от тоя шот. Аз говоря, той говори, но - гласове в пустиня. Примирявам се, завирам си претенциите в джоба и се усмихвам, в знак на благодарност. Взимам шота и близвам-със захар е. Кафе съм захар не съм пила от около ...- откакто пия кафе. Седим на една маса. Майката на Муса се смее, толкова е лъчезарна, и ми говори на турски. Не разбирам и него, но по жестовете и физиономията знам, че около 4 пъти й направи забележка, да спре да говори на турски, защото няма да я разбера. Но тя продължи екзалтирано. С Муса пробвахме модерните технологии, но отново не се разбрахме и се отказахме. Просто се усмихвахме. Никой не ми вярва, но наистина пих кафе със захар. И наистина ми хареса. И да - това беше най-доброто кафе, което някога съм близвала.
Стигнах Истанбул. Загубих се. Направих няколко обратни на тол пунктовете. Въртях се, изнервях се, спирах.....
Измъкнах се от Истанбул, след поне час и половина лутане, и ето ме на границата. Греда - съмнително пътуване съм направила, според господата на турската граница, и ме пращат на скенер. Вече съм на над 1100км за деня и хич не ми е до тая работа. Тъмно е. Нощ е.
Пристига човек с бус, инструктирана съм да карам след него. Водят ме някъде, по някакви халета.
Чакам. Около 20 минути чакам,и няма кой да ми обясни защо съм там.
Излиза отнякъде някакъв кисел господин,ама не е познал - аз съм по-кисела.
Казват ми да сваля багажа от мотора.
Повтарям, убедена, че не сме се разбрали:
- Ама целият ли?
- Целият.
- Ама серииозно ли?!
- Да.
- Вие сериозни ли искате да сваля абсолютно всичко от мотора?! –повтарям своя въпрос аз, с леко по-висок глас, за трети, последен път, готова да крещя.
Тук трябва да спомена умората, раздразнението от лутането по околоввръстните на Истанбул, гладът, и... умората. А да - и е леко хладно посред нощ през май месец. Няма, мамка му, да си сваля целият скапан багаж.
Предполагам в погледът ми са съзрели две борещи се истерични същества - едното - аха да крещи и блъска, а другото-да се разреве. Мина им меракът на господата граничари. Оставих багажа където е.
Айде следващото 6- на скенер. Тук вече емоциите ми нямаха значение и откровено злият ми поглед не мина. А рампата една висока, с две релси за качване. Граничарите са ми свидетели - на милиметър да падна между релсите, от най-горе,и моторът върху мен. Моторът дърпа, аз форсирам ,моторът се накланя, аз ще пищя. Е, удържах го,но сега вече съвсем не бях на себе си. Много псувах под мустак и на глас. Събрах господата на седянка, покрай форсирането. Умилиха се, не откриха търсеното и след около общо час простотии ме пуснаха.
Минавам през българската граница, и все още екзалтирана и бясна поради предшестващите събития, се набивам върху решетката за дезинфекция. Един (почти) сух ден имах, и да взема да се дезинфектирам до нос, дори очилата. Ето тук се изцепих на глас отново, забравяйки,че съм на българската граниица и ме разбират, когато го правя. Посрещнаха ме с такава усмивка, че чак се успокоих и умилих.
Взех една наистина дълга почивка след границата. Намирах се само на около 300 км от вкъщи. И дяволчето на едното рамо ми прошепна да се прибирам. Само, някакви си, 300 км още и съм в моето легло. Така или иначе беше посред нощ, къде да обикалям да търся хотел?!
Погрешно решение бе взето в този момент. Изкуших се и продължих. В София пристигнах в 5 сутринта. Смазана. Такъв студ не съм брала през живота си. Мъгла, тирове, мъгла, студ. Срам. Тъпотия.
И за капак - на следващият ден беше над 20 градуса.
И те така – тираджийското пътуване приключи, за секунди в моята глава, и за 9 дни според календара.
ПС: Няма снимки, за сметка на вълнения, ама туй то.
За финал мога да кажа,че това бе предизвикателство за мен. Някаква магия, която не мога да опиша с думи поради беден речник.Магия, съдържаща страх, вълнение, благодарност, умиление, безмълвие, очарование.
Пътувайте!
Йорданка Богданова
